Възможността да биеш шута на проваления кмет не блазни никого

Половината българи, които имаха право да гласуват, не уважиха отминалите местни избори.  И то при възможно най-мажоритарния местен вот, който можеше да им предложи избирателната ни система към момента. Колко приказки се изприказваха и колко мастило изтече в нищото за нуждата от засилване на мажоритарния елемент. 

Оказа се, че възможността да биеш шута на проваления кмет или да подкрепиш човек, в чиито способности вярваш, не блазни никого.  Абе има един кандидат, дето ми харесва, ама свестните хора в листата му са накрая. Нищо - посочваш преференциално някой от свестните. 

И въпреки тези възможности, половината българи останаха безучастни. Да са парламентарни избори, да ги разбереш хората, че им е дошло до гуша от онези в Народното събрание. Но да останеш напълно равнодушен към управлението на родното си място или на онова, в което те е отвела съдбата. Да не ти пука, кой ще харчи парите ти от данъци и такси, кой ще печели проекти и ще ги реализира, кой ще те поздрави на улицата, ще те приеме в кабинета си, ще те чуе. Ще има ли чиста вода за пиене? Ще сменят ли тръбите на канализацията? Ще оправят ли пътя. Да не даваш пет пари, какво ще се случва край теб. Това вече означава, че голяма част от българите вече са безразлични към качеството на живот, което им предоставя  мястото, където живеят.

 И това не е просто форма на бойкот на политическата система или отказ от демокрация, а чиста безотговорност към самите тях и членовете на семействата им. С други думи, това е деградация. Можеш да не си идеологически обременен – чудесно. Можеш дори да нямаш никакви политически симпатии и да не помниш откога не си гласувал за никого на парламентарни избори. Но бездомните кучета и боклука, които те съпровождат по пътя ти към работа, разбитите тротоари, опасните за здравето и живота незаконни постройки, зловещо запустелите детски площадки и пр. не е логично да те направят "въздържал се“. Пък за доброто, което е направено, защо да не стиснеш ръката на човека, който е работил за него. 

Общината, градчето, кметството. Това са местата, където празните приказки вървят най-малко. Патетичните речи от парламента тук не играят. Обещанията пък съвсем. Всичко е на показ. Направеното предния мандат се вижда черно на бяло. Но какво от това – гласуват само половината. Българинът прехвърли разочарованието и негативизма си  от „голямата политика“ към местната власт. С което затвори кръга и се сви в своя малък свят, наречен дом и двор. Предишните са крали, новите управници са дошли със същите мераци. 

На мнозина може да прозвучи парадоксално, но днес, в епохата на бликащата отвсякъде информация, хората в малките общини, градчета и села, стават все по-неинформирани за това, което се случва там. Отдавна спряха местните предавания по радиоточката, отдавна фалираха и градските вестничета. Същото се случи и с градските телевизионни канали, удушени от големите риби в телекомуникациите. Тук-там преди избори стартират локални сайтове, в които най-голям интерес будят нападките между потребителите. После всичко бързо заглъхва. Така, колкото и абсурдно да звучи, хората в малките населени места са много по-добре информирани за „опраскването“ на „двете каки“ от съдебната система, отколкото за плановете на местната управа. 

Ако попитате жител на малко градче или да кажем, голямо село, какво ново става в кметството, отговорите са два. Или „не знам“, „не ме интересува“, „аз не излизам и не говоря с никой“ или „краднат айдуците“.

Друг въпрос е, дали „краднат“ или хората вече просто  не допускат друга възможност.