Четирите битки на Радев

Автор: Георги Лозанов

За разлика от предположението, че в определянето на кандидатурата на Румен Радев за президент може да е имало кремълска намеса, което едва ли някога ще получи категоричен отговор, събитията в близко бъдеще сами ще покажат дали и доколко са оправдани хипотезите, че зад партийния му проект може да стои Путин или пък договорка между него и Тръмп за Балканите. Но и така да е, те трудно могат да го наложат с правото на силата, а ще трябва да разчитат на националния вот, който и сам е напълно възможно да го постави на първо място. Даже без технологична манипулация на мненията, какъвто опит беше направен в Румъния, защото в България те в немалка степен вече са манипулирани от пропагандата.

Първата електорална група, която с готовност ще гласува за партия на Радев (ПР), е тази на на соцносталгиците, чийто дял не е за подценяване - колкото повече се отдалечаваме от "диктатурата на пролетариата", толкова повече броят им парадоксално нараства. В началото заради елементарна житейска носталгия по младостта, а по-късно с привличането на оказалите се неспособни да оценят историческия шанс да живеят в демокрация, вместо в диктатура. През 1990-те Константин Павлов написа: "Механизмът на диктатурата е нещо по-цялостно и по-разбираемо, отколкото демокрацията. Демокрацията е сложна и противоречива - във всеки отделен момент: целта ѝ е по-висша от самата нея. Това обяснява феномена, че диктатурата има привърженици дори сред своите жертви". И така започнаха да говорят, че при "бай Тошо" си беше по-добре: когато нямаш качества да живееш в свобода, искаш въобще да няма свобода. И всички колективно да се върнат в панелките, да си претакат киселото зеле, да си лежат под москвичите, да си пият домашната ракия, да си слушат "сръбско", да ругаят вечер началството, а сутрин да му се подмазват. Такъв е идеалът на соцносталгиците, който евентуална партия на Радев има потенциала да изпълни в днешния му вариант на умерен евроскептицизъм. Скептицизъм към интеграцията ни със Западна Европа именно защото е равна на демокрация, а умерен, за да не загубим придобивките ѝ.

Радев срещу Костадинов

Тук е същественият нюанс между "Възраждане" и евентуална партия на Радев, който се прояви ясно във войната им срещу еврото. Костадинов я водеше и продължава да я води от "душа и сърце" (до Bulexit), докато Радев го играеше разколебан и хем твърдеше, че е за общностната валута, хем правеше всичко възможно въвеждането ѝ да се отложи. Едва ли не си даваше сметка, че рискът това никога да не стане е близък до 100 процента във все по-изострения международен контекст. Търсеният от двамата резултат съвпадаше, разликата беше в комуникативните им стратегии. И тази на Радев е далеч по-печеливша спрямо соцносталгиците, което чувствително ще свие вота им за Костадинов - а той друг електорат няма, извън малкото си твърдо ядро.

Руските проксита полудяха с това евро не само защото институционално завършва интеграцията ни към западноевропейските държави, а главно защото е широко достъпен символ на принадлежността ни към тях, който всички държат в ръце. И непосредствено влияе върху националното самочувствие, независимо какво се дудне по телевизиите или в подкастите.

Радев срещу БСП

Маневрите на Радев за отлагането на еврото трябваше да привлекат и още една електорална група, вече не по политическа, а по социална линия - групата на финансово притеснените и незащитените, за които той да се яви като спасител от повишаването на цените, предизвикано от смяната на валутата. Самото повишаване, представено по такъв начин, беше целенасочено надуван медиен балон, защото то започна без никаква смяна - още от Ковида. И сякаш нарочно беше стимулирано със заканата за строги санкции срещу спекулата след влизането на еврото, така че тя безпрепятствено да се развихри преди това. Коалиционната подкрепа за правителството, въвело еврото, от страна на БСП пък пренасочи тази основна за нея електорална група към Радев. Макар най-старата партия да изглежда стигнала дотам, че да е готова да му пристане - цяла партия на сам човек, ако той въобще реши да я приеме.

