20 юни 1915 г. Умира екзарх Йосиф I

Известен като „дипломатът в расо” и „началникът на българската църква”, роденият в Калофер екзарх Йосиф Първи (Лазар Йовчев, 1840-1915) е един от най-видните ни книжовници и духовни строители в преломно за България време. То съвпаднало с разцвета и края на Възраждането ни, конституирането на българската Екзархия, освободителната руско-турска война, покрусата от Берлинския диктат и четиридесетгодишните  усилия на младата ни държава, погребани с Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 г.

В голяма част от тези знаменателни процеси участва и Лазар Йовчев, комуто съдбата възлага ръководството на родната ни църква в самото начало на руско-турската война (23 април 1877г.) и която той ръководи с мъдрост и такт до самата си смърт на 20 юни 1915 г.

Завършвайки местното училище в Калофер, Лазар Йовчев става помощник на прочутия даскал Ботьо Петков. Съзирайки в него големи амбиции за обществена реализация, сестра му Рада, която го отглежда след смъртта на родителите им, го отвежда в Цариград. В турската столица будният младеж постъпва във френското училище на лазаристите в предградието Бебек. Тук той се проявява като отличен ученик и след годишния изпит през 1863 г. получава пълна награда.

Впечатлен от успехите му, маститият търговец и патриот Христо Тъпчилещов, негов съгражданин, скланя калоферската община да изпрати Йовчев да продължи образованието си в Париж, с надеждата, че един ден той ще поеме задълженията на застаряващия народен учител Ботьо Петков, припомня сайтът Калофер.бг.

От 1864г. Лазар Йовчев е във френската столица, в която прекарва 6 години. Ако и да търпи лишения, той завършва през 1867г. Философско-литературния факултет със степен „бакалавър”, а правния през 1870г. със звание „лисансие”.

Видял славата и крушението на Втората френска империя, той пристига в Цариград през ноември 1870.

В Калофер той не се завръща, тъй като работи като редактор на реномираното списание „Читалище”, в което публикува предизвикалия силен обществен отзвук превод на трактата на Етиен дьо ла Боеси „За своеволното робство”, а след това е и секретар на Смесения екзархийски съвет, призван да изработи църковния устав и да избере екзарха на българската църква, получила своята самостоятелност на 28 февруари 1870 г.

Забелязан от новоизбрания на 16 февруари 1872 г. екзарх Антим, Лазар Йовчев приема да получи духовно звание. И тъй като нуждите от способни и просветени кадри за църквата ни са огромни, е логично само три месеца след замонашването си на 23 септември 1872 г. той  да е вече екзархов протосингел.

През следващите 4 години архимандрит Йосиф участва в изграждането на църквата ни, подпомага екзарха при срещите му с чуждестранните дипломати в Цариград и съвсем закономерно през 1876г. става Ловчански митрополит, като след още една година, след преврата на туркофилската партия на д-р Стоян Чомаков, е наложен и за български екзарх.

Приемайки поста на църковен ръководител във възможно най-неблагоприятното време, Йосиф Първи не унива, а търпеливо, с много такт и завидно дипломатическо умение се старае пред турските власти да запази колкото се може повече от правата, фиксирани в султанския ферман, без да се помага на враговете на Русия, за да се съхрани екзархията читава и след войната.

Дълго време Йосиф е самотник в усилията си за отстояване на българщината.

Особено му е тежко след научаване решенията на Берлинския диктат от 1 юли 1878г., когато има опасност той да бъде екстрадиран от Цариград.

През първите години от съществуванието си княжество България се тресе от перманентна политическа криза. Самият екзарх също се намесва нескопосно, опетнявайки реномето си с подкрепата на консервативния преврат на  Александър Батенберг от 27 април 1881 г.

Опарил се от недалновидната си постъпка, той предпочита да се дистанцира от бурния политически кипеж в страната и да следи бързосменящите се събития от дистанцията на османската столица като грижливо записва всичките си впечатления и размисли за нелеката българска съдба в прочутия си дневник, който води от 1864 г. до самата си смърт.

