3 октомври 1918 г. След абдикацията на баща си Фердинанд Борис III се възкачва на българския престол

Борис Трети се възкачва на българския престол на 3 октомври 1918 г.
В този ден цар Фердинанд І подписва манифест, с който се отказва от трона в полза на сина си, според информация на отдел “Справочна” на БТА.

При сключването на Солунското примирие от 29 септември 1918 г., с което България капитулира и излиза от Първата световна война, Антантата поставя задължително условие Фердинанд да се откаже от българския престол и да напусне България.

Фердинанд Сакс-Кобург-Готски е германски принц, български княз (25 юни 1887-22 септември 1908) и цар (22 септември 1908-3 октомври 1918) на България. Роден на 26 февруари 1861 г. На 25 юни 1887 г. III Велико Народно събрание го избира за княз на България. На 22 септември 1908 г. след провъзгласяване на независимостта на България Фердинанд I е обявен за цар на българите. Той умира на 10 септември 1948 г. в Германия.

Борис Трети, чието пълно име е Борис Климент Роберт Луи Станислас Ксавие, Княз Търновски, Херцог Саксонски и Принц Сакс-Кобург и Гота, управлява България от 3 октомври 1918 г. до смъртта си на 28 август 1943 г.
Роден на 30 януари 1894 г. Син на цар Фердинанд и на княгиня Мария Луиза. По време на своето управление Борис ІІІ засилва ролята на монархическата власт. Присъединява България към Тристранния пакт (1 март 1941), но не изпраща войски на Източния фронт. Цар Борис III е три пъти кавалер на френския орден "Почетен легион", кавалер на английски кралски викториански орден, на орден "Леополд" (Белгия), на Домашен рицарски орден "Св. Хубертус" (Бавария), на ордените "Червен орел" (Прусия), "Св. Андрей Първозвани", "Св. Александър Невски" и "Св. Анна" (Русия), на ордени на Румъния, Италия (Парма и Сицилия), Полша и др.

Умира при неизяснени обстоятелства. Погребан е на 5 септември 1943 г. в манастирската църква на Рилския манастир. На 24 април 1946 г. тленните останки на Борис ІІІ са изнесени от светата обител и препогребани в параклис на двореца "Врана". През 1946 г. параклисът е унищожен. На 18 октомври 1991 г. при разкопки в парка "Врана" е открита стъкленица с надпис, че в нея е сърцето на цар Борис ІІІ. Предадена е за съхранение в трезора на Българската народна банка. На 23 август 1993 г. стъкленицата е изнесена и е препогребана във възстановения гроб в Рилския манастир.

Ето как БТА отразява първите стъпки на новия монарх в дните след възкачването му на престола:

София, 7 октомври 1918 година. На 4 того (4 септември 1918 г. - бел. ред.), след полагането клетва във военния клуб от г-да офицерите от софийския гарнизон Негово Величество Царят е произнесъл следната реч:
“Господа,
Взимайки акт от обещанието, което Вие току-що дадохте пред Всевишния, Аз Bи благодаря.
Свидетел на всичко онова, що армията извърши през дългите години на борба срещу многобройните ни врагове, Аз дълбоко вярвам, че въпреки трудните моменти, що преживяваме, с Вашата непоколебимост (…) и преданост на дълга, задружно ще успеем да заздравим раните, които злосторници нанесоха на храбрата ни армия.
Да, Аз съм убеден, че всичко ще направите за бързото възстановяване на реда и дисциплината във всички части, както и от друга страна, богати с най-пресни поуки от войната, в скоро време ще успеете да насочите подготовката и обучението на армията, тъй че тя твърдо да застане на онази висота, от която може да се гарантират целостта и сигурността на Отечеството.
Аз разчитам, че Вие, както служихте честно и вярно на Негово Величество Царя, Моят Възлюбен Августейши Баща, така ще продължавате да подкрепяте и Мен.
Да живее България! Да живее Българската Армия! Ура!”
На тази реч отговори с прочувствени думи министърът на войната генерал Савов.

