Мюмюн Тахир: Пролетарий на политиците

Някога Албер Камю нарече Сизиф божи пролетарий, безпомощен и разбунтуван. Сизиф е герой от старогръцката митология. Боговете го наказват да бута тежка скала към върха на планината, но малко преди да го стигне, камъкът се сгромолясва обратно и мъченикът отново и отново започва непосилния си труд. Така до безкрайност… Явно още в онези времена боговете са били наясно, че няма по-страшно наказание от безполезния и безнадежден труд.
Всеки пореден избор отива в архива на нашата съдба и за сетен път става ясно, че окончателно сме се превърнали в пролетарии на политиците. Повече от три десетилетия търчим от урна на урна с надеждата нещо да се промени, а „произведем” ли поредните управници, пак ставаме безпомощни (не обаче „разбунтувани”) свидетели на все същата корупция, същото управленско бездарие, безнаказаност и като следствие – продажност, беззаконие, шуробаджанащина, бедност, безработица и безизходност.
Тикаме непосилния житейски камък към парламента, президентството, областта, общината, кметството и тъкмо изкачим поредния мандат, пак се сриваме на изходното положение – в подножието на следващите избори. И т. н., и т. н... (Да ме прости патриарха Вазов за перифразата, но започва да ми звучи „...от урна на урна и от век на век”!)
Няма излаз от хроничното положение, при което бедните стават все по-бедни, а богатите по-богати. Социалното неравенство е смазващо, над 6 милиона българи живеят около физическия минимум, затова пък шепа хора тънат в охолство.
България трайно е на всички последни места в ЕС – на последното по брутен вътрешен продукт, по мизерни доходи, по здравен статус, по потребителски възможности. Съответно – на едно от първите места по недосегаема престъпност, прекомерно раздута администрация, несвобода на словото, откровени грабежи на националното богатство... А гръмко разтръбената „финансова стабилност” е пиар-уловка, зад която няма и не се задава реално производство и оптимално селско стопанство. Вече не сме убедени, че сегашната обществена уредба е символ на демокрацията, благоденствието, сигурността.
В разградения двор на нашите политически нрави се появиха хора с непомерна амбиция за ръководни роли в области, за които нямат нито професионални, нито морални качества. Но по силата на същия този необясним наш български парадокс те се радват на определена обществена подкрепа. Ренегатите – онези, които „...и на предишния министър, и на тоя подават палтото...”, които знаят професионално само да се кършат в кръста и безогледно да драпат към постове и далавери – станаха цяла, застрашително набъбваща социална прослойка. А седналите веднъж на управленската трапеза усърдно култивират първичния инстинкт да останат колкото се може повече там. С цената на всичко. Ярък израз на казаното е интервю за „Факти“ на една народна представителка, която говори за ценности без да ги дефинира. За сметка на това споменава пет пъти името на шефа си, говори за архитект, далновидност, визионерство. Това вече е криза на високото българско Слово. За този случай няма да пиша нищо повече, само ще спомена написаното във форума от един читател: „Имам чувството, че чета реч на съветски партиен функционер в прослава на Сталин. Срам ме хваща, че съм турчин, когато чета този панегирик. Съжалявам тази жена.“ Ценността е категория, с която се означава годността на нещата да задоволяват човешките потребности, и неправомерно е нейното съдържание да се разширява така, че да включва всяко нещо, което е необходимо за друго нещо. Ценностите са значими за човека идеи, представи, вярвания, с помощта на които той се самоопознава и самовъзприема, осъзнава и възприема другите; защитава честта и достойнството си.

Трагедията на Сизиф е нарицателна. Тя ни дава другата представа за вечността – възмездието заради греха. Но Сизиф е наказан от боговете, докато ние се самонаказваме, което погледнато отстрани спокойно може да се окачестви като някакъв особен вид мазохизъм. Дали пък заради примирението си не смятаме, че съдбата ни е предопределила да ни управляват хора нито по-умни, нито по-подготвени, а най-малко по – почтени от нас?
Нашият труд е сизифовски, но мъчението ни не е сизифовско. Сизиф няма надежда, че ще успее. Знае, че ще бута своя камък во веки веков. Ние живеем винаги с надежди, че най-после ще настъпи имагинерната промяна. Но се оказва, че надеждата не умира последна. Тя убива човека и продължава да живее самостоятелно.
В едно свое слово Ейбрахам Линкълн беше казал: „Ако само веднъж излъжете своите съграждани, никога няма да си върнете тяхното доверие и почитание. Можете да мамите всички хора известно време, можете дори да мамите някои хора през цялото време, но не можете да мамите всички хора винаги”.
Оказа се обаче, че ние се лъжем лесно. Достатъчно е само да обещаят (и то не съвсем убедително), че ще ни управляват в името на общото благополучие, на сигурността, реда и съзиданието. Чуйте само как механично отговарят на въпросите ни – по форма и стилистика тези отговори са като готови рецепти. И толкова.
А Сизиф няма и време да слуша отговори и да търси отговорност. Пък и никой няма да му ги даде – неговата работа е да си бута камъка нагоре (какво всъщност бута, кого тика и що за камък търкаля, е вече друг въпрос). Друг въпрос е и защо нашенецът, като се освободи от тая тегоба – камъка и като стане политик, на мига се превръща в героя от „Приказка за стълбата” на Христо Смирненски. Неговите братя са вече други и други са химните, които ухото му свиква да слуша.
А иначе пред нас са блеснали житата…

Мюмюн Тахир