Росен Петров: Да си спомним една телеграма "От утре, 6 часа сутринта, войната със Сърбия е обявена. Вземете мерки!"

Погледнете времето навън – намусеното ноемврийско небе, често пронизващи пръски дъжд... Сега си представете разкаляните, брулени хълмове на Сливница, Трън и въобще на тази специфична част от Западна България. Помислете за предците ни, които в лепкавата кал са се сражавали, за да защитят Българското съединение. Случвало се е точно в тези ноемврийски дни, при същото това навъсено време на годината.

Един от тях се казва Константин (Костадин) Григоров Халачев, родом от Свищов. Висок, представителен мъж със светлосини очи, по когото се заглеждали мнозина девойки и жени – за да го оплакват по-късно. Но да караме подред. Той е роден през 1861 г. край Дунав и завършва свищовското училище. Бил буйно момче – весело, сприхаво, но с „незлоблив“ характер. Душа и любимец на младежките компании. През зимата на 1876 г., заради сбиване с един османлия и без да иска разрешение от родителите си, Константин преминава по замръзналия Дунав във Влашко. Едва 16-годишен, през 1877 г. той става опълченец в Трета опълченска дружина. Участва в знаменитото освещаване на Самарското знаме и се сражава смело при Шипка и по време на атаката на Шейновския укрепителен лагер. Ранен е в боевете и получава Георгиевски кръст за храброст.

След Освобождението първоначално опитва да се занимава с търговия, но военната служба го влече непримиримо и той постъпва във Военното училище в София. Проявява се като усърден юнкер и отличен стрелец, а заради юнашкия си и представителен вид става знаменосец на училището, в което се кове бъдещият български военен елит. Вече като подпоручик Халачев е назначен в Силистренската дружина на Пети пехотен дунавски полк. След нахлуването на сръбските войски се сражава в състава на Трънския отряд срещу елитната Моравска дивизия. Според изследователите на неговия живот, опитвайки се да поведе войниците си в решителна атака, той се качва на коня си, но в същия момент стремето му се счупва. Тогава подпоручикът изрекъл думите: „Това е знак, че днес аз ще умра, братя. Нека поне умра геройски за честта на българското оръжие и за славата на милата ни татковина!“ В същия момент го пронизва тежък куршум, който разкъсва черния му дроб и излиза през гърба му. Издъхва мигове по-късно. Той е само на 24 години.

Защо ви разказвам тази история? Защото повечето от нас знаят за битката при Сливница, но сякаш сме позабравили за загиналите в боевете край Трън. А там падат много млади и доблестни български офицери и войничета, които също трябва да помним.

Има и още една причина. На млади години прекарах известно време по баирите на Драгоман и Сливница и все още помня и тамошния пек, и тамошния студ. Сурова и красива природа, станала свидетел на раждането на българската храброст в новата ни история. В една епоха, в която младата българска държава не се тюхкала за всичко и дори побеждава във война, започнала само с една телеграма до войските: „От утре, 6 часа сутринта, войната със Сърбия е обявена. Вземете мерки!“. Кратко и ясно. Без политически словоизлияния, фейсбук баталии и шикалкавене за всичко. Вземете мерки! На което пък един от командирите на бойните части само отговорил: „Юнаците готови“, но това е друга тема.

И така, когато погледнем намръщеното ноемврийско небе, нека си спомним за тези, които оставиха костите си по брулените хълмове на нашата история, ненавършили и тридесет години.

Нека помним.