„112-тото място на мисирките, за което те сами са си виновни“

Не е ясно в каква степен народопсихологията покрива представителни части от различните общества, за нас българите обаче е видно, че много повече подхождаме емоционално, отколкото с прагматизъм. Това го казвам само с добри чувства. Инстинктът и подсъзнателното усещане понякога действително ни помагат, но определено не винаги.

Не ни помагат, когато избираме народни представители емоционално, не ни помагат, когато емоционално избраните народни представители говорят и действат емоционално, вместо да работят по конкретни и последователни политики, и не ни помагат, когато трябва да отсеем важното и недотам важното сред случващото се около нас.

Българинът обича да насища емоционално различни символи, да превръща конкретни факти и събития в нарицателно, без необоримо насищането именно на тези конкретни факти и събития да има някаква действителна стойност. 111-тото място според Индекса за свободата на пресата на „Репортери без граници“, което в класацията за 2021 година падна до 112-то, е точно такова нарицателно, което се явява особено проблематично, когато се цитира с повод и без повод, като най-вече се прави без.

Защо се явява особено проблематично – защото служи като нарицателно за качеството на журналистиката и способностите на журналистите. „111-тото място на мисирките, за което те сами са си виновни“. А всъщност това са изводи след анкетно проучване, отбелязващи съвсем познати характеристики на българския социален и политически живот, които влияят на журналистическата обстановка, но не би следвало да се явяват нейна пълна характеристика.

„111-то място по свобода на словото“ стана устойчиво словосъчетание (вeче ще го виждаме като „112-то място“), в което по-неясно от това какво е въпросното 111-то място, е само какво е свобода на словото.

По повод „свободата на словото“ чакаме някой евентуално да уреди медиите в един нов Закон за медиите, който действително да ни обясни що е то свобода на словото. Дотогава ще търсим различни тълкувания из европейските директиви и ще мислим как да ги приложим в нашата родна мила картинка. Най-вече неуспешно, но все пак – отбелязано като свършено в нечий списък със задачи.

112-тото е кофти място, но не казва много за качествата на журналистите и журналистиката. Реално Индексът за свободата на медиите в частта си за България само повтаря това, което ни каза Европейският парламент с Резолюцията си за България от миналата година, това, което ни казаха сенаторите на САЩ, това, което ни каза пак САЩ с доклада на Държавния департамент за правата на човека. А то е, че пипалата на корупцията са задушили всичко у нас и водят до натиск, насилие и многократно надвишаване на правомощията на държавните служители. Последното е както от страна на обикновените служители на МВР, които бият журналисти по протести, така и по продължение на стълбицата до най-високите етажи, които вършат, каквото преценят.

Не ни казват обаче защо, при положение, че наливат толкова средства у нас, корупцията тук е все още само “усещане”, а не отдавна отминало черно петно, отмито от санкции, санкции, санкции.