Маргарита Петкова призна за Тодор Живков

През 1985 г. вестник „Пулс” отпечатва стихотворението „Есен”, което тогава се приписва на голямата българска поетеса Маргарита Петкова заради вертикалния му прочит, при който първите букви от всеки стих изписват „Долу Тодор Живков”. Авторът на стихотворението обаче, не е Маргарита Петкова! И въпреки че минават години, клеймото на тази история продължава да се свърза с поетесата и до днес.

"С пистолет на челото не мога да напиша такава глупост. Имам акростихове дето не можеш да ги хванеш, че са акростихове, всичко е не измъчено, а не да търсиш думичка за буквата. Не мога да кажа със сигурност кой е авторът. Георги Тахов беше написал писмо до Народното събрание, че той е автор на този акростих и затова е бил подложен на гонения, лишения и тогава казах, че ще го съдя за нанесени морални вреди. И той си оттегли писмото", споделя пред show.blitz.bg Петкова. И връща лентата назад, за да разкаже за срещите си с Тодор Живков.

"Видях го по време на Третата национална конференция на младите литературни творци през 1977 г. Бях студентка, на 21 г. имаше прием в Бояна. Дойдоха три автобуса в Дома на техниката да ни вземат. Бях с бяло поло, с пола, която висеше от едната страна и ботуши, но не ми пукаше. Никой не ми е казал да си облека рокля с гол гръб", разказва с типичния си колоритен стил поетесата. И продължава интересната история:

"Имаше почерпка. Живков говори около час. Той говореше хубаво, когато не четеше, защото пускаше лафове, беше непосредствен. После цялото Политбюро се събра, сложиха кресла и тръгнах да си търся място из редовете. Тогава Панталей Зарев ме хвана за ръката и каза: „Вие ще седнете до другаря Живков!” Докато разбера какво става и той ме заведе отпред. Живков стана и каза: „Здравей! Как се казваш? Аз съм Тодор Живков!” Казах му: „Знам”.

Попита ме какво пиша и отвърна, че и той пишел стихове навремето, но сега пише доклади. Беше комуникативен. Това дето някои хора казват, че бил простак, си е тяхна работа. Държеше се с по-младите като с деца. Не може да не си е давал сметка, че човек се панира в негово присъствие. Имаше програма, струнен квартет, оперна певица, накрая хоро. Дойде едно момче, хвана ме за ръката да играя хоро с него, а Живков го хвана едно момиче и тропам аз, въпреки че знам само право хоро. Но като се хванеш за хорото, трябва да го тропаш докрай. После засвири танго.

Никой не излиза да танцува и в един момент си давам сметка, че главният трябва да открие танците и че аз му се падам дама. По едно време се обърна към мен: „Желаеш ли да танцуваме”! Еми, щом ме каните, отвърнах му. Излязохме — две напред, едно назад и си спомням, че много сладко ми каза: „Не съм добър танцьор, но ще се опитвам да не те настъпвам.” Той усети, че аз не мога да танцувам, но довършихме и пак кукнахме. Бях на 21, малка и глупава... Гледам от едно балконче нещо насочено към нас. То е камера, но аз си викам, това може би е картечница и бъркам бавно, бавно в чантата да си взема кърпичката. Накрая Живков ми заръча — „Я да идеш там при Евтим в младежкото издателство да ти издаде една книжка!” Естествено, че не отидох, но Евтим Евтимов после призна, че ме е чакал с ръкописа. Първата ми книга излезе през 1983 г. без протекции."