Зомби империята на Владимир Путин

Петролът и газът - вечните енергийни оръжия на Русия - се обърнаха срещу самата нея. Заклещена между засилващите се европейски санкции и нестихващите украински удари по ключови обекти от руската енергийна инфраструктура, "империята на изкопаемите горива" се опитва да се задържи на повърхността. Къде се коренят причините за руския енергиен империализъм и ще успее ли Русия да се върне на европейския пазар, след като ударите на Тръмп по Иран изстреляха цените на петрола в небесата?

Това пише Сергей Радченко, историк и експерт по Студената война, в свое изследване за "империята на изкопаемите горива", публикувано във френското онлайн издание Le Grand Continent.

На 26 септември 2022 г. сеизмографите на датския остров Борнхолм регистрираха две подводни смущения. Първата експлозия, станала в 2:03 ч. сутринта, беше засечена югоизточно от острова. Втората, в 19:03 ч., се случи наблизо, на североизток.

Бързо стана ясно, че някой е взривил подводните газопроводи "Северен поток 1" и "Северен поток 2", които пресичат района. И двата са мажоритарна собственост на Русия.

По време на този саботаж Москва вече водеше агресивна война срещу Украйна в продължение на шест месеца. Нещата не вървяха така добре, както президентът Владимир Путин очакваше. Ситуацията беше толкова катастрофална за Русия, че Кремъл, според съобщенията, обмисляше използването на тактическо ядрено оръжие. В този контекст взривяването на руски газопровод, действие, вероятно организирано от украинците, не беше нещо необичайно: този саботаж беше част от по-широка военна кампания. Както гласи една руска поговорка: "Когато цепиш дърва, треските летят."

Въпреки това, преди инвазията през февруари 2022 г., идеята за война в Европа изглеждаше немислима за повечето европейци, както и за руснаците. Всички вярваха, че подобен конфликт би бил безсмислен. В началото на 2022 г. икономическите отношения между Русия и Европа бяха особено близки: търговията между тях възлизаше на 257,5 милиарда евро.

По това време ЕС беше най-големият търговски партньор на Москва, с търгувани стоки на стойност 98,8 милиарда евро (или 62,1%). Европейският внос от Русия се състоеше главно от енергийни продукти - петрол, дериватни продукти и природен газ. Въпреки че тези милиарди помогнаха за захранването на руската икономика, изглеждаше немислимо някой в ​​Кремъл дори да помисли да застраши тези отношения.

Путин обаче гледаше на тези икономически връзки по различен начин: за него петролът и газът бяха оръжия, които можеше да използва, за да принуди Европа да приеме имперските му амбиции в Украйна.

Енергийното оръжие

Макар че изборът на войната пред търговията може да изглежда изненадващ, не е учудващо, че Путин използва енергията като оръжие, за да направи този избор.

Още преди началото на пълномащабното нахлуване в Украйна, Москва се стреми да наруши енергийните доставки на Европа, като предприема мерки за изпразване на контролираните от Русия резервоари за съхранение на газ в Германия или извършване на "ремонти" на подводни тръбопроводи.

След 24 февруари 2022 г. цените на природния газ в Европа се повишиха рязко, скачайки от 15-20 евро за мегаватчас през февруари-март 2021 г. до 340 евро в края на август 2022 г. През март 2022 г. цената на барел руски суров петрол (Urals) дори надмина символичния праг от 100 долара.

Въпреки че бързо спадна, средната му цена се повиши от 69 долара през 2021 г. до 76 долара през 2022 г. За Русия, която сенатор Джон Маккейн нарече "бензиностанция, маскирана като държава", това увеличение беше неочаквана благодат. През 2022 г. страната спечели 383,7 милиарда долара от износ на петрол и газ, което е близо 43% повече отколкото през 2021 г., преди началото на войната.

От тази сума 168,5 милиарда долара отидоха директно в държавния бюджет, което позволи на Путин да противодейства на последствията от западните санкции, като същевременно значително увеличи военните разходи.

Въпреки че 2022 г. беше просперираща година за финансите на страната, ситуацията се влоши значително оттогава, главно поради падащите цени на петрола и връщането към нормалността на газовия пазар в резултат от диверсификацията на европейските доставки и нарастващата зависимост на ЕС от втечнен природен газ.

В края на 2022 г. западните правителства също разработиха стратегия за лишаване на Русия от част от приходите ѝ от петрол, без да повишават световните цени. Тяхната инициатива включваше отказ от морска застраховка за танкери, превозващи руски петрол на цени над определен праг, първоначално определен на 60 долара за барел.

