Водата като повод за война: руската водна криза в окупирана Украйна

EUvsDisinfo: Когато пропагандата замени политиката: Водната криза на Русия в окупирана Украйна (оригинално заглавие: When propaganda replaces policy: Russia’s water crisis in occupied Ukraine)

На 30 септември 2025 г. Русия отбеляза годишнината от „обединението на новите региони“ – както прокремълската пропаганда нарича окупираните части от Донецка, Луганска, Запорожка и Херсонска област. Русия отбелязва повода като сече монети с изображения на украинските земи и организира пищни концерти, на които видни руски знаменитости хвалят как Москва „се грижи“ за окупираните територии. Чрез тези старателно организирани събития Кремъл се стреми да покаже, че тези територии са стабилни и проспериращи – пропаганден спектакъл, чиято цел е да прикрие суровата реалност на терен, която няма нищо общо с лустросаната картина.

Показателен пример за това какъв всъщност е животът в окупираните територии е продължаващата водна криза. Още от първата руска инвазия през 2014 г. тези региони са изправени пред сериозен недостиг на питейна вода – проблем, който допълнително се влоши след 2022 г. и сега причинява на Кремъл голямо главоболие. За което сам си предписа следното лекарство: постоянен поток от пропаганда и дезинформация.

Митът за „водния екоцид“ в Крим

До 2014 г. Крим получаваше 85% от водата си чрез Севернокримския канал – мащабно хидравлично съоръжение, което отклоняваше вода от река Днепър към полуострова. След окупацията и отказа на Русия да преговаря или да плаща за този ценен ресурс, Украйна прекъсна водоснабдяването на Крим и построи временен язовир в Херсонска област.

За известно време благодарение на кримските водоеми Кремъл успяваше да омаловажи проблема. Обаче не след дълго търсенето, свързано с войната, наруши водния баланс на Крим. Руската окупационна армия в Крим използваше големи количества вода за собствените си нужди. Изкуственият прираст на населението на полуострова поради масовото заселване на руснаци също оказа натиск върху водните ресурси. Към 2016 г. недостигът на вода стана достатъчно сериозен, което даде основание на Москва да превърне проблема в политическо оръжие. На заседание на Съвета за сигурност на ООН през ноември 2016 г. руският представител Пьотр Иличев обвини Украйна, че провежда „водна блокада“, която представлява нарушение на правата на човека и на международните норми. Обвинението не взе предвид един основен факт: според международното право, окупиращата държава носи отговорност за осигуряването на основните нужди на населението.

След това Русия изгради сложен наратив как Украйна извършвала „воден екоцид“ и дори заведе дело срещу нея в Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). През 2023 г. съдът в крайна сметка отхвърли иска на Русия, а кремълските медии до голяма степен игнорираха новината. От дезинформационна гледна точка, историята със съда вече бе отбелязала точка в полза на Русия – а именно, подсилване на наратива за жертвоготовността и моралното превъзходство на Русия пред лицето на несправедливия запад.

Обвиняват Запада и обещават чудеса

Освен Украйна, Кремъл обвинява и „злия и агресивен Запад“ – твърди, че „водната блокада на Крим е част от антируската стратегия“ на ЕС и САЩ. Някои наративи граничат с абсурда: според пропагандистите, тъй като река Днепър извира в Русия, водата ѝ „принадлежи“ на Москва. Те дори заплашиха „да отрежат реката“ от Украйна.

За да прикрият влошаващото се реално положение с водните ресурси, прокремълските дезинформационни канали заляха публиката с обещания за чудеса в областта на инженерството. Кремъл обеща да построи подводен тунел под Черно море, за да снабдява Крим с руска вода. Бе лансирана дори идея за извличане на вода от дъното на морски пещери, в които „директно от дъното на Черно море бликат сладководни извори“. Пропагандистите заявиха също, че ще бъде изпратен самолет, който „ще предизвиква дъжд като насочи валежите от облаците над водоемите“.

