Великите отбори в историята на футбола: Ювентус и италианската доминация

Ювентус винаги е бил най-популярният и успешен отбор в Италия. Около гранда от Торино винаги  е имало някаква специфична харизма, правеща го фаворит сред мнозинството от италианските фенове. В Европа клубът обаче дълго време бе в сянката на миланските колоси Милан и Интер. И двата тима бяха имали своят период на доминация в Европа, задавайки стандартите, по които се играе самата игра. През 60-те години на миналия век, всеки един от тях бе успял да спечели по два трофея от КЕШ (купа на европейските шампиони), и в очите на европейските специалисти, винаги те са били марките, представящи италианския футбол по света. След дълга епопея, под ръководството на Джовани Трапатони,  Ювентус най-сетне успя да се добере до своята първа Купа на европейските шампиони през 1985 г. Тогава един велик отбор, в редиците на който блестяха супер звезди като Мишел Платини, Паоло Роси и Марко Тардели, победи легендарния Ливърпул на Кени Далглиш, Йън Ръш и Греъм Сунес. За съжаление този успех на „бианконерите“ завинаги бива помрачен от трагедията на стадион „Хейзъл“, на който преди финалния мач, след сблъсъци между агитките, загиват 39 италиански запалянковци. Така и финалът от 1985 г. завинаги остава в историята с трагедията на трибуните, а победата на Ювентус  остава в периферията на футболния свят. Така и следва дълъг преходен период, в който грандът от Торино се опитва да достигне до нов европейски връх. След напускането на Джовани Трапатони за „бианконерите“ идват трудни дни, тъй като изпитват затруднения да се справят със силната конкуренция в Серия А. По това време италианското първенство е най-силното в света, като Юве страда от доминацията на Наполи, в чиито редици блести Диего Марадона и Милан, който в края на 80-те прави революция във футболната игра с Марко Ван Бастен, Рууд Гулит и Фанк Рийкард в състава си, печелейки два поредни трофея от турнира за КЕШ през 1989 и 1990 г.
Основите на великия Ювентус започват да се градят през 1991 г., след завръщането на чело на клуба на Джовани Трапатони. По това време голямата звезда на отбора е Роберто Баджо, един от най-великите нападатели в историята на футбола като цяло. Той е закупен през 1990 г. от отбора на Фиорентина, за рекордната сума от 10 млн. долара. Баджо притежава онзи баланс между фина техника, физическо присъствие и нюх за правилно пласиране, помогнали му да се превърне в един от легендарните голмайстори в историята на играта. Освен ефективен нападател, той изпълнява ролята и на човек, подпомагащ халфовата  линия, като той е фигурата, около която се развива почти всяка офанзивна акция на отбора. През 1991 г. в клуба пристига и още една  основна фигура. Вратарят Анджело Перуци.  Макар и само на 21 години, той е направил сериозна визитка, като играч на Рома и Верона, като към онзи момент е най-перспективният млад вратар в Европа. Само няколко години по-късно той ще се превърне в една от най-големите легенди на италианския футбол. С природния си рефлекс и лидерски качества, Перуци се превръща в основата, крепяща една от най-силните защитни линии в историята на футбола, каквато е тази на Ювентус. През същата година в отбора пристига и дефанзивният халф Антонио Конте. Той се изгражда като футболист в Лече, където играе 6 години.  Той е опората в халфовата линия на отбора, като с тактическата си грамотност, се грижи както за подсигуряването на защитния вал, така и за  преливането на играта на отбора от защита в нападение, а партньорството му с Дино Баджо остава в аналите на „бианконерите“. В последствие се превръща и в жива легенда на клуба, прекарвайки там 13 години. По същото време в Юве пристигат  централните нападатели  Джанлука Виали и Фабрицио Раванели. Те допълват функциите на Роберто Баджо, който действа като лек нападател зад тарана. Общо взето изпълняващият функцията на централен нападател, трябва да създава свободните пространства, нужни на Баджо, за да реализира головия си потенциал.
