Съдия Владимир Вълков пред ФАКТИ: Демонстрираната агресия срещу съдия Цариградска е рядка форма на агресия

Петър Петров – Еврото го няма, а Мартин Божанов – Нотариуса бе убит. Оказва ли се, че през последните години е съществувала добре структурирана формация, която е търсила хора със съдебни проблеми и се е опитвала да им ги решава чрез заплащане… Колко може да издържи човек на натиск… Има ли нужда съдия Цариградска от подкрепа… Пред ФАКТИ говори съдия Владимир Вълков.

- Съдия Вълков, от колко години сте магистрат?
- Съдия съм вече 27 години като първоначално бях младши съдия в Софийски градски съд, впоследствие съдия в Софийски районен съд, а понастоящем съм на длъжност съдия в Софийски градски съд.

- През всичките тези години някой опитвал ли се е да ви влияе, за да решите дело в нечия полза…
- Никога не ми се е случвало да искат от мен да реша дело в нечия полза. Подобно поведение е престъпление. Ако някой дръзне, вероятно си прави сметка какво би последвало, когато удари на камък и не вярвам, че би рискувал да се саморазобличи. Затова, мисля си, който е решил да тръгне по този път, отчита с кого ще се срещне.

- Как се влияе на съдия. Какво трябва да се случи, за да започнете да се замисляте…
- Ако става дума като съдия да се замисля дали да взема решение според правилата или съобразно волята на заинтересован насилник, вече няма да бъда съдия. Предвидени са допълнителни гаранции за неприкосновеност на всеки, овластен да отстоява обществения интерес в това число и за нас съдиите. Проблемът възниква, когато тези гаранции се окажат кухи - на хартия, а съдията е принуден да се справя сам с нелегитимни средства за въздействие. Съдията също е човек, а следователно и нужната устойчивост не може да бъде еднозначно гарантирана. От личните качества на човека в тога зависи какъв интензитет на въздействие е в състояние да понесе, а и докога ще може да устои. Затова смятам, че макар и противостоенето на всяка форма на влияние поначало да зависи от личните качества на съдията, наложителна е ефективно функционираща система, за да бъде предотвратено провокирано от нелегитимно въздействие “замисляне”. Демонстрираната агресия срещу съдия Цариградска е рядка форма на агресия. Широко обаче се използва атака срещу личността на съдията, за да бъде заставен да се отведе от определено дело. Приемам прокламираната независимост за непостижима, ако не сме в състояние да противодействаме ефективно на подобно начинание. Вярвам, че системно организираното и публично видимо противодействие на злоупотреба с правото на отвод може да ограничи подобно поведение до поносими нива. Практическият ми опит също потвърждава, че изолираните случаи на вербална агресия не препятстват нормалното функциониране на системата. Когато по една или друга причина атаките преминат прага на поносимост - било с оглед използваните средства, било поради техния обем, рискът от засягане на независимостта става реален. На индивидуално ниво това ще рече да устоим на изкушението да си облекчим живота, като се спасим от насилника и се отведем от делото.

Даден отвод овластява насилника да си избере съдия, ако не в същия съд - някъде другаде, докъдето стигне делото, ако всички съдии от съда се отведат.

Това засяга и насрещната страна по спора, ако вместо в обещания ѝ според правилата съд, се наложи да отстоява интересите си пред удобния за насилника. Единствена гаранция срещу злоупотребата с правото на отвод се явява способността на съдията да игнорира провокираната от атаката своя емоция и да гарантира очакваната от него безпристрастност. Същевременно обаче не възприемам прокламираната независимост като основание сами да се справяме със съпътстващите същинската ни дейност проблеми и то за сметка на личното ми достойнство, чест и добро име или съсипвайки нервите си. От друга страна вложената енергия в справяне с процесуалния насилник лишава от дължимото внимание страните, очакващи нашето съдействие, за да приключат своя спор. Така че при всички случаи от личен за съдията, проблемът неизбежно придобива системен характер. Често в обосновка на искане за отвод процесуалният насилник описва и някаква схема на влияние, пряко засягаща било конкретен съдия, било съдиите в определен съд, а и правораздавателната система като цяло, позовавайки се на “установено обществено мнение”. Освен че няма как системата да бъде зависима, от личен опит смея да твърдя, че представяната връзка поне по отношение на мен самия, че няма нищо общо с реалността.

Същевременно обаче няма как съдията да остане равнодушен при опетняване на името му.

Практикува се и искания за отвод да се правят с указание копие от “съчинението” да е изпращано до институции, които нямат компетенции нито да реализират афишираното намерение да получат разглеждане на спора от безпристрастен съдник, нито ресурси да проверят клеветническите твърдения. По една или друга причина обаче адресатите формират мнение за българската правораздавателна система. Ако документът не достига до лицата, указани за негови адресати, макар и като странични наблюдатели, струва ми се очевидно намерението на авторите да омаскарят споменатия в писанията съдия или пък демонстрирайки активност, да очакват съдията да си спести опетняване на името като се отведе от делото. Друг често срещан довод за търсен отвод е предявен иск срещу съдията. Законът овластява всеки да иска от съда каквото реши, но общественият интерес налага съдията, прокурорът, а и следователят да изпълняват служебните си задължения независимо от начина, по който страните оценяват тяхната работа. Затова и Конституцията утвърждава т.нар. “функционален имунитет” като изрично повелява, че не носят гражданска отговорност при упражняване на възложената им функция. Затова и споделям тезата, че само друг съд е в състояние да прецени дали твърдяното в исковата молба излиза извън рамките на функционалния имунитет и едва приетата за разглеждане претенция обосновава особено отношение между съдията и страна, компрометиращо гаранцията за безпристрастност. За съжаление, такива действия се предприемат включително и от адвокати, а изградената по закон система за саморегулация от самоуправляващата се адвокатура не функционира. Липсва и утвърден в практиката подход съдията да се противопостави ефективно на подобно поведение.

Всъщност, често като адресат на тези искания за отвод се сочи и ВСС.

Не ми е известно обаче, включително и по повод на мои сигнали при конкретни случаи за демонстрирана дезинформация, този орган да е предприемал каквото и да било действие. Намирам липсващата адекватна политика на ВСС за противодействие на публични прояви, било очернящи личността на съдията, било необосновано обвързващи съдебната система с нелегитимни структури, за съществен принос към подриването на съдийската независимост.
За съжаление, станахме свидетели и на принос на Съдийската колегия на ВСС към подриване авторитета на съда с първата декларация по повод на съдебен акт за предсрочно освобождаване на Джон Полфрийман. След като и ВСС си позволява да игнорира изключителната компетентност на съд да определи решението по конкретен спор, какво да очакваме от широката общественост?

В една или друга степен бездействието на ВСС поставя на изпитание дължимата от съдията безпристрастност.

Когато съдията прецени, че не разполага с емоционален ресурс, за да я осигури, правилата го задължават да се отведе. Затова смятам, че липсата на системен подход за противодействие на подобно поведение в значителна степен стимулира нелегитимното влияние върху съдията. В обобщение си мисля, че на съдия може да се влияе, когато системата го остави сам да се справя с източника на нелегитимно въздействие. Ефективното противодействие на подобно поведение предполага осигуряване на всички необходими условия съдията да отдаде цялото си внимание на конкретно възложените му дела и да бъде справедливо оценяван за свършената работа.

Следва продължение…