Тази стратегия беше частично успешна. Кремъл наистина беше принуден да продава петрола си на ниски цени на страни като Китай и Индия, които станаха основните бенефициенти от преструктурирането на петролния пазар. Но постепенно, чрез изкупуване на по-стари танкери и регистрирането им под флаговете на трети държави, руснаците успяха да поддържат доставките на петрол и да държат страната си на повърхността.

Между 2022 и 2025 г. Русия на Путин спечели над 1 трилион долара от продажбата на енергията си на световния пазар. Европейците продължиха да внасят газ от воюващия си съсед, въпреки всички наложени санкции. Въпреки че покупките на петрол спаднаха от около една четвърт от общия европейски внос до малък процент (по-малко от 10%), газът продължи да тече по останалите тръбопроводи, дори след саботажа на "Северен поток".

Тези потоци носеха на Русия десетки милиарди долари годишно. По-тревожното е, че руският газ продължи да преминава през разкъсваната от война Украйна, за да достигне до европейските потребители до 1 януари 2025 г., когато Киев прекрати тази необичайна практика. Ако Путин доказа нещо с нахлуването си в Украйна, то е, че бензиностанция, маскирана като държава, може да бъде страховит противник.

Войната разкри и една неудобна истина: петролът и газът не са просто стоки. И двете улесниха агресията на Путин, и подкрепиха руския империализъм.

Защо обаче беше необходима война, за да се разбере това?

Историческите корени на руския енергиен империализъм

Използването на петрола и газа като инструменти за политическо влияние и манипулация е практика, която е съществувала много преди Путин: енергийната политика наистина беше важен аспект от Студената война. Тя беше ключов елемент от съветската стратегия за запазване на империята ѝ в Източна Европа, като едновременно с това придобиваше влияние по-далеч.

Отличен пример е тръбопроводът "Дружба". Решението на Хрушчов през 1958 г. да построи петролопровода "Дружба" за транспортиране на петрол от Татарстан до Източна Европа е мотивирано от осъзнаването, че ако Москва не помогне за поддържането на определен стандарт на живот в Източна Европа, ще се повторят бунтовете като този, смазан от съветските танкове в Будапеща през ноември 1956 г.

Според унгарския вицепремиер Антал Апро, "Дружба" ще позволи на унгарските маси "да разберат по-дълбоко значението на пролетарския интернационализъм".

Още през 50-те години на миналия век западните анализатори осъзнават, че Москва гледа на петрола не само като на стока, но и като на политически полезен обект. Това явление става известно като "петролната офанзива" на Кремъл. За страните от тогавашния Трети свят съветският петрол е бил привлекателен, защото е по-евтин. Освен това Москва не е изисквала плащане в чуждестранна валута за покупки на петрола: така Аржентина е можела да плаща със замразено месо, а Бразилия с кафе на зърна. Идеята се харесва дори на по-развитите страни, като Исландия, член-основател на НАТО, която до средата на 50-те години на миналия век стана почти изцяло зависима от съветския петрол, за който плащаше с треска и херинга.

В Западна Европа Италия беше една от първите цели на тази съветска петролна офанзива; между 1959 и 1961 г. голямата ѝ национална петролна компания ENI сключи споразумения с Москва за внос на значителни количества петрол в замяна на химикали и стоманени тръби.

Въпреки че тези години бяха белязани от особено високо напрежение по време на Студената война, с кризи в Близкия изток, Източна Азия, Берлин и Куба, заплашващи да потопят света в хаос, Съединените щати бяха дълбоко недоволни от това решение на Енрико Матей, ексцентричния и амбициозен президент на ENI. Той твърдеше, че просто иска да маневрира между "мощните и арогантни" мултинационални петролни компании и "мощния и също толкова арогантен" Съветски съюз.

От края на 60-те години на миналия век Съветският съюз също започна да продава значителни количества газ на европейци. Западна Германия беше най-големият купувач: в замяна страната доставяше стоманените тръби, необходими за изграждането на основните газопроводи, транспортиращи газ от дълбините на Западен Сибир. За тогавашния германски канцлер Вили Бранд тези търговски връзки осигуряваха естествена основа за сближаване с Изтока.

"Промяната чрез търговия", която те трябваше да доведат, беше ключов аспект от неговата "Източна политика" (Ostpolitik). По време на неговия мандат Москва и Бон подписаха първия от големите газови договори.

За Русия обаче продажбата на газ никога не е била чисто икономически въпрос. Напротив, Москва я използваше за конкретна политическа цел: икономическите връзки трябваше да послужат като основа за европейско разведряване, което според Кремъл щеше да сближи Западна Германия и други западноевропейски страни със Съветския съюз, като същевременно отслаби трансатлантическия съюз.

