Има ли предпоставки за масов протест в България?

Коментар на Веселин Стойнев:

Има много предпоставки за масовизация на протестите на демократичната общност, но това не значи, че тя непременно ще се случи. И засега не се случва, въпреки че протестната вълна започна от лятото, но вече цял септември протестните изяви, главно в София и Варна, не са особено мащабни. Определено желание за това обаче има, зачестяват и призивите за радикализация от говорителите на протестите. Налице е и желание за консолидация на граждански и партийни формации, каквато площадна инициатива поде сдружение "Боец" на протеста в четвъртък вечерта - за национално обединение срещу мафията.

Предпоставките за масов протест

Основната предпоставка за масов протест е управлението да става все по-нетърпимо за все повече хора. Нетърпимо заради несправедливост, задкулисие, корупция, нелегитимно превземане на институции. За много хора положението е точно такова, но само за част от тях то е нетърпимо. Трябва нещо да "запали фитила", за да може нетърпимото да стане непоносимо отвратително. Дотолкова отвратително, че да не предизвиква само погнуса и презрение, а гняв, който може спонтанно да изкара хиляди на улицата. Нужен е отвратителен дразнител, който със своите все по-отвратителни думи и действия да е прицелът на този гняв. И особено персона като средоточие на непоносимото отвратително.

Както през 2013 г., прицелът е налице - персоната Делян Пеевски. Той полага всички усилия да бъде безпределният дразнител, като се обяви за самодържец на цялата държава. Ескалацията на дразнителя би следвало да поражда ескалация на протеста, а това означава не толкова той да е ежеседмичен или всекидневен, колкото да разширява мащаба си.

Кой може да започне протестите?

Протестите се организират или инициират от някого. Колкото по-малко организаторите на протеста се заявяват като лидери и колкото по-необременени биографии имат, толкова протестът е по-спонтанен. Както беше при протестите през 2013 г. срещу кабинета "Орешарски" и срещу назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС, организирани във фейсбук без лидери. И както са избухналите миналата година в Сърбия протести срещу управлението на Александър Вучич, водени от студенти - хора с "чисти биографии" поради младостта им.

Затова днес по-малко вероятно е протестите, организирани от утвърдени иначе имена в гражданските структури и подкрепяни от партии с техните лидери и знакови лица, да предизвикат онази гневна спонтанност, която да доведе до респектиращ за управляващите мащаб. Още повече, че не само между гражданските и партийните лидери и формации, но и вътре в двете групи едва се прикриват или директно избиват от микрофона тежки противоречия и съперничества.

Въпреки че политиците и партиите не застават на първа линия в протестите, гражданските говорители често ги хокат, че не са достатъчно радикални, призовават ги да се кълнат в чистата протестна вяра докрай, а някои дори си позволяват да говорят от името на цялото гражданство срещу партиите. Когато пък партиите не се включат в протест и той се окаже съвсем малоброен, граждански активисти ги обвиняват в пасивност и дори колаборации с управляващите, отново от името на гражданите, каквито иначе сами успяват да привлекат на площадите само в скромен мащаб.

Партиите от ПП-ДБ пък имат сериозни разминавания докъде се простират формите и похватите на протестните изяви - част от тях например странят от окупация или нахлуване в институции и от публикуване на телефони и адреси на магистрати за оказване на гражданско въздействие.

Протестите могат и често са били родилен дом за нови политически лидери от гражданския сектор, за прераждане на стари, оказали се в извънпарламентарни партии, или станция за презареждане политици от парламентарните демократични партии. Независимо дали ораторите на протестите са водени от идейни или от кариеристични подбуди, или пък от някаква приемлива смес от двете, това неизбежно поражда съперничество помежду им и събира оценки от намръщени подозрения до възторг от протестиращите. Повечето от протестиращите са наясно в повечето случаи кой кой е от говорителите и какво може да очакват от всекиго, защото в крайна сметка те са от една и съща общност - и като граждански структури, и като партиен електорат. Неслучайно когато на протест се говори открито срещу партиите от ПП-ДБ, се чуват освирквания. И обратно - когато партиен лидер се държи прекалено конструктивно на площада като парламентарна опозиция, получава съвсем сдържано одобрение, за разлика от възторга, когато някой говорител призове директно "да ги изметем".

Шансовете за разширяване на протестите

Протестите на демократичната общност от една страна страдат от вътрешните ограничения на биографичната обремененост - едни били в сглобката, други се изживявали като робеспиеровци, трети се катерели на гърба на протестите, за да влязат в парламента. От друга страна, познатото е гаранция, че в протестите няма да има добавени непримливи каузи. Неслучайно се пази ясно разграничение от протестиращи от русофилските партии и се внимава за появата на съвсем нови лица без биографии, които могат да се окажат проводници на нечия друга воля, включително на онези, срещу които се протестира.

По-масовите и по-спонтанни протести, както тези у нас през 2013-а и тези в Сърбия, страдаха от липса на политическа физиономия и политическа структура, за да извървят бързо пътя до властова алтернатива. Сегашните по-ограничени в мащаба си протести в България разполагат с такава, за да е ясно, че ако уличното недоволство успее, няма да бъде капитализирано от когото и да е и за каквото и да е, а ще наложат ясна политическа програма и нейни изпълнители.

Така че шансът на протестите на демократичната общност за масовизация са по-скоро в рамките на самата демократична общност, която сега далеч не е мобилизирана. Протестната вълна може да бъде и разширена, но само върху гръбнака на тази общност. Много повече са хората, които биха излели гнева си срещу отвратителното, но енергията им следва да бъде насочвана само към онова, с което то да бъде заменено, за да не бъде разпиляна или подменена.