Открити са български надписи в село Селце, Дебърско

Тази новина за българско присъствие в Македония събуди спомени, които пазя завинаги в съзнанието си.

Родата ми по майчина линия, е от с.Селце Дебърско. Казват се поп Тодорови, на името на попа, който е на снимката с бастунчето. Роден съм в дома на второто момче от дясно на ляво - Мино Поптодоров. Младите бягат в България след Илинден. Установяват се в Лом. Вероятно по разпределение. Междувременно попа умира. Четиримата внука се връщат в селото и изравят костите на попа за да ги заровят в България. Всички те са доброволци в Балканската и Междусъюжническата война и се бият на Дойран и на Сливница. Един пада убит пред Ниш.

Обсъждал съм с дядо ми съдбата на братята му и сестрите им. Те са били общо шест деца. Четири момчета и две момичета. Само той беше жив когато това стана. Дядо ми назова имената на братята си и на едното момиче, което беше последното дете. Пропусна да спомене името второто момиче. Понеже от любопитство настоявах, той отговори: "Тя се омъжи за сърбин. Откакто го направи - тя не ние е сестра!"

С един мой чичо се готвехме да посетим селото, обаче научихме, че там вече няма никой и всичко е запустяло. Снимката е може би най-хубавата в България, показваща македонските носии от дебърско. Тя е документ, който отхвърля съвременните твърдения, на скопските управници, че ние българите сме били "окупатори". Ние не само, че не сме "окупатори", защото сме от "там", но и не забравяме корените си. Не забравяме и думите на Гоце Делчев, че "не сме робови на турците, а на европските големи", които прокудиха част от българското население от Македония.

Публикувах я в списание "Тема". Известно време след това, с изненада я открих на корицата на диск с македонски песни. Издателят беше БНР. Публикували бяха снимката, без да ме питат. Не е това толкова важно. Най-важно е да не забравяме нищо!