Както Леонид Брежнев каза на 5 февруари 1971 г. на подготвителна среща за конгреса на Комунистическата партия на Съветския съюз: "Търговията с енергия ще промени нашите възможности, отношенията ни с цяла Европа... Ключът е в нашите ръце." Горивото на империята

От края на 60-те години на миналия век, когато съветският икономически модел започна да показва признаци на слабост, енергията го поддържаше жив. Тя захранваше големите фабрики, които произвеждаха съветски промишлени стоки, които никой не искаше; тя топлеше съветските граждани в разгара на зимата; и най-важното, тя осигуряваше на Кремъл твърдата валута, от която отчаяно се нуждаеше, за да внася западни технологии и все по-често зърно.

Без излишъкът от енергия, открита по време на разработването от Съветския съюз на огромните нефтени находища на Татарстан в края на 40-те години на миналия век, а след това и на нефтените и газови богатства на Западен Сибир в средата на 60-те години, СССР щеше да се разпадне много по-рано.

В продължение на много години историците и широката общественост смятаха 1989 г. за най-значимия повратен момент на нашето време. През тази година падна Берлинската стена, последвана от краха на доминираните от Съветския съюз режими.

Студената война тогава предложи обещанието за нов свят - свят на глобален капитализъм, мир и просперитет. Очакваше се, че Русия, загубилата конфликта, също ще намери своето място в този свят. Тя вече не беше суперсила, но все още притежаваше ядрен арсенал, достатъчен да унищожи цивилизацията, каквато я познавахме. Смяташе се, че това едва ли ще има значение във все по-безграничния свят от края на 20-ти и началото на 21-ви век. Освен това страната беше силно отслабена, затънала в престъпност и корупция и страдаше от дълбока икономическа криза.

Поглеждайки назад към 90-те години на миналия век, в никакъв случай не беше сигурно, че Русия отново ще се превърне в империалистическа заплаха. Тя можеше също толкова лесно да се поддаде на един постиндустриален апокалипсис. Фактът, че не се срина, че не само се възстанови, но и възвърна имперските си амбиции, също е история на петрола и газа. Точно както ядрените оръжия, които оцеляха след Студената война и продължават да оформят идентичността на Русия и да определят отношенията ѝ със света, така и енергетиката осигури известна степен на приемственост между съветския и постсъветския опит.

След края на Студената война Русия остана един от водещите световни производители на петрол и газ. Тя остана свързана със Запада чрез остарели тръбопроводи. След като цените на енергията се възстановиха в края на 90-те години, Кремъл отново успя да разчита на износа на петрол и газ, за ​​да пълни държавната хазна и - не е изненадващо - да създава зависимости и да купува влияние.

Поглеждайки назад, 1989 г. не беше повратната точка, която си представяхме. Важно е да свържем епохата на Студената война и ерата след нея в единен наратив, който поставя под въпрос разбирането ни за близката история. Двата периода със сигурност имат значителни разлики, но те също така споделят поразителна приемственост: връзката между енергетиката и имперския експанзионистичен проект на Кремъл не беше толкова очевидна тогава, колкото стана по-късно. Никъде тази връзка не беше по-очевидна, отколкото в Украйна.

През 90-те и 2000-те години Кремъл използваше природен газ, за ​​да купува политическо влияние в Киев. Тази стратегия беше широко използвана от Путин, но идеята за използване на енергията като оръжие за сплашване на Украйна и принуждаване към политически отстъпки го предшества.

Преди настоящия руски президент, неговият предшественик Борис Елцин използваше газа като лост, за да принуди украинците да се откажат от Черноморския флот и да предадат на Русия ядрените си оръжия от съветската епоха.

Путин беше по-брутален, макар и не непременно по-успешен: той многократно е нареждал спиране на доставките на газ за Украйна, за да накаже гражданите на страната за техните прозападни убеждения. Той също така използва газ, за ​​да подкупва проруски политици в Украйна. По този начин неговият подход съчетава геополитика и корупция по начин, безпрецедентен за Кремъл.

Подобна ситуация се наблюдава и в Германия. Газопроводите "Северен поток 1" и "Северен поток 2" бяха построени въпреки силните възражения от балтийските държави, Полша и най-вече Украйна, които вярваха, че те ще дадат на Кремъл пълен контрол върху енергийните доставки.

