Светослав Иванов: Оръжията и хората

Здравейте, как сте? Предполагам, че видяхте какво се случи през седмицата пред Народния театър. Какво мислите?

Между другото, когато гонели Пенчо Славейков навремето и гласували да му отнемат пенсията, разните политикани сметнали, че той не заслужава да е в България. И Славейков напуснал този свят в едно малко селце в Италия. После години наред се карали как и дали да пренесат тленните му останки в България.

Когато вдовицата на Ботев – Венета, помолила депутатите на новоосвободена България за помощ при отглеждането на малката им дъщеря, те отказали увеличение от 30 на 60 лева месечно. И дори започнали разследване на „материалното ѝ състояние“.
Това накарало Венета да възкликне публично: „Всички тези временни хора ще измрат и ще бъдат забравени, но моят Христо ще бъде винаги жив и песни ще се пеят за него“. Както знаем всички – така и станало. Никой не помни нито имената на гласувалите депутати, нито техния завет.
Затова, моля ви, особено в момент на перманентна политическа кампания, в каквато са сегашните политикани, чиито имена може би няма да помним след време, имайте едно на ум, когато някой се опитва да свири на най-лесно възпламенимата струна, каквато е българската история с всичките и драми, трагедии и героизъм. Имайте едно на ум за техните мотиви и цели.

Алеко Константинов пише „Бай Ганьо“, но не със симпатия, а със скрита ярост, само както много талантливия човек може да го направи. Именно затова произведението е толкова ценно. За да знаят поколенията след него, какви не трябва да бъдат.
Алеко пада убит едва на 34-годишна възраст. Знаете, че у нас често се делим. Запад-Изток и Тръмп-мръмп, но класическите разделения обикновено са свързани със спор за имот. Брат с брата цял живот не си говори заради делба. Възможно е и син на баща си да посегне.
Така се случва и с Алеко, който просто придружавал негов приятел – депутат, докато преминава през село Радилово с файтон. Жителите на Радилово обаче били на нож със съседите си от Пещера заради собствеността върху горите. И споровете им, прерастващи в кървави свади.

Затова няколко радиловци решили да вземат нещата в свои ръце и да убият депутата Такев – приятелят на Алеко. Срещу няколко лева в аванс, през 1897 г. двама радиловци стрелят по файтона с депутата, но убиват писателя. Така Бай Ганьо убива своя създател за шепа жълтици, ако направим тази алюзия с известната илюстрация на Илия Бешков, която виждате зад гърба ми. Това се случва две години след убийството на Стефан Стамболов в центъра на София.
Е, приятели, все още ли мислите, че Бай Ганьо е просто една лека комедия, в която безобидния Ганьо Балкански демонстрира магариите си в политиката и по света?

Нямам представа каква е пиесата на Бърнард Шоу „Оръжията и човекът“. Може да е овехтяла, може да е смешна и духовита – това е въпрос на интерпретация и лично мнение. Но да скачаме само защото някой казал на друг, че в тази пиеса имало обиди срещу България, издава комплекс, описан именно от Алеко преди толкова много години.
Когато попитали бай Ганьо във влака, бил ли се е и той редом до падналите герои край Сливница, той отговорил: „Все туйцък-онуйцък с кръстени ръце не сме седели“.

А Стоян Михайловски, който е написал „Върви народе възродени“, допълва години по-късно: „Колкото по-жестоки са уроците, които българството получава от събитията, колкото по-тежки са жалейките, които постоянно отрупват новата българска история, толкова по-силни биват безсмислените и пагубни писъци на политиканите“.

Ако Михайловски беше чужденец, щеше да бъде заклеймен. Опасявам се, че Алеко – също.
Лично за мен, защитата на българското Съединение край Сливница е най-бляскавият епизод в новата ни история. Представете си българската армия, предвождана лично от своя млад, ненавършил още 30 години княз Александър Батенберг, който е и последният европейски монарх, който влиза лично в битка...

Около него са подредени войните от личния му полк – с униформите, които днес носят гвардейците пред президентството. Колко героизъм има в тази битка и колко тъга в думите на Вазов в „Новото гробище над Сливница“: „И те за теб достойни, майко бяха...“.
Когато разсъждавах като ученик над тези думи или над „Епопея на забравените“, написана малко преди това, не можех да разбера, защо тези велики личности са част от поредица за хора, наречени от автора „забравени“? Кой ги е забравил? Как могат да бъдат забравени?
Трябваше да минат години, за да разбера, че обществото ни ги е забравило още тогава. За да се сеща за тях предимно, когато по време на поредната политическа кампания някой се опита да стъпи върху техния подвиг, за да ни раздели отново.

„Оръжията и човекът“ може да е представление, което харесва на едни, а на други – не. Но мисля, че няма спор в едно – в днешна България се използват все същите стари оръжия срещу хората, а това е коренно различен театър, за който дори и Джон Малкович не си е мечтал.

Коментарът на автора е публикуван на сайта на bTV