Теодора Дякова болезнено откровена за "Фермата"

Теодора Дякова е една лавина от емоции, които се разгърнаха във "Фермата" до невиждани висоти. Граници, които със сигурност са изненадали и самата нея на моменти. В живота си 35-годишната брюнетка обаче, е доста по-балансирана в емоциите си, защото много рано ѝ се е наложило да порасне.

От години Теди и семейството ѝ живее и работи в Чикаго. А покрай участието във "Фермата" тя често бе представяна като "футболната съпруга" - защото мъжът ѝ е Танко Дяков - един от най-сърцатите футболисти от близкото минало, играли по родните терени.

В Чикаго тя развива бижутерски бизнес с камъни, но най-голямото бижу в живота ѝ със сигурност е дъщеричката ѝ Ема. Онова, което споделя за участието си в най-българското предаване у нас, със сигурност ще ви разтърси. Разговорът с Теодора е болезнено откровен и обещава да докосне всяко българско сърце със силата на емоцията си, пише Шоу Блиц.

- Теди, успя ли да излезеш истински от "Фермата", защото много участници споделят, че след шоуто им трябва известно време, докато отново се адаптират към познатата реалност?

- Според мен на всеки му трябва различен период от време, за да се откъсне от "Фермата". Това установих, когато излязох и се чух с някои от участниците, които вече бяха навън. Оказа се, че на мен и на още няколко участници ни е малко по-трудно да се отпуснем веднага във външния живот. Емоцията от "Фермата", като че ли, още живее в нас. За мен специално е много особено усещане, защото съм човек, който години наред е свикнал да живее извън България и да си идва само по празници. Затова чувствам изживяването много по-силно и привързващо. Мога да кажа, че то продължава да живее в мен, определено не съм излязла още изцяло от "Фермата".

- Кой момент във "Фермата" беше най-щастлив за теб и съответно кога се разочарова най-много?

- Най-щастливият беше, когато отидох на първия си дуел с Деси, но не само заради победата, а заради самото стъпване на Арената и впускането в битките, които шест години подред преди това съм гледала по телевизията, крещяла съм и съм се вълнувала за развоя им. Казах си: На Арената си, момиче, вече си там! Усещането е просто великолепно! Победих не само в играта, но победих и съмненията си.

А най-тъжно и разочароващо за мен бе момента, в който осъзнах, че всичко, което се случва във "Фермата", всъщност е моя си живот, а в същото време ми липсваха близките ми. Исках някак си да има как да пренеса живота си отвън – вътре, но това няма как да се случи.

- Сега, когато си вече навън, вероятно си проследила какви са били реакциите и настроенията към теб в играта. Нещо успя ли да те шокира или напротив?

- О, определено! Още с излизането си веднага седнах и изгледах от до участието си във "Фермата", защото ми беше интересна моята собствена реакция в определени моменти. Беше ми любопитно да видя и реакциите на другите в играта. Разбрах и как съм представена като образ за зрителите. Аз и в живота съм страшно емоционален човек, само че не всичко свършва с рев (смее се). Мога да се смея, мога и да плача, мога да подскачам с децата, но да водя и сериозни разговори със зрели хора, така че от това внушение ми стана малко мъчно. Повечето хора, които не ме познават, са възприели по много различен начин участието ми, съдейки от коментарите. Всички много се учудваме, когато излезем навън и прочетем какво се е писало за нас през цялото време. Зрителите не са разбрали каква всъщност съм аз като човек.

- Каква си като човек? Какво остана скрито от теб?

- На почти 36 години съм разбрала едно – че човек, колкото и да се опитва да слага маски, рано или късно, тя пада, дори и много да се опитва да играе роля. Ролята в един момент изморява и същността на човека избива на преден план. Във "Фермата" не усетих от никого съмнение към себе си, като към човек. Когато съм помагала на някого, съм помагала истински. Когато съм плакала, съм плакала с истински сълзи. Много е лесно да съдим отстрани и да правим заключения за хората. Добре е да бъдем идея по-смирени и да приемаме хората със странностите им, дори и да не ги разбираме. Не е нужно да ги разбираме или харесваме, а просто да ги приемаме, каквито са.

