30 години след края на СССР: какво се промени, как живеят хората

Снимката стана световноизвестна: трима държавници от Русия, Украйна и Беларус подписват Договора от Минск (известен и като Беловежкото споразумение), с който бе обявено, че СССР прекратява своето съществуване. На 8 декември 1991 година Борис Елцин, Леонид Кравчук и Станислав Шушкевич подписват смъртния акт на една държава, чието сърце фактически отдавна е спряло да бие. Руснакът Игор Тишковец, естонката Пиле Мафучи, грузинецът Иракли Русадзе и украинецът Сергей Собол са виждали историческата снимка само в старите хроники - по онова време не са били още родени или са били съвсем малки деца. Но въпреки това имат много лично отношение към залязлата съветска епоха.

Игор от Новосибирск

Не съм привърженик на Съветите, не тъгувам за съветската епоха. Наистина става дума за голяма, горда държава, но аз не споделям нейните идеи, казва Игор Тишковец. Въпреки това съжалява, че е настъпил краят на тази държава. Игор обича родината си – сибирския град Новосибирск, в който по времето на социализма бяха изградени големи индустриални зони и изследователски центрове. Но комунистическата идеология му е чужда - като православен християнин той поддържа по-скоро консервативна Русия. Игор твърди, че нейните ценности - семейството, вярата в Бога и йерархията - са по-важни от демокрацията и свободата на мненията.

Проучвания сочат, че само половината от руското население вярва в демокрацията. Повечето руснаци биха предпочели политическата система да се ръководи от здрава ръка, както по времето на СССР. Игор споделя същото мнение: „Демокрацията е голяма фикция. Ние, руснаците, не вярваме в истинската сила на народа и се нуждаем от силен лидер, в когото да вярваме“. 30 години след края на Съветския съюз Русия не е слаба в икономически план. Но пропастта между бедни и богати става все по-дълбока - около 20 милиона души живеят под границата на бедността. Според Игор това не е причина за тревоги: „За мен идеологическата сила е по-важна от икономическото благосъстояние. Изкарвам си парите сам,без да имам нужда от държавата“, казва той. Игор работи като диджей по сватби и печели добре - по около 1000 евро на месец, което за Сибир не е малко. Той е убеден, че Русия предлага достатъчно много възможности за хората, които знаят какво искат.

Иракли от Тбилиси

Само след няколко седмици Иракли Русадзе ще представи новата си колекция на Седмицата на модата в Париж. 30-годишният грузинец е дизайнер по професия. Той казва: „Намирам идеи и вдъхновение в нашата история, в съветските, предсъветските, но и в постсъветските времена. След 1991 година всичко започна да се променя“, разказва Иракли. „Току-що съм бил роден тогава. Съветският съюз се разпадна, но той въпреки всичко се чувстваше навсякъде и във всичко - в множеството съветски сгради, в разговорите с по-възрастните хора. Всичко това е много автентично и ме инспирира и в професията ми на моден дизайнер.

Иракли споделя, че особено по-възрастните и до днес идеализират добрата стара съветска епоха, в която е имало работа за всички и безплатно здравеопазване. Но мисленето на младите грузинци е друго. „Мисля, че творчески настроените и напредничави хора в СССР не са имали големи шансове - тяхната свобода е била силно ограничена. Ние, грузинците, имаме днес възможност да наваксаме - тъй като все още има много неща, които отделят Грузия от Европа.

Пиле от Нарва

Естонката Пиле Мафучи посещава два пъти седмично театралните репетиции на малката, но модерно оборудвана сцена в Нарва, на границата с Русия. Театърът е част от един интеграционен център - място, в което се срещат не само две нации, а и два свята - естонци и руснаци. Както разказва Пиле, в пиесата става дума за съдбата на рускоговорящото малцинство, което не се приема добре в балтийската държава, макар да живее там от години. Двата народа и до днес си остават разделени не само от езиковите бариери, но и от културно-исторически различия.

Пиле Мафучи е една от тези, които се опитват да променят това. Преди три години учителката по естонски се мести от столицата Талин в Нарва. „В Нарва живеят само четири процента естонци - останалите са руснаци. Чувствам се странно - като малцинство в собствената си страна“, казва тя. За нея интеграцията на руснаците е един от най-наболелите социални проблеми в Естония. Много от тях от 30 години насам така и не получават естонски паспорт, най-вече защото трябва да знаят естонски. Това засяга 7000 души, които нямат нито право да гласуват, нито да работят в администрацията. Въпреки това Пиле Мафучи вярва в общото бъдеще на естонци и руснаци - вярва, че любовта ще измести разделението.

Сергей от Першотравенск

Сергей е роден в Донбас, областта, в която от 2014 година насам се води война. Днес той живее в малкото миньорското градче Першотравенск. „По съветско време ние, миньорите, бяхме добре“, Украйна беше богата. Всеки миньор от източната част можеше да си купи самолетен билет до Лвов и да прекара уикенда там“, казва Сергей Собол. Разказът му за следващите години издава горчивина: „В годините на независимостта страната ни беше разграбена и провалена икономически. Досега така и не сме имали разумно държавно ръководство“, добавя той.

Работното място на Сергей е на 30 метра под земята. „Миньорската работа остава опасна. Важното е да имаме сигурност, да си вършим работата и да се връщаме благополучно вкъщи“, казва 35-годишният Сергей. В мина „Степная“ той изкарва добри пари - към 800 евро месечно. Мината, в която работи Сергей, е една от малкото, които са рентабилни, но и тя предстои да бъде закрита след три години. Украйна иска да сложи край на въгледобивната промишленост. Съдбата на хиляди семейства, които се препитават живеят от нея, е неизвестна. Въпреки това Сергей се надява, че все пак не всички мини ще бъдат затворени и той ще успее да си намери работа другаде. Не храни илюзии, че миньорите ще живеят царски, както в СССР. Но и в никакъв случай не иска да се върне старото време и съветската ера.

Автор: Юрий Решето