В Берлин тези опасения бяха до голяма степен игнорирани, тъй като градът остана ангажиран с принципа "промяна чрез търговия". Всъщност германците бяха внасяли газ от съветския враг в разгара на Студената война: тогава защо да се страхуват от Русия на Путин?

Германия ставаше все по-зависима от един-единствен енергиен източник - руския газ - но не ставаше ли Москва от своя страна все по-зависима от германския пазар? Макар че тези аргументи сега изглеждат изключително неубедителни, тезата за взаимната зависимост и надеждността на Русия все още съдържаше известна истина: този подход работеше по време на Студената война. Беше трудно да си представим, че Путин би пожертвал значителните печалби от търговията с енергия на олтара на своите геополитически амбиции.

И все пак точно това направи.

Оръжието, което се обърна срещу себе си

Самият факт, че сега между Русия и Украйна бушува война - съвсем реална война, а не газова война - показва обаче, че енергията, колкото и мощно влияние да има, никога няма да бъде достатъчна, за да задържи Киев в сферата на влияние на Русия.

Путин многократно се е опитвал да изиграе тази карта, но без успех: войната е поредното доказателство, че енергийното оръжие на Русия не е толкова ефективно, колкото Кремъл вярваше. Този неуспех засяга не само Украйна, но и останалата част от Европа.

Наистина, неочаквано за Путин, руската инвазия доведе до драматична преориентация на Европейския съюз, който се отказа от руските изкопаеми горива. Тази промяна не се случи за една нощ, но тенденцията беше неоспорима: през 2021 г. Русия изнесе около 153 милиарда кубически метра природен газ за ЕС; през 2022 г. тази цифра почти намаля наполовина до 83,8 милиарда кубически метра, преди да падне до 33,4 милиарда кубически метра през 2023 г.

Докато европейците продължаваха да купуват известно количество руски газ, през декември 2025 г. Европейският парламент реши постепенно да прекрати този внос. Други доставчици - по-специално Норвегия, Катар и Съединените щати - запълниха празнината, оставена от Русия.

По този начин, старателните усилия на Москва в продължение на десетилетия да увеличи дела си на европейския газов пазар - усилия, които, както видяхме, се основаваха както на икономически, така и на политически принципи - внезапно и вероятно необратимо се провалиха.

Ако постепенното премахване на вноса на руски газ бъде осъществено напълно до 2027 г., това ще бъде безпрецедентно събитие: Европа ще се върне към ситуацията, която съществуваше преди септември 1968 г., когато беше открита първата връзка между източната и западната газова система през Желязната завеса.

Що се отнася до износа на руски суров петрол и петролни продукти за Европа, той е спаднал от 173,2 милиона тона през 2021 г. до едва 21,4 милиона тона през 2023 г. Толкова ниски обеми на търговия не са били наблюдавани от 60-те години на миналия век.

Разбира се, търговията с петрол и газ между Русия и Европа все още съществува. В Унгария, страна, която отказа да прекъсне енергийните си връзки с Русия, премиерът Виктор Орбан, който наскоро загуби парламентарните избори, остро критикува европейските санкции, наложени на Москва. Вносът на руска енергия в Унгария не е засегнат от войната; напротив, той се е увеличил от началото ѝ.

Преди конфликта Унгария разчиташе на руски суров петрол само за 61% от нуждите си; до 2024 г. тази цифра се е увеличила до 86%. След това този суров петрол се рафинира в Унгария и макар че голяма част от него се консумира на вътрешния пазар, част се продава и в чужбина.

Преди нахлуването в Украйна милиони тонове руски суров петрол са били транспортирани годишно до Унгария по петролопровода "Дружба". Този транспорт става все по-нарушен през 2025 г.; през януари 2026 г. петролопроводът е повреден от удар с дрон, което води до спиране на работата, продължило до април.

Този инцидент сериозно навреди на отношенията между Украйна и Унгария: Будапеща обвини Киев в саботиране на енергийната ѝ сигурност. В по-общ план, фактът, че Орбан е оказал натиск върху Зеленски да отвори отново тръбопровода, докато Русия нахлуваше в Украйна, илюстрира сложната взаимозависимост между геополитиката и енергетиката, както и степента на трайно влияние, което тръбопроводите позволяват на Русия да упражнява.

Това позволява на Путин да настройва европейските държави една срещу друга и да подкопава колективната решителност пред лицето на руската агресия. Путин обаче се провали в по-широкия си проект да повтори успеха на Унгария другаде в Европа, а избирането на Мадяр, който обеща да прекрати вноса на руска енергия до 2035 г., може да промени играта, дори с Будапеща. Русия до голяма степен загуби европейския енергиен пазар, който можеше да ѝ донесе милиарди долари.