Някои мои реакции във "Фермата" изглеждат пресилени, поне от прочетеното тук-там, защото аз много-много не чета, просто познавам себе си. Не бих се доверила на хорското мнение дотолкова, че да промени атмосферата в мен и да ме вкара в някакви размисли и страсти. Няма как да се получи. Но определено разбирам, че в някои от моментите е можело да реагирам и по друг начин. Но емоцията вътре наистина е много силна.

- Много коментари навън предизвикаха и отношенията ви с Пламен, онази бележка, която той ти даде…

- На екран нещата винаги изглеждат малко по-пресилено, а една такава ситуация може да бъде разгледана от много и различни ъгли. Може да се погледне откъм смешната страна, но и да се изведе по-драматично, както стана в случая. Не само тази случка, но и други, които видях вътре, са плод на емоционалност, която не е много реалистична. Навън всички сме приятели, а в играта не е имало нищо по-специално към никого – дотолкова, че да отговаря на определенията, които са му давани в писанията извън "Фермата". Винаги ми е било странно как, когато нещо е излъчено по телевизията, после ходи обяснявай какво се е случило (смее се). Изписаха се какви ли не неща, надали ще успея да ги оборя. Просто ще отмине и това, както и случката с интригата между Живка и Стефан.

- Как реагираха близките ти, когато излезе? Какво ти казаха?

- Моите близки стоят плътно зад мен във всяко едно отношение и всъщност това е една от основните причини да вляза в предаване като "Фермата". Те бяха готови за всичко. Стоят зад мен, каквото и да се е случило, както и да е представено или коментирано в публичното пространство. Когато излязох бяха толкова щастливи, че не мога да опиша. Дъщеря ми ме е чакала с толкова болка и мъка, милата. Гледала ме е постоянно през телевизора, без да може нито да ме гушне, нито да поговори с мен. Не сме си казали нищо определено, просто се наслаждавах на прегръдките на Ема.

- Самата ти си била още дете, когато ти се случват много страшни ситуации, заради които вероятно и в момента си толкова балансирана откъм преценки и емоции…

- Ами да, първо катастрофата, през която минах, ми преобърна тотално живота. След това майка ми замина далеч от България, което също ме накара да порасна малко по-бързо. 13 години не я бяхме виждали с брат ми и беше много голям шок за нас. Това беше и една от причините да поискам да замина за Америка, за да стъпя по съвсем легален начин на американска земя и да имам възможността да бъда близко до нея. Ние първоначално отидохме на екскурзия, но впоследствие се оказа, че цялата тази липса в тези 13 години даде отражение, беше по-силна от нас и в крайна сметка останахме.

- На каква възраст беше, когато майка ти емигрира?

- Аз бях на 15 години, а брат ми на 13. В началото бяхме при нея, в Мичиган, впоследствие отидохме в Чикаго, където българската общност е огромна и все едно си в България. Може би точно това ни задържа там.

- Тази катастрофа, за която споменаваш, се случва преди емигрирането на майка ти, нали?

- Да, същата година стана. Катастрофата се случи в едно лошо време. Бяхме на село с приятели и тръгвайки от реката, на която бяхме на риболов, колата падна от един мост, от близо 3 метра. И това се превърна в онзи катаклизъм в живота ми, който преобърна наистина всичко. Тогава осъзнахме, само на 15 години, че всичко може да свърши за миг. Осъзнаваш колко е смислено да правиш важни крачки в живота си, да мислиш с главата си. На 15 години вече бях голям и осъзнат човек, съвсем далеч от тийнейджърството и от детството.

- Със сигурност са се променили и много неща в теб, в психиката и душевността ти…

- Така е. Най-интересното е, че когато си отворих очите в болницата, след комата, видях колко е зелено всъщност всичко. И това го казвам навсякъде, където мога. Ако мога да стигна дори и до един човек с казването и разказването на тази история, за мен е ценно. Много трябва да се вглеждаме в природата, първо в нея, защото от там идваме. И от нея зависим.

