Лудогорец 2014 и Левски 2006: Прилики и разлики

Отборът на Лудогорец нахлу в Шампионската лига с гръм и трясък. Тимът от Разград стана едва вторият български отбор, участвал  в най-елитната европейска клубна надпревара. Този факт няма как да породи размисли за някои сравнения с първия.

През есента на 2006 г. отборът на Левски стана първият български отбор, играл в групите на Шампионската лига. Интересното е, че между неговия път и този на Лудогорец има доста общи неща. Подобно на отборът от Разград, „сините“ първо направиха пробив в Лига Европа, преди да влязат в турнира на шампионите. Преди това те имаха нужда от две години, през които обиграваха отбор, общо взето с едни и същи играчи.

Всъщност и Левски и Лудогорец доказаха, че пътят към големите пари неизменно минава през Лига Европа. Това е турнир, в който класата и парите са значително по-малки, но който дава шанс на българските отбори да се калят в европейския футбол. В своя поход през Лига Европа Левски мина през мачове с отбори като Оксер, ЦСКА Москва, Олимпик Марсилия и Удинезе. Лудогорец пък мина през Партизан, ПСВ Айндховен и Лацио. Това гарантира на отбора достатъчно опит, който да му помогне за влизането в Шампионската лига.

Реално на повечето български отбори точно това им липсва за влизане в турнира на големите. Днешният регламент за влизане в турнира дава шанс на българския шампион да влезе в заветните групи, отстранявайки много по-преодолими съперници. На времето Левски и ЦСКА редовно достигаха до плейофите, но там неизменно ги чакаха някои от големите европейски грандове или много силни отбори от Турция и Русия да речем.

Днес българският шампион се изправя срещу отбори от своята черга. В повечето случаи обаче тези отбори имат зад гърба си няколко поредни участия поне в групите на Лига Европа и поне едно в самата Шампионска лига. Тоест те са усвоили европейския маниер на игра и самата им рутина им помага да отстраняват нашите отбори.

Левски и Лудогорец обаче имаха точно тази рутина зад гърба си и успяха да отстранят някои доста солидни отбори по пътя си към лигата. Левски отстрани италианския Киево, а Лудогорец румънския гранд Стяуа. Просто футболистите и на двата отбора вече бяха набрали опита и самочувствието на играчи, постигали успехи по европейските терени, макар и в по-слабия турнир. Реално влизането в Шампионската лига бе своеобразен апогей на техния възход, плод на няколкогодишен труд. И тук вече идват разликите.

Златния отбор на Левски бе продукт на усилена работа на треньора Станимир Стоилов и спортно-техническият директор Наско Сираков. Те създадоха отбор, осланяйки се на добра работа с опитни български футболисти и момчета от школата. Към онзи момент Левски разполагаше със сравнително скромен бюджет, а в същото време трябваше да мери сили с един много стабилен финансово ЦСКА. По онова време президент на „червените“ беше Васил Божков. От Левски преодоляха финансовия фактор, като още от 2004 г. започнаха да работят с дългосрочна стратегия. Онзи отбор се състоеше от едно ядро много опитни българи. В него влизаха Даниел Боримиров, Христо Йовов, Димитър Телкийски, Елин Топузаков и Георги Петков. Към тях постепенно бяха внедрени няколко качествени момчета от академията, като Валери Домовчийски, Ричард, Живко Миланов, Милан Коприваров, Георги Сърмов и Николай Димитров. В отбора имаше само няколко чужденци. Тимът разчиташе много на своето скаутско звено, което доведе играчи като Бардон, Томашич и Вагнер. Играчи идващи като свободни агенти, за които се оказа обаче, че имат сериозни качества.

Целият този микс бе обиграван много търпеливо в продължение на около 2 години, като в него се правиха минимални промени. Когато всяко едно звено в отбора беше изградено и обиграно, той вече можеше да постига успехи. Реално Левски разчиташе на дългосрочна стратегия, въртяща се около опитни българи и талантливи юноши. Малкото дупки се запълваха от добре проверени и качествени чужденци. Онзи Левски бе изграден не чрез много пари, а чрез правилна работа, дългосрочна стратегия и силни традиции, дали неочаквано големи резултати. Освен всичко друго Левски имаше традициите на голям куб. Те бяха пренасяни от опитните футболисти, чрез които пък те придаваха самочувствие и хъс на по-младите играчи. Всички бяха обединени от едно самосъзнание, всички бяха членове на едно семейство, което ги дърпаше напред.