Макар и да разполага с наистина силен състав, Трапатони така и не успява да постигне успехите, които е имал в предишния си престой в клуба. Макар и Юве да е постоянно сред лидерите в шампионата, той така и не успява да се пребори с конкуренцията на Милан, който между 1992 и 1994 г. печели 3 поредни титли на Италия. По същото време блести и името на Сампдория, която по това време е сериозен фактор и на европейската сцена. В крайна сметка усилията на „бианконерите“ се увенчават с успех през 1993 г., когато отборът печели Купата на Уефа. Във финалният сблъсък, състоящ се от два мача, Ювентус тотално надиграва германския Борусия Дортмунд, като за тима изключително ярко блести звездата на Роберто Баджо. Нападателят бележи дубъл за победата с 1:3 в гостуването на торинци и два гола в ревашна, завършил 3:0 за „бианконерите“. Така и с общ резултат от 6:1, Юве печели Купата на УЕФА и дава заявка за предстоящата си европейска доминация.

През лятото на 1994 г. Трапатони напуска клуба, за да поеме германския гранд Байерн Мюнхен, а на негово място идва Марчело Липи. Към онзи момент Липи не може да се нарече един от изтъкнатите  италиански треньори, като кариерата му се е развивала основно в долните дивизии или в елитни отбори, нямащи амбиции за сериозни класирания.  През сезон 93-94 той обаче застава на чело на Наполи, който се намира в преходен период, след напускането на Диего Марадона. Липи  успява да класира тима в зоната, даваща право на участие в турнира за Купата на УЕФА, което бързо привлича вниманието на местните грандове към него. В крайна сметка ръководството на Ювентус решава да даде шанс на треньора и го поставя на чело на „бианконерите“. По това време и Дино Баджо напуска отбора по посока Парма, а на негово място пристига френската звезда Дидие Дешан. Към онзи момент дефанзивният халф е една от супер звездите на европейския футбол. Със своя Олимпик Марсилия, той се превръща в най-младия капитан вдигал Купата на европейските шапиони по онова време, а лидерските му качества и безусловна игра в средата на терена го превръщат в лидера на онзи отбор на Ювентус.
Липи започва да налага своята философия за футбола, въртяща се около колективна игра на отбора. В неговите виждания, на всеки играч трябва да бъде даден шанс да покаже пълния потенциал на качествата си, които обаче да бъдат напаснати така, че да допълват качествата на неговите съотборници и обратно. Всеки играч трябва да е готов да се лиши от индивидуалния блясък на своето представяне, за сметка на умения, подпомагащи колективното представяне на неговите съотборници. Юве практикува изключително задружен футбол, в който всеки футболист покрива зоната на съотборника си, като така се получава равновесие във всяка една зона на играта, помагаща на отбора да постига успехи. В съблекалнята цари изключително семейна обстановка, която играчите пренасят на терена, създавайки един непобедим колектив. Работата на Липи дава резултат и Ювентус завършва сезон 1994-1995 г. с дубъл, включващ титлата и купата на Италия. Отборът печели Серия А след продължителна 9-годишна пауза. През тази година за „бианконерите“ блесва звездата на Алесандро Дел Пиеро. Младокът пристига в клуба докато е едва на 19 години, през 1993 г. и за кратко време показва феноменалния потенциал, който притежава. Дел Пиеро е един от малкото играчи в историята на играта, надарен с чиста проба футболна магия. Той е хибрид между лек нападател и плеймейкър, можещ да оперира по цялата линия на офанзивния фронт. Той  е от онези играчи, които градят играта около себе си. Притежава прекрасна техника, чрез която е способен да отвори дупка в противниковите защити, в мига, в който топката попадне в краката му. В същото време разполага с удар, с който е способен да бележи голове от феноменални дистанции, цар е на статичните положения, а центриранията му се характеризират с инженерна точност. Целият този комплекс от качества, в бъдеще ще превърне Дел Пиеро в най-обичания играч в историята на клуба и капитан, съпровождал го както в добро, така и в лошо. Той прекарва в клуба 19 години, напускайки го като жива легенда, характеризираща всичко, което той представлява.
Силното представяне на Дел Пиеро, кара Марчело Липи все повече да залага на него. Той е крайъгълният камък, на който специалиста ще изгражда тима си за в бъдеще. Това прави звездата на тима Роберто Баджо излишен и през лятото на 1995 г. той бива продаден на Милан. Липи вече е оформил своя перфектен отбор, който вече е готов да преследва европейския връх. Междувременно във формата на турнира за КЕШ са настъпили промени и през 1992 г. той е преформатиран в Шампионската лига.  Той вече не е надпревара само за национални шампиони.  Дава се предимство на отборите от големите първенства, а достъпът към турнира на отборите от първенства в по-малки държави е ограничен. Надпреварата е много по-комерсиална, въртяща се около телевизионните права и рекламните приходи, превръщайки се в не само европейски, а и в световен феномен. През 1995 г. турнирът се състои от 4 групи с по 4 отбора, играещи на разменено гостуване.