Като си дадеш сметка от какви неща всъщност зависиш… не от телефона, не от компютъра и не от телевизора или колата, започваш да осъзнаваш, че да, те са необходимост, но не са на всяка цена. Като осъзнаеш кое всъщност е на всяка цена, разбираш и тази приемственост, за която става дума и във "Фермата". Най-българското предаване! Аз шест години живях с него в Чикаго, а на седмата – в него (усмихва се). И много ми се иска хората, които го гледат, да са ония българи, които да се замислят за малките неща, за българските, за земята ни, за историята ни.

Америка съществува на картата като земя от много дълго време, но като държава – от много кратко. Ние пък, за сметка на това имаме толкова стара история, толкова неща са се случвали, толкова хора са допринасяли с живота си, с каузите си, с какво ли не… Нека първо да виждаме това, каузата, смисленото, а не интригата и пошлото.

- Звучиш така, сякаш влизането ти във "Фермата" е било повече нужда и възможност да се докоснеш отново до българското, отколкото цел и стратегия към голямата награда… Греша ли?

- Не, определено това е напълно вярно! Моята цел там беше наистина да присъствам в българското, ей там, на стана, където ни научиха да тъчем. Даже туршиите, които правихме, сладкото, толкова много ме върнаха към българското, там, при баба, на село, че не мога да ти опиша. Нито голяма награда, нито стратегии, нито популярност… Дори и в битките имах чувството, че се връщам назад към детството си – ей там, зад блока, където децата се катерят на катерушки, люлки и играят на топка. По този начин приемах игрите. А когато облякох носията… Боже, това беше най-силното изживяване за мен! Минахме през толкова традиции и обичаи по вълшебен начин.

- А не се ли зароди в такъв случай в теб някакво тайно желание да се върнеш отново и да живееш в България?

- Имаше, да. Между другото, първото, което казах на семейството си, когато излязох, беше именно това – че много мило и много силно въздействат и българската земя, и метоха, и църквичката ни, всичко, което правехме там, ако щеш и миризмата на кравата, кокошките и козите. Всичко те връща в едно такова старо време, което си е твоето… много искам да се върна. Даже в момента работя по това камъните, гривните и всичко, с което се занимавам, да се насочи и към България, за да мога дори и да не е изцяло живота ми тук, да си идвам за по-дълго време в родината. А защо не и да се върнем тотално тук… Опция е, определено.

- А какво мислят по въпроса твоят съпруг, дъщеричката ти?

- Ема е много щастлива, когато е в България. Това място си е и нейно, защото тя е родена тук. Две години от живота ѝ са минали в България. Липсват ѝ и приятелите, и българския език. И колкото и да е чудно, в Америка сме с много българи, но когато се съберем, и децата се скрият от родителите, пак си говорят на английски. Но когато ги хванем, веднага им казваме: "Говорете на български!" Колкото и да се опитваме да си запазим българския, обичаите, когато не сме в България, сме на чуждо. И сякаш и Ема усеща това. Мисля, че един ден, ако се върнем тук, тя ще е много щастливо дете. Отворени сме към тази идея, но и да стане, ще е плавно, защото все пак и в Чикаго имаме своя живот, роднини и работа.

- Как ви се отрази пандемията, с която продължаваме да се борим упорито?

- Цялата тази история е много плашеща и има много ъгълчета, от които можеш да погледнеш ситуацията и да разбереш защо е страшно. Страшно е най-вече, защото се всява огромна паника и стрес. Страшно е, защото всъщност виждаме и колко хора загиват. И то не свършва… И още повече се страхуваш. Аз се обърнах към камъните – нещо, което мога да правя винаги и от вкъщи, и от полянката навън – и това ме спаси чисто психически. Колкото и да не сме имали контакт с хора – тъй като в Америка обстановката беше много изолирана – успяхме да се сплотим още повече, защото прекарвахме времето си заедно. Аз съм такъв човек, че умея да се изключвам от негативното, страня от него, намирам с какво да го заместя, за да стане по-светло. По този начин преминахме до момента през пандемията.

- За финал да се върнем отново към "Фермата" – кой искаш да видиш на финала?

- Марти, Любо, Кико, това са хора, които държа да видя на финала. И един от тях да спечели. Но има и хора, които изумяват със стратегии и отношение – ако щеш и един Пламен, с който минахме през толкова перипетии, дори и той заслужава. Който трябва да спечели, ще стигне до финала и ще си извоюва първото място