Предателството на българската интелигенция: седем примера

Те трябва да казват истината и да крепят устоите на обществото. Но когато образованите, експертите, професионалистите престанат да изпълняват тази своя функция, те губят и ролята си на интелигенция, пише Даниел Смилов.

Във всяко общество образованите, експертите, професионалистите изпълняват една основна функция: да казват истината. Покрай тази функция те имат и допълнителни: да забавляват, да крепят устоите на обществото и т.н. Но ако престанат да изпълняват основната си функция, те загубват ролята си на интелигенция.

В последните дни и седмици получаваме все по-нагледни илюстрации на подобен процес у нас. Образовани хора, претендиращи за експертиза, отказват да констатират прости истини и защитават в публичното пространство откровени лъжи. Защо го правят не е толкова важно. Важното всъщност е, че нещо такова се случва и то представлява сериозна ерозия на разумността на обществото като цяло.

Примерът със Сарафов и още предателства

Най-шокиращият пример е оставането на г-н Сарафов като и.ф. главен прокурор въпреки съществуващия изричен закон по въпроса. Този закон категорично предвижда, че и.ф. не може да бъде на този пост повече от шест месеца. Тези месеци отдавна са изтекли, но г-н Сарафов не е отстъпил, нито тези, които го крепят на този пост.

Предателството на част от интелигенцията е, че започна да носи от девет дерета вода, за да убеждава обществото в тезата, че г-н Сарафов може да стои на поста си, явно колкото си поиска. Аргументите за това са толкова несъстоятелни, че е срамно дори да се оборват. Например, че г-н Сарафов е „заварено положение“ по отношение на закона и за него не пише нищо в преходни и заключителни разпоредби. Като се „забравя“, че самият закон е всъщност точно за завареното положение (както се вижда от текста и от намеренията на създателите му) и затова не е нужно да се дообяснява в някакви преходни клаузи. Но дори тази полемика е обидна за всеки, който взема правото сериозно, а не като локум, който може да се разтяга за политическа изгода.

Вторият пример е крещящата несправедливост с държането в ареста на арестувания варненски кмет Благомир Коцев и софийския заместник кмет в ареста по силно съмнителни обвинения в корупция. По партизански причини голяма част от интелигенцията отказва да регистрира този факт и дори злорадства цинично по темата. Отново споренето по тези въпроси е обидно за всяка експертна общност: в държавата, в която контрабандисти и корупционери от списъка „Магнитски“ са на свобода и дори в парламента, в ареста стоят кметовете на опозицията по обвинения, съшити без конци. Единият уж бил казал (пред кошаревски свидетел), че може би ще вземе пари, а другият си направил среща, на която нищо незаконно не се е случило.

Третият пример е със законопроекта на ИТН за наказателни присъди за разпространение на лична информация. Този пример всъщност се оказа позитивен за българската интелигенция. След първоначален смут, тя като цяло се поокопити и оказа отпор на безумните идеи на Слави Трифонов и компания. Отново е обидно дори да се обсъжда, защото става дума за огромна и репресивна глупост. Но все пак тук телевизии и експерти застанаха твърдо зад истината и това поне засега дава резултат: Борисов беше принуден да заяви, че законопроектът ще бъде изтеглен. Дано това да е така и да не се стигне до някой „компромис“, който ще причини половината от първоначалната беля. Защото и половината би била твърде, твърде много.

Четвъртият казус беше „личната среща на Бойко Борисов с детето на приятеля му Доналд Тръмп“ – формулировка, която Борисов измисли по повод публикациите в „Уолстрийт джърнъл“. Предателството на интелигенцията е в това, че допусна в публичната сфера да се тиражира подобно твърдение, в което всъщност няма нито една дума, която да е вярна (освен може би думата „среща“). За начало, срещата не е лична: какво „лично" има в среща, на която се обсъжда бъдещето на огромни български публични ресурси („Турски поток“ и „Нефтохим“ – в които правителството има златна акция) и то в контекста на обвързването им с вдигането на санкции срещу близки до Борисов в списъка „Магнитски“? Второ, какъв приятел е Доналд Тръмп на Борисов? Трето, за какви „деца" изобщо става дума в случая – нищо детско и семейно няма в цялата история, че да се вкарва такъв елемент в нея. Хубаво е, че Борисов беше обстойно питан за това, какво той си е мислил, че прави на срещата. Лошото е, че никой не го пита настойчиво защо другата страна е останала с впечатлението, че обвързва решаването на определени енергийни въпроси със санкциите „Магнитски“.

Ерозия на демокрацията

Следващият казус от седмицата е всъщност свързан с „личната среща“ и "Лукойл". Това е даването права на ДАНС да спира сделки с рафинерията в Бургас. ДАНС, разбира се, трябва да дава мнение по кандидатите за купувачи на рафинерията. Но самата агенция не може да решава съдбата на сделките: това е работа за политически отговорен орган – парламент, правителство. Службите са служби, защото обслужват с информация и експертиза политическите органи. Те не могат да изземат техните решения по въпросите от политическо и стратегическо значение. Още по-малко това е възможно в ситуация, в която тези служби са зависими от определени политически лица и дори са завладени от тях. А у нас има сериозни съмнения в тази посока, които се засилват от новия начин на избор шефове на тези служби – от мнозинството в парламента. Прехвърлянето на отговорността за решения от правителство и парламент към службите по ключови въпроси всъщност е ерозия на демокрацията в страната. А и нещо, което реално може да направи още по-възможно сделки от рода на „енергийни активи срещу вдигане на санкциите „Магнитски“. Добре все пак, че Тръмп-младши е казал на "личната среща", че не се интересува от сделката.

Шестият казус също е свързан със службите - този път с антикорупционната комисия (КПК). Заради идеите за закриването ѝ или за избор на нейния ръководител с обикновено парламентарно мнозинство България загуби 200 млн. евро по ПВУ за тази година. Интелигенцията като че проспа този факт, за който има ясен виновник.

Последният факт от седмица е отчасти позитивен като реакция на интелигенцията: изнудването на софиянци от страна на де факто картелизирани фирми (макар че КЗК не е видяла проблем в ситуацията) взриви общественото мнение. Искането на два пъти и половина по-високи цени за сметосъбиране, изгонването на турските конкуренти чрез палене на камионите им, изсипването на допълнителен боклук в Люлин и Красно село за задълбочаване на кризата, са все индикатори, които показват мафиотизирането на политиката по боклука. Дали софиянци ще отстоят зависи и от това, дали интелигенцията ще изиграе ролята си да каже истината по въпроса достатъчно ясно. А и да повдигне въпросите защо в Бургас и Пловдив номерът с рязкото вдигане на цените за сметосъбирането е минал. Номер, скроен от същите фирми, които вдигат цените и в София.

Седем примера за седем дена не е лош резултат. Той може да се сравни само с поредната излагация на националния отбор по футбол срещу Турция: загуба с 1:6 насред София. Както футболистите и ръководството им трябва да започнат да си вършат работата (тя, да напомним, е да вкарват голове и да печелят мачове, а не да „стоят добре“ на терена), така и интелигенцията трябва да отстоява истината по обществено значими въпроси. Ако футболисти и експерти не се справят с основните си функции, поне да помогнат със сметосъбирането в кризисната ситуация.

***

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.