***

София, 7 октомври 1918 година. Реч, държана от коменданта на Софийската крепост генерал-майор Протогеров, на 4.X.1918 г. след пладне на лагера при полагането на клетва за вярност на Негово Величество Цар Борис III от войските на Софийския гарнизон.
“Войници,
В тригодишната война българският въоръжен народ прекара дни на радости и скърби, дни на величие и тъги; днес, когато трябва да се радваме, че настъпва мир, че престават да текат потоци от българска кръв, българският народ е изложен на нови и най-тежки изпитания. В тежки времена за народа ни, ние днес трябва да дадем клетва пред нашия нов Цар, Царят на българите Борис. Ние, войници и офицери, трябва да се сплотим около него, за да спасим отечеството от напаст. Да помним добре, че от нас, от всеки българин, от всеки войник, зависи съществуването на България, съществуването на нашето Огнище; да помним добре, че отечеството ни прекарва много тежки минути, които могат да се преодолеят само ако има единство между всички българи, ако цялата народна енергия бъде употребена, за да се прекрачат големите опасности, а не да се отслабва тя във вътрешни разпри. Само така ще можем да спасим отечеството си.
Ето защо да обърнем нашата мисъл към Бога, за да ни подкрепи и да дадем дума, че нашите сърца ще туптят като едно сърце, слято с онова на нашия Цар, та под неговия скиптър да можем да спасим България. Като обещаваме това, да се закълнем за вярност на новия любим Цар и извикаме всички: ДА ЖИВЕЕ ЦАРЯТ НА БЪЛГАРИТЕ БОРИС! УРА!”

***

София, 7 октомври 1918 година. В събота, 5-й того в 5:30 часа сл. пл. (5 октомври, след пладне - бел. ред.), Негово Величество цар Борис прие на доклад министър-председателя А. Малинов. В 7:30 часа дойдоха в двореца и всички останали министри, които бяха поканени от Царя на интимна среща и задържани на вечеря. Младият Цар бил много бодър и жизнерадостен и със свойствената му приветливост и непринуденост е пленил своите първи гости, с които е разговарял надълго по разни въпроси. Между другото Царят е отправил към министрите следните думи:
“Господа,
Благодаря Ви за голямото удоволствие, което ми направихте, като се отзовахте на поканата ми, защото аз много държах, щото Вие, господа министри, да бъдете първите гости в моята къща. Във времена, трудни, посред събития от съдбоносно значение, аз поемам тежка задача, която Отечеството ми налага. Но аз не се страхувам от нея, защото вярвам в бъдещето на нашия народ. Както казах вчера пред него: “Звездата на България не е залязла тя няма да залезе.”
Роден и израснал насред демократичния български народ, аз се сраснах с него; близки са до сърцето ми неговите болки и копнежи и малкото негови радости. Видях тоя трудолюбив народ в скърби и радости, в мирен благодатен труд, творящ своето благосъстояние и, с години наред, борец до себеотрицание за защита на родината и осъществяване народния идеал.
Зачитайки свещено законите и реда в страната, а преди всичко основния закон - Конституцията, нека ние всинца се отдадем всецяло в служене на народа и му изковем едно по-светло бъдеще, достойно за неговите усилия и добродетелите, които той таи в себе си. И аз се надявам, че с Божията помощ, ще превъзмогнем трудностите, ще можем да изплаваме на спасителния бряг и ще спасим от надвисналото над пропастта Отечество. Всички мои предначертания ще бъдат в тоя дух и всичките ми усилия ще са насочени в това направление.
При изпълнението на моята задача аз ще се ръководя от волята на народа, ще се облягам на неговата преданост и ще се напътвам от Вашите просветени и патриотични съвети, които, убеден съм, не ще ми бъдат никога отказани. Отечеството е в опасност, но то няма да загине. Бъдете, Господа, мои най-откровени съветници; аз желая да зная всички желания и всички болки на народа, защото само тъй можем да му бъдем полезни. Да работим всички бързо и усърдно, с пълно взаимно доверие едни към други, защото ние всинца преследваме една и съща цел - благото на народа и величието на България.”

***

Интересни факти могат да бъдат открити в бюлетина на БТА и в поверителните свитъци за абдикацията на цар Фердинанд:

Виена, 5 октомври 1918 г. Отзивите на тукашния печат за цар Фердинанд I са много нечестни. Не отричат големите му държавнически способности, но го корят, че поставил своите съюзници в критическо положение, като е кроил план зад гърба им.
Най-остро се изразява “Арбайтер Цайтунг”, който пише: Наистина цар Фердинанд направи големи усилия за въздигането на България, но лошото качество на неговия характер е причината, гдето останаха безплодни усилията на българския народ. Само хитрост и ум не стигат за траен успех. Цар Фердинанд с двуличието си разрушаваше всичко, каквото сам се страхуваше да извърши. Липсваше му доблест и твърдост до край, защото страхът за собствената му личност беше по-голям от грижата за държавата.
За цар Борис вестниците съобщават само биографски бележки и кратки съобщения от София за възторга, с който бил посрещнат от целия български народ. Някои вестници прибавят, че българите го чувстват като българин, а не като чужденец. От друга критика се въздържат.