Завръщането на Русия?

През декември 2024 г. бях в Доха за годишния икономически форум на Катар. Тази пъстра тълпа от политици, олигарси, дипломати и шпиони не беше от типа тълпа, с която е свикнал един леко откачен историк, но имах конкретна цел.

Не бях се връщал в Русия от няколко години, тъй като страната вече не беше безопасна за мен. Знаех, че в Доха ще има руснаци, включително някои високопоставени, така че това беше възможност да науча повече от надежден източник. Така се озовах в една стая с Игор Сечин.

Роден през 1960 г., той е с двадесет години по-голям от мен. През 80-те години на миналия век, когато бях ученик в началното училище в Сахалин - който скоро щеше да се превърне в един от основните центрове за производство на нефт и газ в Русия - Сечин беше в Мозамбик, тогава съветска сателитна държава, работейки като преводач от португалски. По-късно той започна работа за Путин в Санкт Петербург и след това последва шефа си в Москва. През 2012 г. Сечин стана изпълнителен директор на "Роснефт", руския държавен петролен гигант.

"Познатите на Сечин", пише Александра Прокопенко, водещ експерт по политиката на руския елит, "го описват като безмилостен и отмъстителен човек. Неговата концепция за интересите на държавата е да консолидира властта на Путин."

Затова слушах внимателно какво имаше да каже. Съвсем неочаквано той повдигна въпроса за ацтеките, маите и инките, които са били изтребени от Запада. Той също така засегна въпроса за робството в Съединените щати и опасностите от покупката на земеделска земя в Украйна от BlackRock.

Цялата му говорене беше отчетливо сюрреалистично. Чудех се дали е полудял. Дали всички са полудели, вдишвайки тази мощна смес от петролни изпарения и империалистическа арогантност? Трудно е да се каже.

"Роснефт" и газовият му конкурент "Газпром" някога бяха страхотни компании, алфата и омегата на руския бизнес свят. През 2004 г. "Роснефт" незаконно придоби останките от някога всемогъщата руска петролна компания "Юкос", основана от Михаил Ходорковски, критик на Путин.

След това компанията преживя експлозивен растеж до октомври 2021 г., когато пазарната ѝ капитализация за кратко достигна 100 милиарда долара.

"Газпром" беше още по-страшна сила. През 2008 г., малко преди руската инвазия в Грузия, пазарната ѝ капитализация възлизаше на 367 милиарда долара. Това беше преди повече от петнадесет години. През март 2026 г. пазарната капитализация на "Роснефт" беше около 63 милиарда долара, докато тази на "Газпром" беше по-малко от 40 милиарда долара - малка част от това, което беше в пика си.

През 2023 г. "Газпром" регистрира първата си годишна загуба от 1999 г. насам - в размер на около 7 милиарда долара. Тези неуспехи, разбира се, са резултат от западните санкции срещу Русия. Някогашните всемогъщите петролни и газови гиганти, които купуваха активи по целия свят, спонсорираха футболни клубове и изграждаха тръбопроводи на стойност милиарди долари, сега се борят да се задържат на повърхността.

Между 2024 и 2026 г. Украйна многократно използва дронове с голям обсег, за да атакува руски рафинерии, причинявайки големи пожари и значителна загуба на рафинериен капацитет.

Въпреки това, "петролните рафинерии са малко като човек, който многократно е бил бит", пише Сергей Вакуленко, водещ анализатор на руската петролна и газова индустрия. "Той няма да умре от един удар, нито дори от половин дузина. Но ще му става все по-трудно да се възстанови след всеки допълнителен удар. Дори нито един удар да не е фатален, той може да бъде пребит до смърт."

Вероятно Путин не е очаквал такава реакция, когато е решил да нахлуе в Украйна. Руският президент, голям енергиен експерт, който е изумявал колегите си, като е жонглирал с факти и цифри относно тръбопроводи, обеми и ценови формули и който е вярвал - подобно на съветските лидери преди него - че може да използва енергията като политически лост както срещу приятели, така и срещу врагове, в крайна сметка е открил, че лостовете, които притежава, са недостатъчни, за да подчини света.

Той обаче все още вярва в тяхната ефективност. Нахлуването на Тръмп в Иран, което предизвика внезапен скок на цените на енергията до нива, невиждани от 2022 г. насам, подхрани надеждата на Путин, че Европа може да преосмисли отношенията си с Русия и че той може да се върне на европейския пазар, отново залят от петрол и газ. За да печели пари, разбира се. Но също така, както винаги, за да си създаде нови приятели.