Българин пазел гроба на княз Феликс Юсупов СНИМКА

Французите бъркат Чеков с Чехов. Безброй пъти съм обяснявал, че проблемът е буквата „х“, която не произнасят и на нейно място слагат „к“. С течение на времето на мен ми омръзна да повтарям, че не съм руснак и че българите са авторите на кирилицата. Православната ни принадлежност вместо да избистри разликата, правеше обратен ефект.

Във Франция между 1917 и 1920 година са дошли над милион белогвардейци. В научните институти, художествената академия и дипломацията, навсякъде има техни потомци, които са се отличили със способностите си. Като цяло, тази интегрирана на Запад част от руската нация се ползва с уважение и признателност.

Малко време след като завърших Института по полиграфия, един мой състудент Жак Фовел ме покани на обяд у дома си. Той беше женен, но още нямаше деца. Младото семейство живееше в предградието „Сен Женевиев де Боа“. Жак беше от тези мои познати, които бяха убедени, че се преструвам, че не съм руснак.

Обядът мина неусетно. Припомнихме си разни студентски истории. Смяхме се доста. На мен дори ми стана неудобно от безразличието на жена му. Полюсите на интересите ни явно не съвпадаха. На тръгване Фовел ме изведе на балкона на апартамента си и каза: „Погледни долу!“

Пред нас се простираха стотици, може би хиляди бели мраморни кръстове. „Преди да се качиш на автобуса за Париж, иди и се разходи в това гробище“, заключи той като ме изпрати до асансьора. Послушах препоръката на моя приятел и с нескрито любопитство прекрачих дървения портал с голям православен кръст.

Времето беше студено и по алеите нямаше почти никой. Всички гробове бяха изрядно поддържани, кръстовете – еднакви, подредени под строй, като войници. Тук там се издигаха параклиси от същия бял мрамор като кръстовете. Само за минути разбрах, че в краката ми е цялата руска аристокрация.

Започнах да се взирам в имената на покойниците: княгиня Вера Оболенски, Ростислав Колчак – син на генерал Колчак и други. Снегът се засили и започна да затруднява зрението ми. Въпреки това съзрях името на княз Феликс Юсупов и съпругата му Ирина Романов – Юсупова, племенница на цар Николай II.

Личността на Разпутин в моето съзнание се нареждаше в редицата руски герои от Тарас Булба и Стенка Разин до Иван Грозни. Легенди, митове и факти се преплитаха, още повече, че никой не можеше да твърди със сигурност дали става въпрос за лечител, свещеник или магьосник.

Чел бях някъде, че начело на заговорниците, които са хвърлили трупа му в Нева, е бил Феликс Феликсович Юсупов. За да се уверя дали се касае за същата личност, аз се надвесих над кръста, за да виждам по-добре. Тогава усетих кучешко ръмжене зад мен. Един огромен пес вълча порода душеше обувките ми.

От опит знаех, че в подобни ситуации, много е важно да не се правят резки движения. По алеята към мен се приближаваше възрастен човек. Той викна нещо на кучето. Явно беше неговият господар. Човекът ходеше трудно, подпирайки се на дебела пръчка. Облечен бе с овехтял кожух, който видимо не беше негов.

„Търсите ваш близък, може би?“ – попита той като застана до мен. „Не, разхождам се от любопитство. Вие руснак ли сте?“, попитах аз, защото по акцента познах, че не е французин. „Не, българин съм“, за моя изненада отговори той. Когато разбра, че и аз съм българин, старият човек се развълнува много.

Заведе ме в неговата къща, която беше една малка дървена барака в дъното на гробищата. Тя се състоеше само от една стая. Вътре имаше легло, маса и един стол. Кучето легна в ъгъла до вратата. Седнах на стола, а домакинът сипа водка в две мръсни чаши и сложи няколко кисели краставички върху вестника, който служеше за покривка.

В продължение на повече от час аз научих за Феликс Юсупов, повече отколкото съдържаха всички написани за него книги. Българинът работил няколко десетки години като градинар на аристократа в неговия замък на брега на Атлантическия океан. Говорело се, че преди „революцията“, принцът дори бил по-богат от Николай II.

По-голямата част от Кримския полуостров принадлежала на неговия род. Женен за Ирина Романова, той хранел надежди за трона на Русия. Присъствието на Григорий Ефимович Распутин в най-близкото обкръжение на Царя постепенно се превърнало в заплаха за държавата, която се нуждаела спешно от реформи.

Поради това Юсупов с група негови съмишленици ликвидирали Распутин на 29 декември 1916 година.

„Във Франция принцът беше най-богатият и щедър с емигрантите благородник. Аз лично му затворих очите през 1967 година. Три години след него почина Ирина. Тогава руснаците ме прибраха за пазач на тяхното гробище“. От него научих за храма Александър Невски построен от белогвардейците на улица Дарю, близо до Триумфалната арка. Първата икона при влизане в храма е иконата на Свети Иван Рилски.

Така приключи моята среща пред гроба на княз Юсупов. По това време нямахме телефони. Написах адреса си на късче хартия и го подадох на моя пропаднал сънародник. Повече не го видях.

Навършиха се две години откакто хиляди украинци и руснаци воюват и умират за Крим, докато собственика на полуострова почива завинаги в руските гробища край Париж.