"Душевно болни" - отчуждени от човечността

 

Редица автори (актуални в миналото, актуални в настоящето и „вечни” за бъдещето) спират погледа си върху динамичните „трансформации” на обществеността във всичките й аспекти на „социалното” през целия ХХ век. Някой се затварят в кръга на икономическите процеси, протичащи през този период и преминаващи не само през Европа. Други разглеждат чисто политическите явления през призмата на отделния индивид. Трети и четвърти наблягат на психичната „еволюция” (прогресивна или регресивна) и прекарват демаркционна линия между икономическия просперитет и душевното обедняване. Всички те са единодушни по един въпрос – човекът оскотява.

Основен проблем на ХХ век според мнозина е отчуждението във всичките му форми и проявления. Началото се поставя с „машинизацията” на работния процес, а по-нататък - и на „живеенето”. Постепенно това води до отчуждение от труда, а днес вече - и до отчуждение от човечността. 

Говорейки за ХХ век и проблемите, настъпващи с него, не можем да прескочим тезите на Фром за душевното „разболяване” на човека. Под  „душевно болно общество” той не визира буквално разбираемото, а общество, отчуждено от човечността в най-общи линии.

Днес ние сме граждани на света (пленници или горди „ползватели” на глобалното), свободни и демократично мислещи, способни да изразяваме себе си по начин, който ни харесва, „ауторизирани” да правим нашите избори и да берем плодовете от тях. Тези претенции на пръв поглед обрисуват хармонична и безкрайно оптимистична картина, която е в разрез с пошлата реалност.

Днес, в ХХІ век, ние се намираме в условия на огромен житейски парадокс. Намираме се в най-върховата точка от развитието на човечеството, а в същото време у нас, но и в целия свят, е настъпила криза. Не само финаносова. Човешка. Има дефицит. На морал. На „душевно здраве” (по Фройд). На души (в смисъл на Човеци)!

И пак ще го кажа – днес!
Днес ние, гражданите на света, свободните и демократично мислещите, сме по-враждебни от всякога. Типичен пример за това е бежанският „проблем” у нас. Нямам намерение да се впускам в политико-икономически дискусии по темата. А в чисто човешки. Отчуждението от човечността се проявява в отхвърлянето на гонените, на изплашените, на „клетниците”. И не от друго, а от страх, съмнения и недоверие. Първосигналната човешка реакция е на отхвърляне. Страхуваме се, че ако протегнем ръка, то тя ще бъде отхапана.

Чуха се различни аргументи в подкрепа на това отхвърляне. Мнозина смятат, че бежанците ще са в ущърб на държавата от икономическа гледна точка. Немалко са на мнение, че те не само ще спомогнат за запазването, но и ще подсилят политическото напрежение в страната. Голям процент от хората имат предубеждение относно намеренията на тези бежанци. Страхуват се да не са враждебно настроени към родното население. И още – има схващания, че бежанците и тяхната борба за оцеляване създават благоприятна почва и за религиозно-етнически проблеми.

Не искам да давам оценка на тези аргументи. Важното е, че те са факт. Факт, произтичащ от всякакви други гледни точки, но не и от просто човешките. Във всяка ситуация се търси подводният камък.

Намираме се в центъра на едно бойно поле, а от всички страни пристигат „врагове”. Както е казал поетът - „Борбата е безмилостно жестока”. Борбата срещу чуждото, борбата срещу различното. Станали сме озлобени и агресивни, жлъчни и недоверчиви. Ценностната ни система отдавна се е видоизменила. Фром е прав – живеем във време на икономически и политически роботи без чувства и емоции. Машини за убиване на човешкото в името на растежа. Бих добавила: и в името на лични користни цели на управляващия елит.

И след като говорим за родната ни страна и за политика, то нека не забравяме и скорошните събития. Протестите бяха израз именно на главния парадокс - свободни сме сами да избираме, а на практика нямаме тази възможност. Глас в пустиня. Това е гледката от нашата камбанария.

Мирното, словесното въстание не се увековечи с успех. Цивилизованите действия бяха недостатъчни. Властимащите, погълнати от желание за налагане на своята воля (по дефиницията на Вебер за понятието „власт”), пренебрегнаха тази свобода. Нарушиха едно от изконните човешки права в условия на демокрация. Плодовете, които ни остана да наберем от собствените си избори, се оказаха отдавна червиви.

Нещо повече – „НЕчовечността” придоби и други измерения, преминавайки в полето на криминалното, на престъпното. Желанието за отмяна на закона за тютюнопушене на обществени места е израз на посегателство върху огромна част от населението - върху правото на тези хора на живот! Защото не е справедливо (отново от чисто човешка гледна точка) доброволното саморазрушение на едни да се отразява по същия начин на други, лишени от право на глас, от право на избор, от право на лична свобода.

Точно тук най-ясно си личи бързото изчезване на човечността от човеците – гледат се чисто икономическите интереси за сметка на девалвиралите в наше време изконни свръхценности.

Не на последно място „заболяването” намира израз и в решението за отрязване на средствата на омбудсмана. Сигурно е чудно защо? Тази институция има за цел да се застъпва за правата на гражднаите, за техните свободи – погазвани и пренебрегвани. Тя е сламката на удавника, който се е жалвал за съдбата си многократно и на различни места. Нима тогава орязването на парите й не е символичен жест на „орязване” на надеждата и човечността?

В условия на демократичност нашата еволюция регресира, а самата демокрация се превръща в нова форма на тирания. Свободата е фиктивна, илюзорна, просто една теоретична постановка. Отчуждението вече не е само от труда, то е от човешкото. Това е и епидемията на нашия век - тоталното обездушаване.

Душевната „настинка” на ХІХ век се разви до канцерогенна болест с бързо настъпващи разсейки в ХХІ век, а фаталният край за нас не е далеч.