26 юни 1984 г. Умира Мишел Фуко

На 26 юни 1984 г. умира Мишел Фуко. Той е роден на 15 октомври 1926 г. в Поатие, Франция. Баща му бил известен хирург, който искал синът му да тръгне по неговия път. Мишел обаче бил замислено и затворено дете, с наклонности към престъпления. Затова бащата го изпраща на обучение в колежа „Св. Станислав“ – католическо училище, известно със строгата си дисциплина и железни порядки.

След това Мишел Фуко постъпва в престижния парижки лицей „Анри ІV-ти“. Когато е на 20 години, го приемат в Педагогическия институт, където се нарежда на четвърто място сред най-добрите випускници. Той изучавал философия и знанията му били високо оценявани. Младият Фуко показал изумителен интелект. Само за няколко години той преминава през катедрите по философия, психология и психотерапия. След това преподава френски в университетите на Упсала, Варшава и Хамбург.

През 1960 г. Фуко се завръща във Франция и става декан на факултета по философия в университета Клермон-Ферар. През същата година е публикуван трудът му „Лудостта и цивилизацията“, за който Мишел Фуко получава докторска степен. По това време се запознава със студента по философия Даниел Дефер, с десет години по-млад от него. Политическата активност на Дефер оказва сериозно влияние върху Фуко. В едно интервю самият той споделя: „18 години от своя живот аз прекарах в състояние на страстно увлечение към един човек. В един момент тази страст прерасна в любов. Но, ако трябва да кажа истината, това страстно увлечение ние преживявахме заедно“.

Книгата „Редът на нещата“ донася на Фуко известност във Франция, особено в средите на интелектуалците. Особено често се цитирало изказването в края на книгата за това, че човекът – това е последната противоречива формация, станала възможна през последните 150 години благодарение на коренните промени в систематизирането на знанията , и той, човекът, се приближава към своя край: не е далече денят, в който той ще бъде заличен, като портрет, нарисуван върху пясъка на брега на морето“. Ако интелектуалният предшественик на Фуко – Фридрих Ницше, е провъзгласил смъртта на Бога, то Мишел Фуко предрича смъртта на човека.

Когато Даниел Дефер доброволно заминава на служба в Тунис, Фуко заминава с него. Там той се посвещава на преподавателска дейност. Според някои твърдения, пристратява се към наркотиците. Когато двамата се завръщат в Париж, Фуко оглавява катедрата по философия в Парижкия университет, а Дефер преподава социология.

През май 1968 г. студентските вълнения достигат своя апогей. Безпорядките оказват огромно влияниу върху Фуко. Той се включва в Групата за информация за положението в затворите. Стремежите на тази организация били да се дава възможност на затворниците да разказват за проблемите, с които се сблъскват в затворите. Последните 10 години от живота си Мишел Фуко посвещава на труда си „История на сексуалността“ – монументален труд, който остава незавършен и предизвиква множество спорове. Работата му в Сан-Франциско, където Фуко преподава в университета в Бъркли, се превръща в повратен момент от неговото развитие. Там той е поразен от сексуалната разкрепостеност на хората и смята това за свободно самоизразяване.

През следващите няколко години той многократно се връща в Сан-Франциско – последният път е през 1983 г. Тогава, когато там бушува СПИН и когато самият той вероятно е болен от СПИН, без да подозира това.

Години след смъртта на Мишел Фуко идеите му за еволюцията на западната цивилизация през последните три века продължават да имат огромно значение. Никой досега не е изложил така фундаментално и обосновано научната си мисъл. Възгледите му са известни като теория на социалната конструкция. Според нея сексуалността се схваща като културен модел, който се променя в зависимост от времето и мястото. Фуко предлага силата й да се обсъжда от всички – от гледна точка на медицината, психиатрията, религията и закона : и от учения, който се занимава с изучаването на тези проблеми, и от работещия човек, и от активиста на движението за борба със СПИН.

Революционната мисъл на Фуко в последните години от живота му е насочена към направление, което самият той нарича „песимистична активност“. Влиянието на това направление непрекъснато нараства.