Първите два във всяка група отиват да играят на директни елиминации в  четвърт финалите. Ювентус печели убедително групата, в която компания му правят Борусия Дортмунд, Глазгоу Рейнджърс и Стяуа Букурещ. Тежката част идва на четвърт финалите, където чака Реал Мадрид. Мачът в Мадрид е спечелен от кралския клуб с 1:0. Мачът в Торино обаче е спечелен от „бианконерите“ с 2:0 и те отстраняват един от фаворитите в надпреварата. На полуфиналите зрителите виждат два изключително зрелищни мача с френския Нант.  В Италия Юве печели с 2:0, а французите взимат домакинството си с 3:2. Макар и трудно, торинският гранд достига мечтания финал на най-елитната клубна надпревара. За „бианконерите“ той е още по-важен, тъй като срещата се играе на „Стадио Олимпико“ в Рим. А там чака действащият европейски шампион Аякс. Холандците имат изключителен отбор, съставен главно от продукти на клубната академия. Луис Ван Гаал е успял да създаде тим, практикуващ изключително атрактивен и доминантен футбол, в чийто редици блестят имена като Яри Литманен, Франк Де Буур, Едгар Давидс и  Патрик Куийверт.  В крайна сметка италианските тифози виждат един изключително зрелищен и двуостър мач, в повечето време доминиран от Ювентус. Фабрицио Раванели дава преднина на „бианконерите“ още в 12-та минута. Яри Литманен връща равенството в 42-та, оформяйки крайния резултат в редовното време. Продълженията завършват без гол и се стига до дузпи. Там Анджело Перуци се превръща в герой за торинския гранд, спасявайки две дузпи на противника и давайки на Ювентус неговия втори европейски триумф. Отборът на Марчело Липи отново е на футболния връх и този път успехът е по-сладък от всякога. Европа вече се е прехласнала по колективния и изключително атрактивен стил на италианците.

През лятото на 1996 г. двамата основни нападатели на Юве- Раванели и Виали напускат по посока Англия, но на тяхно място биват привлечени изключително класни попълнения, сред които най-сериозно блести звездата на френската сензация Зинедин Зидан. Плеймейкърът е един от най-техничните играчи в историята на играта. Реално той няма слаб компонент в играта си. Физиката му позволява да печели въздушни единоборства, умее да играе с глава, умее да вкарва голове, а с топката в краката си, той може да прави каквото си поиска. Овладее ли коженото кълбо в средата на терена,французинът съвсем сам може да пренесе топката до противниковото наказателно поле, и да организира цялостната атака на отбора си. Той се превръща в мотора на Юве, който ръководи цялостните действия на халфовата линия на отбора. Освен него, на „Деле Алпи“ са привлечени и нападателите Кристиан Виери и Ален Бокшич. Отборът изглежда дори по-силен от миналия сезон и това се потвърждава, след като разгромява носителя на Купата на Уефа- Париж Сен Жармен с 6:1 в мача за Суперкупата на Европа. Впоследствие бива победен и шампионът на Латинска Америка- аржентинският Ривърплйт с 1:0, което носи във витрината на клуба и Интерконтиненталната титла.

