Огнян Минчев: Демокрацията има две лица - това на Чембърлейн, но и на Чърчил

Всяка демократична политика има две лица - лицето на Чембърлейн и лицето на Чърчил. Либералната демокрация е политическа ценностна система, която поставя споразумението, договарянето и включването - на различни, често противоположни позиции и възгледи - в един открит процес на интеграция на цялата общност и избягване на нейното разцепление и враждите вътре в нея. Това е едно от най-полезните качества на демократичната система, обобщава във "Фейсбук" проф. Огнян Минчев.

В определен момент обаче

Още новини от Украйна

усилията за интеграция, включване и договаряне преминават границата на допустимия компромис

и започват да ерозират самия смисъл от съществуването на демократичната система - свободата на човека, на гражданина. Чембърлейн персонифицира тази политика в навечерието на Втората световна война.
Тогава начело излиза силната и категорична мотивация да съхраним свободата като преборим и отстраним от властовата позиция тези, чийто смисъл на съществуването е да отнемат свобода - да унижават, да поробват, да убиват и да постигат "велики" цели погазвайки човека и човечността.

Чърчил заменя Чембърлейн и обещава "кръв, пот и сълзи" за да може една нация - едно човечество да устои и да защити ценностите и принципите на своята свобода. Човешкото съществуване в неговия дълбок, интимен смисъл и мотивация е съхраняването на свободата и на живота по законите на свободата - живот в отговорност, в творчество, в изпълнение на основната мисия на човечността.

Хенри Кисинджър е виден представител на "чембърлейнското" крило

на демократичната политика. В условията на "виетнамския синдром", поразил интегритета, самочувствието и силата на Америка, той намери адекватни и работещи формули за помиряване с нейните врагове, давайки възможност на лидера на свободния свят да си поеме глътка въздух.

Кисинджър изигра великолепно "китайската карта", интегрирайки маоистки Китай в американската стратегия за глобализация срещу стратегията за световна комунистическа революция. Пекин и Москва бяха разделени и опасността от световен комунистически блок срещу свободния свят бе преодоляна.

Кисинджър режисира и другото голямо помирение на 70-те години - разведряването с Москва, изградено върху болезнен и потенциално развращаващ компромис - признаването на бруталното сталинистко завоюване и комунизиране на Източна Европа.

Кисинджър "освети" разделянето на "сфери на влияние" между Москва и Запада. Ползите от това бяха очевидни. Започна частично откриване на Изтока за западна култура, музика, литература. Изтокът - макар и формално - се съгласи на мониторинг за спазване правата на човека.

Така израснаха дисидентските движения в комунизирана Източна Европа - Харта 77, Солидарност, Мемориал - които за едно десетилетие ерозираха легитимността на тоталитарната болшевишка идеология и политическа практика.

Разбира се, разведряването даде достъп на Москва до високи технологии (ограниченията на КОКОМ бяха смекчени),

Кремъл се почувства с развързани ръце от "мекушавостта на Запада"

и нахлу в Африка, в Централна Америка, и ... в Афганистан. Тогава ролята "Кисинджър" бе задълго сложена в килера. Начело излезе Роналд Рейгън.

Той направи внушителното напомняне, че мирът, компромисът и интеграцията - "разведряването", ако щете - имат смисъл само при условието на свободата. Там, където границите на свободата и човечността са радикално погазени от властта на човеконенавистна идеология, власт, амбиция - ролята на демокрацията е първо да отстои свободата, а едва след това - да интегрира и помирява.

Хенри Кисинджър няма да спре да играе своята роля - докато е жив. Ние трябва да приемаме информацията, произтичаща от неговия богат опит и знание и да правим това, което е необходимо. Днес не е време за компромис с преминалия дори границите на собствената си наглост нов тоталитаризъм - путининизъм, дугинизъм.

Днес е време за отстояване на позицията, на границата, на разделителната линия между робството и свободата. Днес е време да подкрепим Украйна в нейната битка за свобода - а не да се споразумяваме с поредния фюрер, чийто апетит, както е известно, идва с "яденето" и се изостря с компромисното хвърляне на нови късове човешко страдание в ненаситната му паст.