Лудогорец постигна своите успехи на базата на съвсем различни показатели. Тимът от Разград никога не е имал сериозни футболни традиции, които да придават някакво самосъзнание на неговите футболисти. Всъщност до преди 4 години той се луташе в пространството между Б и В група. Всичко това се компенсира с много пари. Всичко в Лудогорец се свежда до милионите на Кирил Домусчиев. Домусчиев успя да създаде един силен отбор на базата на големи инвестиции, праволинейна политика и големи амбиции. Той създаде шампионски отбор, събирайки група от български футболисти, вече играли в големите грандове и имащи манталитета на шампиони. Такива бяха Станислав Дяков, Йордан Минев, Владислав Стоянов, Емил Гъргоров и Емил Ангелов. Някои от тях вече не са в отбора, но те вградиха шампионското мислене в този тим. Качеството пък бе придадено от непрестанен поток от скъпоструващи, поне за българските стандарти, чужденци. Някои от тях, като Шоко например, правиха по един силен сезон, след това идваха по-качествени играчи от тях, но пък те оставаха в отбора, просто защото формираха много дълга скамейка. Лудогорец никога не е бил отбор разчитащ на дългосрочна стратегия. Той гони успехите сега и на момента, просто защото може да си позволи качество. В клуба има чужденци от европейско ниво, които безпроблемно биха могли да се изявяват в някои от елитните отбори в Италия, Германия, Англия и Испания. Такива са Дани Абало, Козмин Моци, Ешпиньо, Кейсара, Марселиньо, Безяк и Мисиджан. Този поток обаче не свършва, а продължава непрекъснато.

На този етап от Лудогорец нямат за цел да развиват млади футболисти или да вадят собствени кадри. Просто няма време за това, защото успехите трябва да се постигнат веднага. За сметка на това от клуба постепенно налагат монопол над всички качествени футболисти, които се появят в А група. Този отбор може и да няма традициите и престижното име на грандовете, но пък може да предложи солидни заплати и солидна изява навън. Това няма как да бъде пренебрегнато и всеки по-класен играч у нас е готов да облече фланелката на Лудогорец. През този сезон това направи звездата на Ботев Пловдив Юнес Хамза. През зимата за малко и Гари Родригес да напусне Левски по посока Разград. От Лудогорец пък отдавна изкушават и Владимир Гаджев. Ако продължават с това темпо, като се има в предвид финансовата криза в останалите отбори, много е възможно в скоро време Лудогорец да наложи монопол над всяко качествено име, появило се в А група. Всичко в Разград е продукт на големи инвестиции и сериозно скаутско звено, способно да доведе наистина класни чуждестранни попълнения. Този отбор търси качество, а не българска идентичност. Няма значение дали даден футболист е българин или чужденец, важното е да е качествен.

В Левски се гордеят с това, че са успели да влязат в Шампионската лига, развивайки цяло поколение качествени български играчи. В Лудогорец пък се опитват непрестанно да надграждат и търсят вече изграден футболисти или прибират готовите продукти на другите отбори.

Друга съществена разлика е треньорският фактор. Всичко в Левски се въртеше около Станимир Стоилов. Той изгради лицето на онзи отбор, внедри неговия стил и се грижеше за селекцията. Всички успехи дойдоха с него на чело, а в момента, в който той бе освободен, всичко се срина.
В Лудогорец пък използват треньорите си, докато отбора е в своя пик. В мига, в който те покажат някакъв спад в резултатите, веднага биват освободени и на тяхно място идват нови. Лицето на този отбор бе изградено от Ивайло Петев. В един момент Домусчиев реши, че той е достигнал върха в развитието си, налагайки доминация в А група. За това го освободи и замени със Стойчо Стоев, който пък успя да изкара отбора на европейската сцена. След това се реши, че Стоев няма капацитета за Шампионска лига и той бе заменен с Георги Дерменджиев. Смените на треньорите обаче не вредят на този отбор, а само го надграждат. Това показва правилната политика наложена от ръководството и правилния път на развитие, поет още в началото на този проект.

Най-съществената разлика или прилика между двата отбора обаче тепърва ще се види. Всичко ще зависи от развитието на Лудогорец след участието на клуба в Шампионската лига. Левски не можа да продължи възхода си след влизането си в групите на най-елитния турнир. Ръководството на клуба не успя да надгради постигнатото. Спечелените пари бяха инвестирани по грешен начин, а успешната политика беше загърбена. Цялата стабилност, която донесе успехите на тима бе разбита и постепенно той потъна в посредствеността.

Изглежда, че в Лудогорец имат по-различни планове. Домусчиев ще продаде един или двама от своите играчи, но ще продължи да купува играчи. Вече е ясно, че Лудогорец ще се опита да привлече всичко най-качествено от А група. Ръководството иска да използва парите от Шампионската лига за реконструкция на своя стадион и задължително за следващо участие в турнира. Целта пред отбора е да стане перманентен участник в турнира, а с това да постигне такъв финансов баланс, че да бъде недостижим в А група.