Кеворк Кеворкян: Как ги продават

Тукашните полит-гадатели са напълно безразлични към съдбата на героите си - и те си остават докрай някакви отблъскващо нереални хорица, сякаш създадени с единственото предназначение да ни дразнят.

И избирателната система също поощрява гадателите, поне в това отношение: ако вотът беше мажоритарен, те нямаше да се изсулват само с общите приказки, с които пробутват, доколкото могат, партиите. Макар че и те от доста години насам са лишени от всякаква самоличност и съществуват някак покрай изобретателността и търговските умения на лидерите си.

Поне предизборните програми би трябвало да са най-важната стръв, с която партиите да се продават на избирателите, но се случва точно обратното: човек с нормално политическо обоняние никога не би се хванал на локумите в партийните програми, те са просто един алманах от небивалици, на които никой не разчита сериозно, направо ще се спукате от смях, ако решите да им хвърлите едно око след година-две.

Симеон пък нарече хората, които се препитават с политическо гадаене, „гадачи“. Не стана ясно, дали ги иронизира по този начин или просто осмуква поредната дума по неговия си неподражаем маниер. Между другото, той си намери сериозен съперник в лицето на Кирчо, който усърдно открива нови хоризонти пред въпросното осмукване...

Тъй или иначе, в наши дни даже и малцината, които все още си правят труда да предложат нещо смислено на политическия манеж, не биха могли да отговорят на един елементарен въпрос, ако има кой да им го зададе: всъщност, как продават стоката си партиите - и как гадачите им помагат в това начинание, което нерядко прелива от скверност?

Когато навремето Кенеди стана президент, баща му Джоузеф, който не се притесняваше, че го наричат мафиот, изтърси пред един репортер: „Продадоха Джей Еф Кей така, както се продава сапун... Да не мислиш, че вярва в това, което продава... Той е пакетиран и удобен за ваша консумация...“

Сигурно ще е интересно да чуем, как нашите гадачи продават тукашните сапуни. В пакетирането те не са много сръчни, това поне е очевидно. Ала няма и случай в годините на Прехода те да са преобърнали, пречупили нагласите на публиката. Все играят в един предрешен мач. Нямаше никаква изненада и в загубата на Петър Стоянов от Първанов. Костов никога нямаше да прости репликата на Стоянов - „Кажи си, Иване, те ще те разберат!“ Нито Иван щеше да си каже, и то приканен баш от него, нито някой някога щеше да го разбере. И какво по-точно имаха да му разбират на Костов - приджобилият държавата - баламите, които никога нищо не са разбирали?

Впрочем, Стоянов продължва да се изживява като върховен арбитър, на който дори самата История му асистира - подобни фантазии са напълно естествени за един провинциален адвокат, още повече, ако той не е особено въздържан в самооценката си. Наскоро Стоянов отново представи своята шербетизирана версия за събитията от януари 1997 година - това изглежда му помага по-безболезнено да преживява подлостта на „своите“, които нескрито бламираха кампанията му. Но има хора, също „свои“, които преценяват и досега мижавата му реплика като израз на подлост спрямо Вседържеца.

Колкото и да е парадоксално, Костов, който мечтаеше да членува в Комунистическата партия и не криеше това, днес изглежда по-автентичен „антикомунист“ от мнозина страдалци, дали мярката за истинския антикомунизъм.

Трогателна е наивността в българската политика - но тя става и все по-обезкуражаваща: как да разберат някои хора, че един недостъпен сфинкс също може да има грехове... В това отношение, като пазител на тайни, Костов е направо безподобен: държи най-личните си подлеци до лявото си коляно, оставя ги да го мокрят със сълзите си - каква благодат, нали. А, всъщност, се намира на съвсем друго място, в своето си измерение, и дори уж всемогъщата История няма достъп до него там... Не можаха да схванат, че единственият им шанс е да му робуват... И не той, а те, със смешноватите си гърчове, съсипаха „дясното“ - а той само ги поощряваше с тънката си усмивка; някои дори не разбраха какво точно представлява това „дясно“, и сега не са наясно. Така се случват понякога нещата от „Историята“- като отстраниш/обелиш излишното около някоя загадка, накрая ще разбереш, че тя често се създава от странни персони със също тъй странни отклонения. И Костов можеше да го нарекат „най-блестящата посредственост на партията“, но той оцеля, за разлика от автора на това откровение за Сталин...

