Не сме народ, а...

Мнозинството, което наричаме „народ”, по-точно „български” днес е една инертна маса. В нея отдавна, още в годините на соц-а, са се смесили в аморфно тяло всички възможни съсловия и класи: селяни, работници, интелигенция. И въпреки промяната и мощния информационен поток тази маса е все още такава - сякаш полусляпа и напълно глухоняма. И може да се каже, че се води единствено от инстинкта си за оцеляване, за самосъхранение. Наистина, силен инстинкт, проверен през петстотинте години на варварското турско робство, та и след него. И тя живее с някаква мъничка надежда, че „все някога, някой, по някакъв начин ще оправи нещата, отвън, отгоре”, вместо самата нея... Тук не искам да продължавам стиха на Петко Р. Славейков, чието начало взех за заглавието. Звучи доста грозно и обидно, нали?!

И така, времето лети. Нали, всъщност това му е длъжността. Годините вървят, направо летят. Минаха цели трийсет. Напълно изгубени. Дано да не минат така още трийсет, да бъдат само четиридесет. Толкова, колкото Моисей е водил евреите през пустинята докато стигнали Обетованата земя и станали истински народ. Защото трийсетте ги загубихме като последните десет направо сринаха България.

Казват, че старите евреи отричали ролята на Историята. „Тя е просто едно изгубено време”, твърдели те. А писателят- Нобелов лауреат Ели Визел / 1928 -2016/ направо заяви: „След като Историята се отказа от нас, защо и ние да не се откажем от нея?”

Но ако за старите евреи Историята е била наистина „изгубено време”, то за малките народи / като нашия/ днес тя е просто един „непозволен лукс”. Да, „непозволен лукс”, както се изрази същият умен мъж. Тя е безполезно и рисковано пилеене на сили, енергия, съдби. Според него тя е: „..времето, когато скрити в своите черупки, потънали в сладкия си сън, ние сънуваме възстановяването на нашия Йерусалим, но преди това наблюдаваме сблъсъка между големите световни сили, които ненавиждаме, а самите те ни презират...”

Преди трийсет години Партията беше държава. Имаше дори нещо като „парламент” След преврата се надявахме и наивно вярвахме, че най-сетне ще имаме истинска, свободна, демократична, просперираща социална държава. Оказа се, че сме се излъгали... Сега мафията си има държава. Има си и парламент. По корупция сме първите, а по свобода на словото – последните в Европа.

„Диабетът, ракът, склерозата, язвата, сърдечните болести, казват лекарите, са главно последица от стреса...Сигурно е така. Четох наскоро за един опит в Англия.

В една лаборатория в Манчестър, две домашни кучета били затворени зад телена мрежа, откъдето не можели да избягат, а сетне ударени с ток, но не смъртоносно. После ги пуснали. И вместо да избягат, те легнали на пода безсилни. И макар да не изпитвали физическа болка или слабост, били поразени от „комплекса за безсилие”. В същото време в лабораторията били докарани и няколко улични кучета за същия експеримент. Но те веднага успели да открият скришни места и да избегнат токовия удар.

Този прост експеримент не обяснява ли нашата мазохистична пасивност, на хора, поразени от „комплекса за безсилие”, като последица от вълна от стресови ситуации през изминалите години. И дали някой ден ще станем истински народ?!

Автор: Огнян Стамболиев