Ето как свършва либералният световен ред

През 1967 г., Великобритания неочаквано обяви край на това, което в продължение на десетилетия, беше разглеждано като действителната глобална външна политика. Това коментира Емил Симпсън в статията "Ето как свършва либералният световен ред", която е публикувана в списание "Форейн полиси". Симпсън е автор и на книгата "Война от нулата" и бивш офицер от британската армия, служил в Южен Афганистан. Ето и анализът му:

В отговор на обезценяването на британската лира, скъпите кампании за деколонизация и променящите се нагласи сред поколението родено след Втората световна война, лейбъристкото правителство на премиера Харолд Уилсън внезапно обяви, че ще промени политическия курс, определяйки като свой приоритет благоденствието на хората, а не войната. Това включва и оттеглянето от всички бази "на изток от Суец." В отговор американският държавен секретар Дийн Ръск изказа недоволството си, заявявайки, че "не може да повярва, че безплатният аспирин и изкуствените зъби са по-важни от ролята на Великобритания в световния ред." Но опасността от подобно аристократично отношение към външната политика - такова, което гледа на вътрешните съображения като на нелегитимни - е, че с течение на времето тя може да се окаже сериозно изключена от приоритетите на електората.

Ако първичните избори в Ню Хемпшир - където популистките кандидати Доналд Тръмп и сенатор Бърни Сандърс шумно победиха своите установени съперници - дадоха вярно отражение на нещата, то Съединените щати може би се приближават към подобен момент. Популистките кандидати заплашват двата стълба, които са създали доминиращите възгледи за външната политика на САЩ след края на Студената война: либералната икономика и либералната държавна намеса.

Например ангажиментът на либерална икономика да отвори пазарите, представен по време на президентската надпревара през 2016 г. като подкрепа за търговското споразумение по т.нар. Транстихоокеанско партньорство за свободна търговия (TTИП). Бързата глобализация след края на Студената война най-общо облагодетелства квалифицирани работници от средната и висшата класа в западните страни, такива, които можеха да продават своите услуги на света и да се наслаждават на евтини и разнообразни стоки.

Но за много американци под средната класа, глобализацията е възприемана не като топъл летен бриз, а като мразовит зимен вятър. Техните някога стабилни работни места в производствения сектор вече са изнесени отвъд океана, а в родината им бедни имигранти се съревновават с тях за ниско платените работни места и доходите са в застой. Шокиращо, е че белите мъже от работническата класа са единствената група в Америка, в която продължителността на живота в действителност намалява от 1999 г. до сега, основно заради самоубийства и злоупотреба с наркотици. Да, глобализацията донася евтини стоки и за американската работническа класа, но това няма отношение към нейната социална гъвкавост. Не е изненада, че връзката между индивидуалната свобода и идеята за либерализация на икономиката отеква глухо в ушите на твърде много американци.  

Със забележителен ефект Тръмп и Сандърс са канализирали този дълбок и недоразвит гняв в отхвърлянето си на търговското споразумение. Съвсем наскоро сенатор Тед Круз се спречка с група хора, обявяващи се против Транстихоокеанско партньорство, въпреки че самият той се двоуми коя позиция да заеме. Може би това не е изненадващо, като се имат предвид обърканите му претенции, че е кандидат на опозицията, неговите корени, които излизат от Принстън и Харвард и бракът му с банкер от Голдман Сакс.

Обявявайки несъгласието си с TTИП, популистите накараха Хилъри Клинтън да стои настрана, въпреки нейната роля в реализирането на сделката като държавен секретар по време на първия мандат на президента Обама. Губернаторът на Охайо Джон Кейсич се обявява за ТТИП, заявявайки, че е "до голяма степен отворен" за търговия. Но той също е нестабилен в своята позиция, като каза, че "американските работници са били измамени" и че "иска да се увери, че работещите хора в тази страна са защитени."

Единствените кандидати използвали влиянието си, за да подкрепят ТТИП са Джеб Буш и сенатор Марко Рубио. Техните мотиви се основават главно на ролята на САЩ в Азия и договорните предимства за корпоративна Америка, които нямат отношение към опасенията на работническата класа. Например Рубио, през април 2015 г., публикува отворено писмо в подкрепа на ТТИП. "Споразумението ще повиши икономическата свобода и ще отприщи силата на свободните пазари в най-динамичната част от света" пише той, като добавя, че това ще засили американските съюзи в западната част на Тихия океан. Изисква се известна смелост да се заеме подобна позиция, имайки предвид колко непопулярна е тя из т.нар. американски ръждив пояс. (Той се простира от североизточната част на страната и стига до централните западни региони. В миналото тези земи са били сърцето на американската промишленост, но сега са в тежък упадък. - бел. ред.). Но това само потвърждава колко крехка е вътрешната политическа основа за свободна търговия и отворени пазари.

Въпреки това, либералните интернационални икономически политики все още могат да намерят слаба подкрепа след изборите през ноември, давайки своите ползи на голяма част от средната и висшата класа на американския електорат. Освен това има един добър аргумент, според който така или иначе глобализацията не може да бъде спряна. Откакто информационната революция  се случи, протекционистките политики също не могат да сторят много, за да изолират работническата класа от бързо променящата се информационна икономика. Истинският приоритет е да се поправи образователната система, така че повече хора да притежават умения, от които една глобална икономика може да се възползва.

