Без знанието на Борис III: Абдикиралият цар Фердинанд I поискал от Хитлер да върне Южна Добруджа на България

Един от най-любопитните, но рядко обсъждани аспекти от царуването на Борис III, е за контактите му с абдикиралия през 1918 г. негов баща цар Фердинанд I.

Според свидетели, съвременници и писмената кореспонденция между двамата, отношенията им след уединението на стария цар в имението Кобург в Германия, са сложни, дистанцирани и предимно в писмена форма.

Политическата обстановка в България и изричната воля на правителствата в София налагат строга изолация на Фердинанд, за да се предотврати всякаква възможност той да влияе върху българската политика или да се завърне в страната.

Двамата обменят писма през всичките години на изгнание на Фердинанд в Кобург, Германия. Писмата съдържат предимно семейни въпроси, поздрави за празници и споделен интерес към общото им хоби – ботаниката, орнитологията и естествените науки.

Фердинанд често се опитвал да дава непоискани политически съвети на сина си, което дразни Борис III. Българският цар съзнателно избягвал да обсъжда държавни дела с баща си, за да не компрометира позицията си пред българското общество и съюзниците.

Преките срещи "очи в очи" между двамата са изключителна рядкост. Борис III пътува често до Западна Европа (включително Германия), но умишлено избягва Кобург. Вместо лични визити, Борис III използва доверени лица като посредници. Неговият личен адютант първоначално е пращан да посещава стария цар. По-късно дипломатът Първан Драганов (пълномощен министър в Берлин) редовно посещава Фердинанд, за да му предава лични съобщения от сина му и да изглажда конфликтите между тях.

Братът на Борис – княз Кирил, и сестрите му княгините Евдокия и Надежда, пътуват много по-свободно и служат като жива връзка между стария цар и действащия български монарх.

Разминаванията между Борис III и баща му Фердинанд I илюстрират сблъсъка между два коренно различни политически стила – мегаломанията на стария цар и предпазливия прагматизъм на неговия син.

Тези конфликти се засилват през 30-те и 40-те години на миналия век по няколко ключови теми.

Женитбата на Борис III (1930 г.)

Старият цар настоява синът му да сключи брак, който да донесе сериозни политически дивиденти на династията и да засили позициите ѝ сред европейските католически фамилии. Борис избира принцеса Джована Савойска (дъщеря на италианския крал Виктор Емануил III). Сватбата се превръща в дипломатически кошмар заради изискването на Ватикана децата от брака да бъдат кръстени като католици. Фердинанд, който е отлъчен от Католическата църква през 1896 г. именно защото кръщава Борис в православието, реагира изключително болезнено на тези преговори. Той упреква Борис в липсата на твърдост пред папата, докато Борис се опитва да лавира, за да запази баланса между Ватикана и българската общественост.

Външната политика и Хитлер

Изгнаникът в Кобург остава верен на прогерманския си курс. Той има директен достъп до Адолф Хитлер и висшето нацистко командване. Фердинанд вярва, че България трябва сляпо и безрезервно да следва Берлин, за да постигне националното си обединение. Борис води изключително гъвкава и предпазлива политика, известна с фразата: "Винаги с Германия, никога срещу Русия". Той бави максимално присъединяването към Тристранния пакт и категорично отказва да изпрати български войски на Източния фронт. Фердинанд е вбесен от пасивността на сина си. Чрез посредника Първан Драганов Фердинанд предава остри критични съобщения, че Борис "пропуска исторически шансове" и застрашава бъдещето на династията с колебливостта си.

Крайовската спогодба (1940 г.)

Преди подписването на спогодбата за връщането на Южна Добруджа, Фердинанд изпраща директно лично писмо до Хитлер. В него той емоционално и настъпателно моли фюрера да възстанови историческата справедливост за България. Това писмо сериозно дразни действащия български цар. Борис III иска Добруджа да бъде върната чрез официални и тихи дипломатически преговори между София, Букурещ, Берлин и Москва (договорът е признат и от Англия и САЩ). Той смята, че личната намеса на баща му изглежда като "просене на милостиня" от диктатора, подкопава суверенитета на българското правителство и поставя страната в твърде голяма зависимост от личната воля на Хитлер.

