Арх. Петров: Във Франция държавата поема до 80% от парите за реставрация на къщи

- Арх. Петров, каква е схемата на опазване на къщите архитектурни паметници на културата във Франция?

- До голяма степен схемата е подобна на тази в България. Министерство на културата има регионални дирекции из ц яла Франция, които стриктно следят инвестиционните намерения от тяхното заявяване (в България е под формата на планово задание), през съгласуване на проекта до самото изпълнение. Има много стриктен административен контрол на намеса в обекти, които са културно наследство. Например, срокът за съгласуване на документация е 6 месеца, а този за разрешение за строеж – 4 месеца. Общо процедурата отнема някъде около година, което съпоставено със сроковете у нас са много по-дълги. В България срокът за получаване на разрешение за строеж е 2 седмици, а за съгласуване на проект – макар този срок да не се спазва винаги е 2 месеца.

- Какви грешки се допускат от етапа на инвестиционно намерение до завършването на обекта?

- Грешка се допуска при формулирането на инвестиционното намерение, което често е неточно. Това автоматично води до погрешни действия.

Друг проблем е срокът за проучване на обекта. Пълноценното проучване на обект, който трябва да се реставрира изисква време, което често не е предвидено. Освен заснемане, се правят лабораторни анализи, вземат се проби, търсят се по-стари живописни слоеве. Целта при реставрацията е оригиналът да не се унищожава. На пазара вече съществуват нови материали. Появиха се свързващи разтвори заместващи цимента, който е основен фактор за ерозията на камъка, мазилката, стенописите и тухлите на открито. Проблем е да се санира една сграда паметник на културата с нейната богата архитектурана декорация. Съществуват много случай, когато архитектурни паметници на културата напълно се променят техният образ, след като бъдат облепени със стиропор. Сега има варови топлоизолационни мазилки за вътрешно полагане. Също така има материали за защита на камъка. Появиха се цокълни мазилки, които не падат, защото не задържат солите, които са основен фактор за отлепването на мазилката.
Не по-малък проблем е изпълнението. Ако проектирането и съгласуването на проектната документация в България е едно и също като схема, при изпълнението имаме големите проблеми. 30 години нямаше реставрация, защото нямаше пари. Парите се появиха с оперативните програми. За съжаление, майсторите не се появиха отново.

Във Франция, когато се избере архитект, той ръководи проекта от проучването до завършването му. Там няма фирма, която взема обекта и прави всички видове дейности от електрическата инсталация, реставрация на камък, дърво, тухла, мазилка, до стенописите. Там има редица тясно специализирани по-малки фирми, които участват в процеса и архитектът е този, който координира контролира реставрационната намеса.

- Как се финансира реновирането на подобни обекти във Франция?

- Във Франция системата за външно финансиране е добре разработена. Държавата, общините, фондации и други организации се поемат до 80% от общата стойност на консервационно реставрационната работа. Обикновено държавата участва с 50% финансиране, общината – с 30% и собственикът плаща само 20%, което е голямо улеснение, като се има предвид, че това са скъпо струващи операции.

Във Франция се „наливат” огромно количество пари, които са за опазване на наследството. Освен държавните и общински паметници на културата, тук влизат частни замъци, имения и сгради.

В България подобно нещо има само, когато са налице отворени оперативни програми, като съфинансирането бе лимитирано до 50%.

- За опазването на подобни сгради обаче е необходимо и съответното обучение. Съществува ли такова у нас?

- Да. От 15 години в България има курс за архитекти, който е съвместна инициатива на Националния институт за недвижимо културно наследство и училището за висши науки (Ecole de Chaillot), Франция, основано 1887 година. Френските преподаватели, които обучават архитектите във Франция в областта на културното наследство преподават и у нас – два пъти за по три дни всеки месец. Таксата е минимална – 1000 лв. за две години. Лекциите са към Националния институт за недвижимо културно наследство. В България вече има над 100 подготвени архитекти.

- Съществуват ли ограничения във Франция относно това какво може да бъде предназначението на тези сгради?

- Да, има те са много строги и се спазват, защото има силен последващ контрол. Контролира се както изпълнението на реставрационните работи, така и последващата експлоатация на обекта. Всеки случай се разглежда индивидуално както по отношение на реставрационната намеса, така и по отношение на допустимите начини на функционална промяна. Водещи принципи са съхраняването на автентичността на обекта и намиране на начин за интегрирането му в съвременния живот. Това често е много трудна задача. Реставрацията трябва да е съпроводена от добра адаптация. В противен случай сградата няма да бъде добре поддържана.

- Каква е разликата между българския и френския начин на опазване на културно наследство?

- На този въпрос ще отговоря с един пример. Наскоро французи купиха къща в България от 30-те години на миналия век. Тя не е паметник на културата, но носи характера на своето време. Необходим беше ремонт на покрива. Попитаха ме дали могат да използват дъбови греди, които са в пъти по-скъпи от чамовите, с които обикновено се реставрира. Попитах защо искат да ремонтират покрива именно с такъв материал. Те отговориха, че искат да запазят автентичността, нищо че покривната конструкция не се вижда. Това не са хора висшисти, но нивото на общата култура е съвсем различно. Оттук и обяснението защо множеството проблеми, които съществуват у нас в областта на опазване на културното наследство за колегите ни във Франция са неразбираеми. Много трудно ни е да обясним, че ни се налага да се борим срещу идеите за цялостно изграждане на археологически обекти до „зъбер и до керемида“.

- От гл.т. на практиката за запазване на тези сгради – кой е по-добрия вариант – да са държавна или частна собственост?

- Това е много интересна тема. В Закона за културното наследство се дава възможност на общините и държавата, при положение, че един частен обект не е поддържан във вида, в който е редно и че се разрушава, чрез процедура да извършат нужните реставрационни работи и ако собственикът няма възможност да заплати, да придобие сградата за определен период от време или изцяло. Проблемът е, че държавата или общините също нямат пари за поддържка. За да има средства, трябва да има политика. Едни паметници на културата трябва да генерират приходи, за да могат други да бъдат възстановявани. В тази връзка в България имаме ценни обекти, които са с потенциал на световно наследство и които още не са реставрирани. Аз не знам някой да е попитал експертите кои са онези обекти, недвижими културни ценности в България, които обединени и рекламирани по подходящи начини биха станали гръбнак на културния туризъм в страната.

Има още един проблем – църквата. Тя притежава огромен брой паметници на културата – храмове, манастири, сгради в границите на църковните имоти. Свещениците обаче не са обучени и не знаят как да опазват това наследство. За тях трябва да се разработят специални указания за поддържа на сгради паметници на културата. Може да се помисли и за специализирано обучение. Незнанието уврежда имотите.