***

Букурещ, 8 октомври 1918 г. “Стягул” предава в резюме разкрития, по известия от Москва, за съществуването на една тайна кореспонденция между Съглашението и България през време на войната. Според тази кореспонденция, която обхващала четири дебели тома, излизала наяве странната роля, изиграна от самия днешен български министър-председател (Александър Малинов - бел. ред.), от неговите съмишленици и от цар Фердинанда и довереното му лице Ризов. (…)

***

Букурещ, 8 октомври 1918 г. В "Теглихе Рундшау” от 5 октомври 1918 г., по случай абдикирането на цар Фердинанда, Е.С. пише: Ролята, която цар Фердинанд игра през последните дни и седмици е съмнителна, а неговата чест не е вече безукоризнена (безукорна - бел. ред.). Документите, които печати болшевишкия “Известия” показват, че през миналата година България се занимавала сериозно с въпроса за отделен мир. Българските представители в чужбина се опитвали да влязат в сношения със Съглашението и цар Фердинанд сам е проучвал предложенията на съглашенските държави, като се е мъчил да запази трона, в случай че се дойде до отделен мир. Предложенията, обаче, на Съглашението са го накарали да се откаже от отделен мир. Той бил правил постъпки и пред Уилсъна (Удроу Уилсън - президент на САЩ по време на Първата световна война - бел. ред.). Ето защо лесно е обяснимо защо българите едва сега сключиха отделен мир и то в момента, когато цар Фердинанд изпуска юздите на управлението. Не е установено до колко той е разчитал на разбирателство. Владетелят, който би бил безусловно верен, нямаше да се поколебае да предупреди във Виена и Берлин за грозящите опасности. Фердинанд не направи това; той даже изглежда, че е заблуждавал софийските ни представителства относно състоянието на работите; с уверенията си в съюзническа вярност, правени във Виена и Берлин, той е внесъл още повече бъркотия. Тук и ние сме виновни. Както и в Румъния, ние бяхме много доверчиви, и вярвахме на всичко, което ни разказваха. Цялата ни военна и мирна политика, не бе пригодена да извика вяра в народа, който гледа само интересите си. Букурещкият мир се често защитаваше с това, че не трябвало да се даде, на българите първенствующа роля на Балкана. В България, обаче, още от по-рано бе разпространено схващането, че ние ще ѝ осигурим първенство на Балкана. Политиката на отричане, която се проповядваше от социалистите, ленивата военна политика, сръбския и черногорски въпроси, недостатъчната воля за борба против Англия, породиха в България мисълта, че положението ни след войната не ще бъде достатъчно силно, за да обезпечи придобивките ѝ на Балкана. (…)
Поуката от отделянето на България е, че в бъдеще политиката ни в чужбина не трябва да се ръководи от германските понятия за чест и, че проявата на мощ, а не примирение и любов определят съдбините на една държава, която иска да преуспява. Сега, ние отхвърлихме това учение и вярваме в мощта на примирението. Когато стане вече късно, тогава ще се убедим в противното.

***

Женева, 11 октомври 1918 г. Вестник "Ное Бернер Цайтунг”, като говори за абдикацията на цар Фердинанд, намира, че тя е резултат от неговата безуспешна политика за хегемонията на България на Балканите. - Мирът може да се въдвори на Балканите само при федерация на балканските държави. Цар Борис трябва да изостави идеята за хегемония и да заживее с тази за сближение на народите.

***

Стокхолм, 15 октомври 1918 г. В "Стокхолмс Тиднинген" Алфред Йенсен пише една статия озаглавена: "Подобрение на Балкана?”, в която казва: Наистина, една от причините за отделянето на България беше недоволството от Букурещкия мир, който разреши добруджанския въпрос по начин, неприятен за България. Но по-важна причина от тази по-скоро случаен повод е унинието, предизвикано от изолирането на българите всред славянския свят. Абдикацията на цар Фердинанд, въпреки вечните му заслуги към България, трябва да се счита за едно облекчение на балканското положение. Сега отново трябва да бъде подета мисълта за балкански съюз без гръцко и румънско съдействие. (…)