Палестинизмът - как Европа си изобрети нова религия

Палестинската кауза, подкрепяна в Европа от толкова много фанатични активисти и известни личности, нетърпеливи да изглеждат добродетелни, вече не е просто политическа кауза. Тя се е превърнала в религия, или по-скоро в сурогатна религия, предоставяща на своите вярващи опростена интерпретация на света, разделен на палачи и жертви.

Тя представлява неясна вяра, която потъпква човешкия разум и ни пречи да видим реалността такава, каквато е. Чарлз Ройзман, автор на "Маските падат. Колективни илюзии, забранени истини" анализира този постмодерен култ към болката в статия за френското списание Causeur.

Вече няма невинност. Има само икони. Треперещи икони, слабо осветени лица на плакати, инсценирани сълзи по телевизията, лозунги, набързо изрисувани по влажните стени на мъртвите мегаполиси. Невинността вече не е човешко качество - тя се е превърнала в политически атрибут. Знак за чистота. Медал, присъждан на онези, които страдат от правилната страна.

Западният човек вече няма бог, няма родина, няма форма. Той вече не знае как да обича, вярва или мрази със стил. Той вече не знае как да води война, да прави любов или дори да умре с достойнство. Той знае само как да плаче. Той плаче, докато е на колене. Той плаче, за да се почувства малко човек. И тъй като вече не вярва в нищо, има нужда от някой друг, в когото да вярва. Той е намерил такъв. Той не е нито бог, нито човек, нито герой. Той е силует: палестинецът.

Палестинецът е Младенецът Исус на постмодерния свят. Младенецът Исус без ясла, без Йосиф, без Витлеем. Младенецът Исус, въоръжен с камъни, отгледан под звука на бомби, хранен с млякото на негодуванието. Той е идеалната жертва. Този, който не говори. Този, който не мисли. Този, за когото може да се направи песен, знаме, меме. Палестинецът не е човек: той е екран. Чистотата, която сме загубили, се проектира върху него.

Европа го избра, както избира своите идоли - без да го познава. Тя го короняса, както короняса своите светци - за да се пречисти. Той е нейният сапун. Той е нейната изповед. Той е нейното мълчание. Ние не обсъждаме палестинския въпрос. Ние общуваме с него. Не го критикуваме. Вярваме в него. Не го мислим. Чувстваме го. Това е сурогатен култ, емоционален гостоприемник, ритуал без мистерия.

Палестинецът се е превърнал в огледало на изгубената невинност на Запада. Проблемът е, че огледалата се чупят. Отне векове, за да се построят катедрали. Но отне само няколко години, за да се превърне Газа в светска базилика. Отне поколения, за да се напишат произведенията на Софокъл, Есхил, Данте. Днес смъртта само на едно дете е достатъчна, за да маршируват тълпи със свещи. И всяка свещ е камък, хвърлен срещу Израел.

Новият бог на Европа не говори. Той не мисли. Той кърви. И това е всичко, което се иска от него. Той вече не е човек: той е образ. Маска на болка. Жертвена икона. Тяло, което страда вместо нас. Но невинността е оръжие. И зад всеки невинен винаги наднича по един виновен. Израел беше избран за тази роля. Той е удобният палач. Полезният престъпник. Свещеният нечист. Вече не казваме: евреин. Казваме: ционист. Вече не казваме: Протоколи. Казваме: колонии. Вече не говорим за нечиста кръв. Говорим за апартейд. Но музиката е същата. И барабанът, този път, бие в ритъма на благотворителните концерти.

Ето как беше преоткрита една религия. Религия на образите. Религия без бог, без прошка, без небе. Религия на нежна омраза, на декоративно насилие, на инсценирана смърт. Религия на облечени в куфии манекени и плачещи журналисти. Религия, където мъртвото дете е по-ценно от живото дете, защото служи. И в тази религия грехът е нюанс. Богохулство е да се каже, че мъченикът може да лъже.

Престъпление е да се осмелиш да мислиш, че войната е война, а не Страст. Съвременният свят вече не знае какво е трагедия. Той бърка болката със справедливостта, емоцията с истината. Вярва, че плачът е разбиране. Че да бъдеш трогнат е действие. Той бърка смъртта с музикален видеоклип, битката с туит, страданието с катарзис. Но реалността не се моли. Тя кърви без литургия. Тя бомбардира без музика. Тя убива без дълги кадри. Тя е направена от тела, писъци, бетон и огън. Тя е направена от стратегии, признания, лъжи и трикове. И в действителност децата не са ангели. Понякога те са щитове. Оръжия. Извинения. Това не е война за свобода. Това е война на убеждения. Това не е война за независимост. Това е война за заличаване.

Но Европа гледа другаде. Тя гледа сълзите, а не ръцете. Тя гледа ковчезите, а не оръжията. Тя гледа лицата, а не стиховете. И в този велик театър на света тя играе своята роля. Тази на просълзената стара дама, която смътно си спомня, че някога е била кралица.