Проф. Николай Овчаров: Публичният линч над македонизма в Европа на 9 юли 2025 г.

„Каквото потърсило, такова се обадило“. Така казва и българският, и т. нар. „северномакедонски“ народ. Друга съдба не можеше да се очаква за Христиан Мицкоски и неговата ВМРО-ДПМНЕ, които си позволиха години наред да „дърпат дявола за опашката“. Защото на 9 юли стана пределно ясно, че именно България, а не мъничето Северна Македония е пълноправен член на мощния и древен Европейски съюз. Но нека видим хронологията на този крах на македонизма – закономерен финал на една дълга историческа сага.

България бе първата страна, която на 15 януари 1992 г. призна тогавашната Република Македония след излизането ѝ от Югославия.

Това припомня за "Труд" проф. Николай Овчаров.

Естествено това никога не бе признато с благодарност в пълна степен от нашите югозападни съседи. Тези дни Мицкоски за пореден път се изцепи, че още тогава България „искала да унищожи македонската нация“. Тогава аз работех по дисертацията си във Вардарска Македония и лично със свидетел как онези от Скопие чакаха с трепет цистерните с петрол от Бургаската рафинерия (за по-младите – днешния Лукойл), защото Гърция бе блокирала всички жизненоважни за младата държава доставки на горива.

Следваха години, когато като че ли най-сетне между двете насилствено разделени части на българския народ щеше да възтържествува мир и любов. Правителството на ВМРО-ДПМНЕ под ръководството на Любчо Георгиевски (1998-2002) имаше добро отношение към България, а самият той през 2006 г. прие българско гражданство. Такъв беше и вторият президент на младата република Борис Трайковски, загинал в 2004 г. при съмнителна самолетна катастрофа.

Но ето че президент след това става Бранко Цървенковски, известен със своята антибългарска и сърбоманска нагласа, макар и той в един момент да подава документи за българско гражданство, както още стотици хиляди северни македонци. А от 2006 до 2016 г. министър-председател на напълно променената политически ВМРО-ДПМНЕ е друг българофоб – Никола Груевски, който се прочу с идиотската инициатива за „възвръщане на античната слава на Македония“ – уж наследница на Александър Велики. За неговото злощастно управление днес напомня само бутафорният център на Скопие, а самият Груевски е беглец от правосъдието, намерил убежище в Будапеща.

Лъч надежда за добросъседство се появи чак през 2017 г., когато изборите бяха спечелени от СДСМ, а министър-председател стана умереният Зоран Заев. Той също не пропускаше антибългарската риторика особено по време на избори, но все пак имаше по-трезв поглед върху политиката. Именно това по-реалистично отношение към балканските въпроси доведе до двата договора със съседите България и Гърция. С Преспанското споразумение от юни 2018 г. страната промени конституцията и името си на Република Северна Македония, като се отказа от всички претенции към историята на Гърция. На 1 август 2017 г. в Скопие между министър-председателите Бойко Борисов и Зоран Заев бе подписан Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество, влязъл в сила от 14 февруари 2018 г.

Именно положенията от този междудържавен правен акт са в основата на днешните противоречия. Макар да признава само частично историческата истина, в него северномакедонската страна подписва, че двете държави имат „обща история“ и „общи исторически събития и личности“, които трябва да бъдат отбелязвани чрез „съвместни чествания, насочени към укрепване на добросъседските отношения в духа на европейските ценности“. „Двете Договарящи се страни ще насърчават активното и безпрепятствено сътрудничество в областта на културата, образованието, здравеопазването, социалната политика и спорта.“ „Нито една от Договарящите се страни няма да предприема, подтиква и поддържа действия, насочени срещу другата държава, които имат неприятелски характер.“ „Двете Договарящи се страни ще предприемат ефикасни мерки за предотвратяване на недобронамерена пропаганда от страна на институции и агенции и ще обезкуражават дейности на частни субекти, насочени към подстрекателство на насилие, омраза или други подобни действия, които биха навредили на техните отношения.“

Как ви се струва – изпълнено ли е с днешна дата нещо от подписания през 2017 г. официален договор от страна на РСМ? И това е така не само поради мекушавата и непоследователна политика на премиерите от СДСМ, но и защото на 24 юни 2024 г. на власт дойде със своята ВМРО-ДПМНЕ откровеният българомразец Христиан Мицкоски, ненавиждащ от дъното на душата си всичко българско. Започна истинска лавина от помия към българите, както и целенасочено преследване на хората в РСМ, посмели да се нарекат „българи“. Същевременно беше предприета тотална атака в Страсбург и Брюксел, където буквално се правеха опити да се купуват евродепутати за каузата на т. нар. „македонски идентитет“.

Всичко това видяхме „на живо“ в Страсбург през пролетта на 2022 г. заедно с другите двама председатели на Националния „Кръг за Македония“ проф. Ана Кочева и проф. Пламен Павлов. Тогава в серия изяви в Европейския парламент се опитахме да убедим представителите на останалите членки на ЕС в българската правда. А месец по-късно бе прието т. нар. „френско предложение“, с което Европейският съюз наложи ясни правила на РСМ по пътя към приемането ѝ в организацията.
Вместо да се укроти, Мицкоски засили пропагандата и езика на омразата към нашата страна, чиито фалцет се въздигна до истерични нотки. Така се стигна до паметния 9 юли 2025 г., когато с огромно мнозинство Европейският парламент каза „не!“ на опитите за кражба на история и култура от страна на РСМ спрямо своите съседи. Шамарът бе гръмък и зашеметяващ, което се вижда от жалното скимтене и бесен вой по изгубения „македонски идентитет“ и „язик“.

Всъщност това е „смешен плач“. От българска страна никой и никога не е посягал на идентичността на гражданите на Република Северна Македония. В приетата с пълно единодушния от Народното събрание на Р България „Рамкова спогодба относно разширяването на ЕС и присъединяването на Република Северна Македония“ от 09.10.2019 г. само се очертават „червените линии“, които нашите югозападни съседи не бива да преминават. А те са свързани най-вече с премахването на „езика на омразата“ и изпълняването на подписания от РСМ договор с България. За да бъда пределно ясен, ще се опитам да формулирам двата основни постулата, от които по никакъв начин българската страна не трябва да се отстъпва заедно със заложената във „френското предложение“ клауза за конституционно признаване на българите в РСМ:

1. До 1944 г. България и Северна Македония имат обща история (датата е условна и е приета въз основа на установяването на комунистическа власт в Северна Македония).

2. Езикът, на който се говори в днешната РМС до 1944 г., е български и е променен по изкуствен начин, като е превърнат в нова езикова норма.

Всичко това по никакъв начин не нарушава днешния „идентитет“ на гражданите в Република Северна Македония. България признава, че сега там има обособен народ с език, изграден върху българската езикова норма. Категорично обаче е необходимо да спре кражбата на българска история и култура. Това може да е единствената основа за добросъседство и даване на „зелена светлина“ за приемане на РСМ в ЕС. Защото в противен случай ние, българите, ще трябва да обясняваме на децата си, че Самуил е бил македонски цар, а братя Миладинови събирали македонски песни.