В новото издание на Шампионската лига Ювентус печели безапелационно групата си, където негови конкуренти са Манчестър Юнайтед, Фенербахче и Рапид Виена. На четвърт финалите е отстранен норвежкият Розенборг, а на полуфиналите се повтаря миналогодишния финал с Аякс. Този път обаче интрига няма, като двата мача завършват с две победи на „бианконерите“, съответно с 2:1 и 4:1. Финалът се играе в Мюнхен, а на „Олимпиащадион“ чака германският Борусия Дортмунд. След финала за Купата на УЕФА през 1993 г., двата отбора бележат своя възход почти едновременно, като сега отборът от Вествфалия вижда своя шанс за реванш, след тогавашната загуба. За жълто-черните  блестят имената на играчи като Матиас Замер, Юрген Колер, Карл-Хайнц Ридле и Ларс Рикен.  Юве доминира през цялото първо полувреме, но прагматичният стил, опрян на контра-атаки на Борусия им носи късмет и Ридле бележи два гола, в 29-та и 34-та минута. През второто полувреме идват минутите на Зидан, който започва да прави каквото си иска в центъра на терена. Натискът на Юве носи успех и в 65-та минута Дел Пиеро връща един гол. Точно когато италианците са близо до изравняване, с шут, почти от центъра, Ларс Рикен бележи трети гол и дава победата на своята Борусия. Ювентус не успява да дублира  европейския си успех, но за сметка на това печели нова титла в Серия А. Ръководството на „бианконерите“ обаче не губи време и през лятото на 1997 г. продължава да привличат супер звезди. Сред тях блести името на централния нападател Филипо Индзаги. Индзаги не е играч, който блести с вроден талант или феноменални технически качества, но е човек, който просто знае как да се позиционира в противниковото наказателно поле и да нанесе финалния удар към вратата. Има много мачове, в които той не блести с нищо, но с 2 от общо 5-те си докосвания на топката в даден мач, вкарва гол. Той просто е роден голмайстор и перфектен консуматор на отборните усилия в нападение. Към него се присъединява и опорният халф Едгар Давитс, с който отборът подсигурява защитния си вал. Давитс е типичен боец, печелещ въздушни единоборства, който обаче притежава и достатъчно технически качества, позволяващи му да помага и в нападение. Така и Ювентус се сдобива с отбора, определено притежаващ най-много класа сред своите редици в Европа и нов континентален успех изглежда задължителен.

Груповата фаза на Шампионската лига през 1998 г. е съществено по-тежка за клуба от тази през предходната година. Този път италианците се класират втори, след Манчестър Юнайтед, изпреварвайки с малко холандския Фейанорд и оставяйки зад себе си словашкия Кошице. В елиминационната фаза обаче отборът навлиза във форма и категорично отстранява Динамо Киев и Монако. На финала в Амстердам чака испанският колос Реал Мадрид. В този случай „бианконерите“ са абсолютни фаворити, тъй като през тази година Реал се представя много незадоволително в испанския шампионат. Въпреки това в редовете на кралския клуб блестят звезди като Раул Гонзалес, Фернандо Мориентес, Давор Шукер, Предраг Миатович и Фернандо Йеро. Финалът не е особено атрактивен, като Ювентус е отборът, който води играта. Въпреки това няма сериозни голови положения. В 66-та минута на мача, обаче Миатович бележи гол и дава преднина на „белия балет“. Макар и италианците да атакуват до последният съдийски сигнал, гол така и не пада. Реал се завръща на европейския трон. „Бианконерите“ губят втори пореден финал, но утешението отново идва от местното първенство, където те успяват да защитят своята титла.
Макар и отборът да изглежда в зенита си, сякаш жаждата за успехи в неговите играчи е намаляла. Резултатите постепенно спадат, а Марчело Липи напуска отбора през първите месеци на 1999 г. Въпреки това той оставя един състав на Ювентус, който има изградена много здрава основа от силни играчи и лидери, които ще продължат да носят успехи на клуба и през следващите години.
Ювентус е отборът оставил своя незаличим отпечатък върху футбола от 90-те години. Клубът успя да събере в редиците си едни от най-големите звезди на играта като цяло и в продължение на няколко години да бъде най-добрият клубен отбор в Европа. Торинският гранд е последният отбор успял да играе три поредни финала в Шампионската лига, като само малшансът му попречи да спечели само един от възможните трофеи. Въпреки това той създаде звезди, записали със златни букви, имената си във футболните хроники.
Между 1993 и 1998 г. Ювентус печели: 3 титли на Италия, 1 купа на страната, 1 купа на Уефа. Играе 3 финала на Шампионската лига, от които печели 1, плюс една Интерконтинентална купа и  1 Суперкупа на Европа. Роберто Баджо е удостоен със „Златната топка“ през 1993 г., а Зинедин Зидан през 1998 г.
Отборът на Ювентус, победил Аякс през 1996 г.
Перуци, Торичели, Виерховод, Ферара, Песото, Конте, Соуса, Дешан, Раванели, Виали, Дел Пиеро