Желанието на Фердинанд да се върне в България

Най-голямата точка на напрежение е фиксацията на Фердинанд да посети България преди смъртта си. Той непрекъснато моли сина си да му позволи поне кратко гостуване. Борис III остава непреклонен до края на живота си. Той знае, че появата на Фердинанд на българска земя ще предизвика политически трусове, гняв сред левите сили и армията, които винят Фердинанд за националните катастрофи.В крайна сметка Борис III избира сигурността на държавата пред сантимента към баща си, оставяйки го в изолация.

Ролята на дипломата Първан Драганов – човекът, който е укротявал бурите между баща и син, е била „между чука и наковалнята“.

Той не е просто дипломат, а и бивш офицер, личен адютант и изключително близък приятел на Борис III. Когато през 1938 г. е назначен за пълномощен министър (посланик) в Берлин, неговата неофициална, но най-важна мисия е да бъде "буфер" и посредник между София и Кобург. Драганов редовно пътува до Кобург, за да посещава стария цар. Фердинанд го използва, за да излива разочарованието си от политиката на Борис, а Драганов има тежката задача да пресява тези тиради и да предава на Борис само същественото, за да не избухне семеен скандал.

Когато Фердинанд изпраща прекалено остри упреци, Драганов съзнателно забавя предаването им или ги преразказва с по-мек, дипломатичен тон. Обратно – той обяснява на стария цар, че Борис не действа от неуважение към него, а под натиска на българския парламент и обществено мнение. Борис III има толкова голямо доверие на Драганов, че му позволява да води разговори с Фердинанд по теми, които самият Борис никога не би повдигнал в писмо, за да не остават писмени следи.

Писмата – какво разкриват архивите?

Оцелялата кореспонденция между двамата монарси показва огромен контраст в маниера на общуване.

Стилът на Фердинанд е театрален и нападателен. Той пише дълги, емоционални писма на френски или немски език. В тях често използва драматичен тон, влизайки в ролята на жертва. Фердинанд редовно се оплаква от "неблагодарността на българите", от лошото си здраве и от това, че е "забравен в Кобург". Той пише на Борис с покровителствен тон, обръщайки се към него като към ученик, а не като към действащ държавен глава. Често критикува министрите на Борис, наричайки ги "некадърници" или "провинциалисти", които не разбират голямата европейска политика.

Стилът на Борис III е държан, уважителен, но твърд. Борис отговаря по-рядко, по-кратко и изключително внимателно. Писмата му винаги започват с демонстрация на синовно уважение, но съдържанието им е строго контролирано. За да избегне политическите спорове, Борис съзнателно пренасочва темата на писмата си. Той пише подробно за открити нови растителни видове в Рила, за миграцията на птиците или за новите попълнения в Царската зоологическа градина в София. Това е неговият дипломатичен начин да каже: "Обичам те като баща, споделям страстта ти към науката, но политиката на България си е моя работа".

Когато Фердинанд го притиска за конкретни политически ходове (например за по-тясно обвързване с нацистите), Борис просто подминава тези въпроси в следващото си писмо, оправдавайки се с "претоварено ежедневие" и липса на време.

Иронията на съдбата е, че бащата надживява сина си. Когато през август 1943 г. Борис III умира внезапно и мистериозно, Фердинанд е съкрушен. Според спомените на съвременници, стария цар се разплакал и казал: "Всичко се срути около мен". Дори в този трагичен момент обаче, регентството в София (включително братът на Борис – княз Кирил) отново отказва на Фердинанд да пристигне в България за погребението на сина си, страхувайки се от политически провокации.

Фердинанд умира в Кобург през 1948 г., без да види отново страната, която управлява в продължение на 31 години.