Нито едно от тези обещания не беше изпълнено. Местното население свикна с режима на водата и безкрайните опашки пред водоноските, които доставят питейна вода няколко пъти седмично. А същевременно руската армия изкопа нови кладенци и изгради водопроводи за собствените си нужди, докато се подготвяше за инвазията.

Водата – повод за война

И така, към 2022 г. водната пропаганда се превърна в претекст за военна агресия. Русия не криеше, че една от военните ѝ цели в Украйна е да създаде сухопътен коридор от Русия до окупирания Крим и да получи контрол над Северокримския канал – това беше представено като „освободителна“ мисия за възстановяване на водата на полуострова. В рамките на няколко дни руските сили окупираха хидравличните съоръжения в украинската Херсонска област, а държавните медии описаха този ход като триумф: че Москва е спазила обещанието си да спаси Крим от сушата.

Тезата, че възстановяването на водоснабдяването на Крим може по някакъв начин да легитимира руската инвазия, проникна дори в западното говорене. През октомври 2022 г. Илон Мъск включи гарантирането на водоснабдяването на Крим сред точките на спорното си предложение за мир между Русия и Украйна, което публикува в профила си в „Туитър“.

В действителност тази така наречена победа се оказа куха. Дори близките до Кремъл коментатори признаха, че загубите на вода в канала са достигнали 40% и обвиниха Киев, че не поддържа инфраструктурата, която се намира под руска окупация в продължение на години.

Оттогава водоснабдяването в южните райони на Украйна, включително в Крим, е намаляло. През 2023 г., докато сдържаше украинската контраофанзива, руската армия взриви язовир Каховка. Това създаде нова извънредна ситуация за всички съоръжения, които разчитаха на вода от Днепър. И понеже вече нямаше кого да обвинят за „водния екоцид“ в Крим, руските власти започнаха да потулват проблема – което също представлява механизъм за контрол, с който Кремъл си служи в провеждането на своите манипулации.

Жажда и патриотизъм

През 2025 г. проблемът с водоснабдяването в окупираните части на Източна Украйна стана критичен. Независимите репортажи показват мрачната картина, която рязко контрастира с официалните послания. Големи градове като Донецк и Мариупол получават вода само за няколко часа на всеки два или три дни. Болниците, детските градини и училищата са сред първите, които страдат, когато водата спре – цели райони разчитат на вода, доставена с цистерни, която пристига само веднъж или два пъти седмично и жителите са принудени да чакат с часове по опашки, за да си напълнят няколко шишета.

В отговор Кремъл води манипулативна кампания и нарича тази хуманитарна катастрофа „временни трудности и незначителни неудобства“. Държавните медии съобщават, че „Путин лично се занимава с проблема“ и че „километри главни водопроводи се ремонтират“. Кремъл обеща на Донбас мащабни инфраструктурни проекти, включително обезсоляване на вода от Азовско море „както в Израел и Южна Корея“. Според пропагандните послания, „много скоро“ регионът ще има толкова много вода, че фронтовата линия ще се превърне в туристическа дестинация, където ще бъдат построени нови луксозни курорти.

Наред с това коментаторите призовават населението да подходи към „неприятната ситуация“ с героичен стоицизъм в името на великата империя: „Не ни остава друго, освен да бъдем търпеливи и да чакаме. Нека това търпение бъде възнаградено възможно най-скоро!“ Междувременно през септември 2025 г. се появи информация, че Русия планира да криминализира публикуването на новини за безводието. Класическата тактика на Кремъл не е да реши проблема, а да го потули и да бетонира мита за просперираща Русия.

Управление на възприятието, а не на реалността

От Крим до Донбас, Москва превръща водата в удобен инструмент за манипулация. Кризата има различни етапи – от мита за „водната блокада“ на Украйна до фантазията за подводни тунели и реториката за „героично търпение“. И всички те са отражение на един общ модел: това е стратегията на Кремъл да прикрива управленските си провали чрез пропаганда. Когато Русия не може да осигури стабилност и основни услуги за населението, тя осигурява… приказки. Кранчетата може да пресъхнат, но пропагандата – никога.

EUvsDisinfo/ превод: Представителство на Европейската комисия в България