Поучителна е еволюцията, която той изживява спрямо Стамболовото управление. Ако и да не одобрява твърдия антируски курс на всесилния премиер, екзархът подкрепя патриотичните му инициативи по отношение на църквата и турско-българското сближаване, които дават плод с издействаните берати за Охрид и Скопие и с издаването на екзархийския орган „Новини” (6 юли1890), последвани от владишките берати за Велес и Неврокоп (12 април1894), чийто завършек са бератите за Битоля, Струмица и Дебър, издействани от правителството на Стоилов на 26 октомври 1897 г. като благодарност за това, че не е подкрепило Гърция по време на кризата, свързана с Критското въстание.

Йосиф Първи изживява няколко звездни мига в управленската си дейност (той никога не се  залъгва, че е само духовен началник на българите, съзнавайки отлично, че санът му е преди всичко с политическа подплата). Освен радостта от издействаните берати, се добавя кръщаването на престолонаследника Борис Търновски в православната вяра на 2 февруари 1896г., тържественото честване на 25 годишната му народополезна дейност на 23 април 1902 г. в Цариград, огромните успехи в просветното дело – в началото на 20 век Екзархията разполага с 920 училища, 1488 учители, 48 133 ученици и подкрепата на 1 051 936 души в Македония и Охридско от общо 1 459 792 християни.

Екзархът умело лавира между западните велики сили и Русия, между Цариград и София, без да забравя, че е глава на схизматична (от 16 септември 1872 г.) църква, между еволюционистите и революционерите от ВМРО, държейки постоянно под око домогванията на сърби, власи и гърци, протягащи ръце към изконните български земи.

Песимистичните му заключения се потвърждават напълно от народната трагедия от 1913г.

След изживяната еуфория от славните победи през 1912 г., надеждите свързани с примирието от 21 ноември 1912 г., падането на Одрин на 13 март 1913 г. и подписването на Лондонския мир от 17 май 1913 г., идва „престъпното безумие” от 16 юни 1913 г., Междусъюзническата война и нейният крах, чийто горчиви плодове са Букурещкият и Цариградският мирни договори от 28 юли и 16 септември 1913 г., с които България губи половината Тракия с Одрин, Южна Добруджа и по-голямата част от Македония, окупирани от всички нейни съседи.

Катастрофата слага край на дейността на екзарх Йосиф в Цариград. Той се прибира в София болен, стар,измъчван от угризения и покрусен от фаталния изход на народните борби. Атмосферата в българската столица го отвращава със своята провинциална парвенющина и партизанщина, въпреки че  възлага големи надежди на интелигенцията ни, която трябва да изпълни дълга си за възмогването на българския дух. Прозренията му  имат характер на политически завет:

Особено внимание да се обърне на домашното възпитание и първоначалното училище,дето закон Божий и гражданското учение да заемат едно от видните места.

Смъртта на екзарха на 20 юни 1915 г. се приема като национална трагедия в навечерието на съдбоносния избор на България да се намеси в Първата световна война на страната на Централните сили.