Единственият, който реално направи нещо, за да подготви българите с ограничени доходи за еврозоната, беше Асен Василев в качеството му на финансов министър, като изпреварващо вдигна в непознат мащаб всички пенсии и държавни заплати. Но за да не би някой да му признае жеста срещу неравенствата, беше подложен заедно с ПП-ДБ на мощни атаки, включително и за вдигането на пенсиите.

Така че: битките на Радев за евроскептичния и за социалния електорат вече изглеждат спечелени. Но за други две не е толкова сигурно.

Радев срещу Борисов

На пръв поглед "в кърпа е вързан" и опортюнистичният електорат: онези, които дават гласа си за когото предвиждат, че така или иначе ще победи - и това съдейства за победата му в режим на "самосбъдващо се пророчество". А в случая Радев бе специално "подпомогнат" с интервю във формат и с времетраене, сякаш вече е спечелил изборите.

Опортюнистичният вот за Радев частично съвпада с този на соцносталгиците, но разширен с преориентиралите се клиентели на други партии и геополитически укрепен от САЩ и Русия, възвърнали ролята си на "велики сили" в евроатлантическото пространство. В техен общ интерес е Радев да бъде избран, за да излезе на сцената един вид български Орбан (по формулата - в ЕС срещу ЕС), особено ако самият Орбан загуби следващите избори в Унгария. Но тук мощен конкурент на Радев е Бойко Борисов в битка между генералите, подготвил се за нея с вкарването изневиделица на България в Съвета за мир на Тръмп рамо до рамо от ЕС само с Унгария. В смисъл: Путин може и да е за Радев, но Тръмп ще е за Борисов.

Радев срещу ПП-ДБ

Най-драматична ще е битката на Радев за четвъртия вид вот - наказателния, чиято вълна изкара гражданите по улиците на България. Вълна, която беше вдигната от Борисов и Пеевски с "прекаляването" на Пеевски, според Борисов. С речи срещу олигархията Радев се е заел да отнеме наказателния вот от ПП-ДБ, като го насочи и срещу тях самите заради сглобката им именно с Борисов и Пеевски, нищо че тя беше в защита на българите от проруските тежнения именно на Радев. Той ги потвърди и с новия си отговор на стария въпрос - чий е Крим: "Съгласно международното право Крим е част от Украйна, а реалността казва, че Крим е част от Русия". Тоест, важно е какво Русия може да си присвои, а не какво правото ѝ забранява. Което не просто е абсурдно, а поощрява пълната безнаказаност в политиката.

Вероятно апетитите на Радев за наказателния вот се подхранват и от това, че така стана и миналия път - след протестите през 2020 година, когато ПП и ДБ го подкрепиха в търсене на съюзници за борба срещу корупцията. Но онова, с което той се отличи във втория си президентски мандат, освен с неизгодния договор с "Боташ", беше главно съпротивата срещу помощта за Украйна. Та се наложи ПП да се опълчат срещу своя "политически баща", който ядосан, че не искат повече да го слушат, ги нарече "шарлатани".

Тази предистория трябва да е "обеца на ухото" на демократичната общност, към която вече се приобщиха и джензитата и която не бива да позволява на Радев да ѝ "открадне" вота. Още повече, че той е колкото наказателен, толкова и силно проевропейски, на каквито очаквания Радев не отговаря.

Какво ли ще стане обаче, ако евентуална партия на Радев спечели и наистина демонтира наследения модел на управление, осигури независимост на съдебната система и медиите, противопостави се на експанзионистичната политика на Путин, осъди военните му престъпления, влезе убедено в коалицията на желаещите и заложи на "ценностно базиран реализъм" (по определението на Марк Карни)? Тогава Радев ще се превърне в национален герой като възрожденските и децата ще го изучават от малки. Но за съжаление, поне според заявките досега, това не изглежда възможно.

Далеч по-възможно изглежда да започне управляван пренос на автокрация от Москва. По същество същата, която тръгна да се втвърдява отвътре и гражданите изпълниха площадите...