Чакайте: а кой продаде сапуна Костов? Няма отговор и на този въпрс, няма и да има, но се е случило.

Можете да го сметнете за някое Божие наказание, а можете и просто да си плюете в пазвата. Поне три пъти. Гадачите му слугуваха неистово, сетне пък го ругаха пак така неистово. Но и тъй не се добраха до някакъв отговор. И обяснение някакво, поне приблизително, няма. И Историята има пръст в това: тя не е особено склонна да рзкрива тайните на такива хора, може би защото ще ù бъде скучно без тях... В такива случаи знаете къде остава контрата...

Гадачите не си дават много зор да проникнат и зад привидно простото, сякаш започват да ги давят киселини, ако някой се окаже не съвсем подходящ за набързо съчинената представа за него... Радев е типичният дразнител за тях.

Младите вероятно не са чували един лаф, който беше много популярен в първите години на Голямото Преструване, отнасяше се до представители на партията на Зелените и на екологичните формации: „Уж зелен, а пък отвътре червен!“ Всъщност, поне по онова време, червените във всичко се оказаха по-сръчни от „сините“, може би и заради това Костов намрази своите, заради тяхната мудност и несъобразителност в бизнеса - иначе кой знае докъде щеше да стигне в намеренията си. Но те до голяма степен изобщо не го разбираха. „Кажи си, Иване?!“ Цяло президентство ти е отпуснал, а ти пак не вдяваш...

Историята и тия наглед дребни неща ни ги подсказва със закъснение - когато вече не останало нищо за вдяване. Напопреструваха се, късаха си ризите, за да видят будалите колко са им червени, сетне пък сини сърцата - докато Голямото Преструване пусна кепенците, никой не се интересува вече от това театро, дори гадачите не са особено ентусиазирани, вижда им се вкисната манджа и такава си е.

Обаче Радев бил московец - някои от най-необузданите гадачи, които идват от най-червените фамилии, червени та чак кърваво червени, го твърдят.

Да отворя една скоба: тия дни ме впечатли, дори - направо да си кажа - ме жегна един некролог, написан от Бойкикева, майката на Христо Иванов, един паметен лист за другарите ù по идея, българи, изтребени в сибирските лагери. Такова неподправено чувство извира от него, че чак нагарча; такава възхвала - да не ви обърква тази дума - на извисяващата сила на страданието, че човек забравя и комунягите, и фашагите, и все по-евтините идеи, които изглежда вече наистина ще ни погубят...

А Радев - какво? Чемодан, вакзал, Масква? А пък той направо на главите им се качи - на най-гласовитете тъпаци. Надувайте си бузите, че е московски агент, създавайте му чудесно алиби, пък и той също си знае играта, особено тая с думи. И как ще хванете тази история от двата края? Никак май. Пък и гадачите са - нека да го кажем така - надървени врабчета, още се съвземат от потреса, който преживяха след изборите. Малцина вече имат желание да пристъпят по-навътре от „епидермалното“, сякаш им се вижда като ненужно усилие, ако тая леност ни надвие, един ден всички ще се озовем на някакъв вакзал, само дето няма да е ясно къде ще ни отведе влака. Ако изобщо се появи.

Трябва да е наистина голям тъпак онзи, който сметне, че тия думи са някаква хвалба за Радев. Той неговата си я свърши, още когато се подигра с Бойковите цецки. Но и досега е прекалено неясен - и иска да си остане такъв. А това е проблем. Ние винаги сме страдали от „лидери“ или непоносимо ясни, или също толкова непоносимо потайни. И никой и от двете породи не понечваше, а може би и не знаеше какво и как да ни каже. Например: остатъците на Самуил каква наша сиромашия трябва да затъкнат?

А бъркотиите около паметника на Шипка - те пък на кого ще се харесат?

Толкова херои се ерчеха на Паметника на Съветската армия - а накрая го събори някаква женица! А докато се крием зад жени, все ще ни докривява от думите на Хербст, в първите часове на войната със сърбите: „Единственият мъж в София по това време беше Екатерина Каравелова...“.