Из дневника на екзарх Йосиф I

24 март 1915 г., неделя.
1) Целта на България е да се обедини национално, като си вземе Македония, Одринско и Добруджа от Сърбия, Гърция, Турция и Румъния. Разбита и унижена от четворица неприятели, съюзени против нея, тя не може [сама нищо], освен с помощта на едната от двете групи сили, която има интерес от една обединена България, като ѝ даде съдействието си, да постигне поне отчасти целта си. Тия групи са: Германия и Австрия едната, и Русия, Англия и Франция, другата.
2) Първата група се стреми да се разшири на изток - Drang nach Osten и счита славянството за свой исконен неприятел, счита го за гюбре, с което да тори своята нива, стреми се към Солун и Цариград, [за] да се разшири в Мала Азия; тя е за Турция, Гърция и Румъния, [които са] неприятели на славизма и би искала да се изтрепеме ние със Сърбия, за да ѝ отворим пътя за Солен и Цариград.
3) На Русия [й] трябва Босфорът и Дарданелите, и да спре Германия и Австрия да не завладяват Балканския полуостров и Мала Азия. Ако поиска да ни завладее ще срещне съпротивление от Англия и [от] Франция, за да не развали европейското равновесие, както и Германия и Австрия - [т. е.] цяла Европа. Русия не би била против Св. Стефанска България и ако сме откровени и искрени с нея, тя по би помогнала да ни се повърне една част от изгубеното. Кой ти скара с Русия? Стамболов и цар от страх да не би да ни глътне Русия. Но от Германия и Австрия същата и [то] по-голяма опасност. С Русия ще си запазим вярата и славянството..., така щото от германизмът и от русизмът, германизмът е по-опасен и опасността от Русия е твърде далечна.
4) Трябва само, като вземем участие във войната, да не изчерпваме силата си и да [ни] бъде здраво гарантирано, че онова, което ще ни признаят ще можем да го завладеем и задържим. Остава и да се види, коя от страните ще излезе победителка, защото България не може да води война, а [трябва] с малко жертви да вземе загубеното. Като желаем Русия да излезе победителка, желателно е даже на принципа на народността да стане съюз между България, Сърбия, Гърция [Балкански съюз] и Румъния. Ако се изморят двете страни и сключат мир, ние трябва да останем от страната на Русия, като православна и славянска за в бъдеще.
5) Българската политика води княз Фердинанд, немец и католик, доведен от Стамболов и партията му да пази България от подчинение на Русия, наложен на Русия, и който в душата си е за католицизма и германизма, против православието и Русия.
6) При всичко, че България има Конституция, но българския народ [е] и несформиран национално и политически, няма управляваща класа, няма аристокрация, няма буржоазия, няма обществено мнение; народ [от] 90 % селяни, с една интелигенция разделяна от царя на много партии, за да се гони помежду си, а той да владее и царува. На тая интелигенция безбожна и гладна той раздава властта поочередно да дойде, да се поохрани и понакраде, и която на първо място като несъстоятелна туря личния си интерес, а патриотизма за маска на всички предприятия, отгдето ще излезе гешефтът. Затова, когато дойдат на власт са лакеи пред царя и нямат мнение, и ако [случайно] имат, не смеят да го кажат. Той ги презира като безхарактерни и им налага волята си, и той не си дава оставката (министъра), догдето [царят] не ги натири с метлата. В България царува личния режим. Царят вътрешно разделя, за да царува, а вънкашно хитрува между силите и пропада между два стола. Той е ненаситен, грандоман, хитрец, не се задоволява с онова, което е според силите му и се мисли по-хитър от нсички велики господари, затова опропасти и България, и себе си. Чрезмерно горд, той счита всички българи за говедари и е убил в тях инициативата. Той се обляга на правителството, на администрацията, която всяко правителство променява, на армията, която е разделил и така доминира опозиционната интелигенция; пресата е партизанска или подкупена и пише за пари, народът всякога е с властта; даже и опозицията може да се подкупи и се подкупува от властта; и депутатите като им дават сега по 30 лева на ден са готови да си седят все депутати и да вотират за властта. От 220 депутати 40 са социалисти – широки или тесни, 60 земевладелци, които не са елементи да управляват, а да разлагат, турците са всякога за властта. Гешовата, Даневата и Малиновата партии [са] уж консервативни, [но] не са съгласни помежду си. Радославовата, Тончевата и Генадиевата [партии са] уж либерални, [но] не са съгласни тоже да се съгласят и едните, и другите да искат от царя да управляват конституционно, и той ще се принуди да се подчини; да определят една политическа, национална, независеща от волята на царя [партия]  и да поведат целия народ подир себе си, каквото направиха партиите на всички държави, които влязоха във войната. Сега пък Гешовата и Даневата партии, които пропаднаха като бяха на власт от некадърност, и Чалиновата, на която царят е обещал, че ще я доведе на власт, гледат как да глътнат Радославовата [партия] уж за общото добро, за да му вземат мястото.
Партиите, подклаждани от царя, се гонят помежду си, за да се докопат до властта, за да се охранят, турят личния интерес по-горе от отечествения. И от това черпи силата си личният режим на царя, който тоже туря своя личен интерес по-горе от отечествения, и всичко – цар и партии са съгласни да поддържат този режим.
Църквата е слаба, духовенството просто, без съзнание [от] нуждата от дисциплина, за да пази своите интереси, без собствена политика. Моята задача е да не се ангажирам в някаква партия, да съм легален с короната и властта и да гледам да приготвим духовенство, образовано и платено от държавата, и да се вдигне схизмата, да намерим нещо, материална опора в Русия, и тука да уредим манастирите, да може дами да се поддържаме, защото един ден правителството ще прекрати и това, което сега дава.”                                                                                                           

 Български екзарх Йосиф I, Дневник, С., 1992, с. 822-823.