Докато външните политики за свободни пазари по-скоро могат да се успокоят отколкото да се сринат окончателно, друг стълб на американската външна политика след Студената война - либералният интервенционизъм - е на прага да пропадне в бездната на политическата забрава.

Провалите в Ирак и Либия бяха тоягата, която Тръмп, Круз и Сандърс непрестанно използваха върху Хилъри Клинтън. Нямайки с какво да се защити, тя просто трябваше да поема тези удари, синините от които започнаха да се появяват в предизборните проучвания на общественото мнение (анкети). По време на последния й дебат със Сандърс, Клинтън изтъкна, че гласуването срещу инвазията в Ирак през 2002 г. - по време на което Сандърс е гласувал “за”, а Клинтън “против” - не е бил начинът за победа над Ислямска държава в момента. Тя е права, но този аргумент има един фатален дефект и той е, че Ислямска държава нямаше да е това, което е днес, ако това вмешателство не се бе случило.

Що се отнася до Буш, неговата неспособност да приеме стабилна позиция по отношение на инвазията в Ирак говори сама за себе си. През ноември ще видим дали Тръмп беше прав да твърди, противно на всичко казано по време на последния републикански дебат, че : „Войната (в Ирак) беше ужасно нещо. Ако не си признаем това, ще имаме още едни избори, в които победители ще са демократите.” 

Силата на популисткия аргумент по този въпрос не е трудна за разбиране. Както би трябвало да е видно от практиката, смяната на един режим може да доведе до създаването на неуправляема зона, където се стичат транснационалистически, свързани в мрежа терористични групи, особено когато липсва резервен план, както ни показа опита с Ирак и Либия. Като оставим на страна кюрдите, това е проблемът с искането за смяна на режима в Сирия. Западът няма алтернатива за режима на Асад, дори той самият да се оттегли. Така една смяна на политическата система най-вероятно би довела до политически вакуум, запълнен със смесица от радикални ислямистки терористи. САЩ в крайна сметка ще бъде принуден да приеме тази реалност или да възстанови военното си присъствие, за да донесе мир в региона - два възможни развоя на събитията, към които американският избирател таи нулев ентусиазъм. Тази геополитическа реалност остави Клинтън с един единствен избор - малко или много да избягва въпроса за смяната на режима и вместо това да се фокусира върху ясния проблем, като Ислямска държава и хуманитарните предпазни мерки, като зони забранени за полети, които не биха се отразили на посоката на конфликта. 

Единственият кандидат, наясно със смяната на режима в Сирия, изглежда е Рубио, който яростно се сблъска с мненията на Тръмп и Круз по темата. Докато Рубио твърди, не без основание, че Асад насърчава интересите на Ислямска държава, той също така няма обяснение как точно смяната на режима ще предотврати събирането на джихадисти, както стана в Либия.

Оставяйки Сирия на страна и поглеждайки в по-широк мащаб към идеята за разпространяване на демокрацията и правата на човека, можем да видим, че тя е в застой. Изключвайки няколко мъгляви изказвания на "загриженост", нито един от кандидатите не се опита сериозно да се противопостави на безскрупулните политически репресии на египетския президент Абдел Фатах ал-Сиси или на широко разпространените твърдения за етническо прочистване от страна на иракските правителствени шиитски милиции срещу сунитското население в страната.

Разбира се, скритият наратив в момента е, че Ислямска държава, а не демокрацията, е приоритет. Но това прикрива една по-фундаментална реалност, произтичаща от смъртта на 4 500 американци и натрупаните 2 трилиона долара дългове от войната в Ирак, която поднесе Багдад на Техеран на тепсия. Въпреки всичко, войната в Ирак трябваше да се разиграе в света на спекулациите - ако имаше оръжия за масово унищожение, ако иракската армия не беше разпусната, ако Буш бе удължил споразумението за статута на силите, за да запази войските в Ирак след 2011 г., ако Обама не бе изтеглил американската армия през 2011 г., и така нататък. Войната, която бе факт, без сянка на съмнение се превърна в най-голямата стратегическа катастрофа на САЩ след Виетнам. С тази проста действителност ревностният ентусиазъм на Рубио за смяна на режима, изглежда изключително далеч от електората на САЩ.

Освен ако той не спечели през ноември, американската външна политика в най-близко бъдеще, вероятно ще се завърне към доказания модел от времето на Студената война, когато привилегиите на стабилност и силните съюзи заставаха над разрушителните и непосилни амбиции, за да разпространят демокрацията чрез сила.

В крайна сметка, само икономическите суперсили или диктатури могат да управляват външната си политика независимо от вътрешните съображения - а през 1967 г.  Великобритания не беше нито едно от двете. Днес Америка е икономическа суперсила, но също така и демокрация, което обяснява както защо външната политика може да бъде тласната извън вътрешните съображения за дълъг период от време, така и защо тя може внезапно да се срути.

Превод: Милена Трачева