Д-р Жулиен Арно пред ФАКТИ: Във Франция всички граждани са равни, но някои са „по-равни“ от други

Франция е изправена пред дълбока криза на обществения ред, социалното доверие и политическото представителство. Зад кадрите с горящи автомобили, сблъсъците с полицията и погромите обаче се крият десетилетия на натрупано недоволство, социални неравенства и неизпълнени обещания от страна на държавата. Но дали бунтовете са изолиран феномен, или са част от повтарящ се модел… Пред ФАКТИ говори Жулиен Арно - доктор по политически науки, кавалер на Орден за академични заслуги, присъден от Министър-председателя на Франция, бивш наблюдател на прозрачността на изборите в България

- Г-н Арно, за да разберем какво се случва във Франция днес, трябва ли да погледнем отвъд кадрите с горящи автомобили и сблъсъци с полицията? Какви са дълбоко вкоренените причини за тези безредици?
- Съществуват няколко вида движения: демонстрации, бунтове и въстания. Понякога те се припокриват, както се случва през последните няколко седмици. Необходимо е да ги разгледаме едно по едно.
Първият вид са демонстрациите, които служат за изразяване на определени потребности. Например движението на гимназистите, което е насочено към подобряване на материалните условия за обучение и качеството на образованието, както и към оспорване на системата за ориентиране и разпределение на учениците във висшите учебни заведения – процес, който масово се възприема като дълбоко несправедлив и неравнопоставен. След това идват протестите срещу „високата цена на живота“ и инфлацията – или, казано по друг начин, протестите срещу недостатъчното заплащане. Това са фундаментални проблеми, които остават без икономическо или политическо решение – в някои случаи повече от 40 години, както е с темата за „високата цена на живота“, която вече беше сред основните теми на президентските избори през 1981 г.
Обикновено демонстрациите се организират или ръководят от утвърдени организации като синдикати, сдружения или политически партии. Дори когато възникват спонтанно, както беше с движението на „Жълтите жилетки“ (gilets jaunes), започнало през 2018 г., те бързо се организират и излъчват свои представители.
Вторият вид са бунтовете – спонтанни изблици на насилие, обикновено свързани с определено политическо събитие или конкретен инцидент. Те се повтарят във Франция през последните 50 години и не са свързани с исканията, изразявани по време на демонстрациите. Това явление е представено във филма La Haine на режисьора Матийо Касовиц, излязъл през 1995 г. и отличен на кинофестивала в Кан през същата година. Това показва доколко бунтовете са се превърнали в социално явление, характерно за френската култура.
Третият вид – все по-разпространено явление, макар и не безпрецедентно в съвременната политическа история – са въстанията. Става дума за насилствено движение, насочено към оспорване на властта или дори към свалянето на управляващите. То се осъществява от групи и отделни лица, принадлежащи към радикалната левица. Техни мишени са публичните институции – например сгради, както показва палежът на кметството в Лимож, както и хора, олицетворяващи установения ред, включително пожарникари. Те нападат и символите на капитализма и лукса.

- Какво предизвика последната вълна от насилие и какви социални и политически напрежения се натрупват през годините?
- Франция е общество, белязано от политическо насилие поне от 1789 г., Френската революция насам. Списъкът с подобни вълни на насилие е толкова дълъг, че изброяването им би било досадно. Съществува постоянно, нестабилно напрежение – като газ във въздуха, който може да се възпламени от най-малката искра, без предупреждение. Едуар Филип, по време на мандата си като министър-председател (2017–2020 г.), е бил наясно с това още преди избухването на кризата с „Жълтите жилетки“ през 2018 г.
Политическото и социалното напрежение възниква, когато се появи протестно движение, но управляващите не му обръщат внимание и не се очертава никаква перспектива за решение. Движението на гимназистите започна още преди началото на учебната година в Майот – френска отвъдморска територия, разположена в Мозамбикския проток, а до средата на септември се разпространи и в континентална Франция. Едва през последната седмица на октомври обаче министърът на националното образование най-накрая се съгласи да се срещне с представители на ученическите организации! Когато политическото ръководство реагира толкова бавно, едва ли е изненадващо, че възниква напрежение, което впоследствие ескалира. Подобно поведение е класически и повтарящ се модел във Франция.
Що се отнася до участниците в безредиците и дребните престъпници, те използват политическите и социалните демонстрации като възможност да предизвикат безредици или дори хаос. Същото явление се наблюдава и по време на празненства или събития, които би трябвало да бъдат празнични. Такъв беше случаят след втората победа на „Пари Сен Жермен“ в Шампионската лига през май 2026 г., когато бяха потрошени магазини, подпалени автомобили, изгорени улични съоръжения, извършени грабежи и други подобни прояви.

- Голяма част от безредиците във Франция включват млади хора от бедни градски квартали. Защо тези райони са особено уязвими към повтарящи се вълни на насилие?
- Този въпрос предполага наличието на връзка между бедността и политическото насилие. Подобна връзка обаче не е доказана. Без да можем да установим конкретно съотношение, участниците в проявите на насилие, вандализъм и разрушения през октомври 2026 г. идват както от бедни предградия, така и от заможни градски центрове.
От друга страна, отдавна съществува модел на насилствени протести в бедните периферни общини на големите градски агломерации. Началото му е поставено във Вьо-ан-Велен, предградие на Лион, през 1979 г. През 1988 г. в Страсбург са подпалвани автомобили в новогодишната нощ. Оттогава това явление се наблюдава всяка година в цяла Франция. През юни и юли 2023 г. избухнаха безредици в продължение на осем дни след смъртта на 17-годишния Наел Мерзук, убит от полицейски служител. Насилието, разрушенията и грабежите се разпространиха дори в селските райони на Франция. Следователно насилието, което наблюдаваме във Франция, не е характерно единствено за бедните периферни квартали на големите градски райони.

- Колко съществена е ролята на социалното неравенство за гнева, на който сме свидетели във Франция? Задълбочава ли се разделението между хората, които се чувстват част от икономическата и политическата система, и онези, които смятат, че тя ги е изоставила?
- Социалното неравенство е централна тема във френския обществен живот още от Френската революция насам – от момента, в който Третото съсловие на Стария режим се обявява за единствен представител на нацията, отделяйки се и изключвайки духовенството и аристокрацията, до установяването на гражданството, което поставя всички хора в равноправно положение пред закона, премахването на привилегиите и т.н.
Проблемът с изключването е сложен. Той включва както икономическа и социална реалност, така и въпрос на възприятие – при това в общество, характеризиращо се с мащабно преразпределение на държавни средства и високи нива на данъчно облагане и социални осигуровки. Разминаването между тези два аспекта е един от двигателите на общественото недоволство.
Освен това съществуват различни негласни обещания на обществото, които остават неизпълнени. Те засягат почти всички социални групи, а публичните власти изглеждат неспособни да се справят с тях.
Безработицата сред младите хора на възраст между 15 и 24 години е била 21,6% през второто тримесечие на 2026 г. Придобиването на висше образование вече не гарантира намирането на работа – реалност, която засяга дори завършилите най-престижните учебни заведения. Средната класа среща структурни затруднения при намирането на достъпно жилище в големите градски райони. Заплатите остават ниски. През 2023 г. средната нетна месечна заплата за еквивалентна позиция на пълно работно време е била 2180 евро в частния сектор и 2380 евро в публичния сектор.
Съществува и явление на емиграция – тема, на която се обръща значително по-малко внимание, отколкото на имиграцията. Освен това се наблюдава нарастващ недостиг на медицински специалисти и влошаване на качеството на здравните услуги – при това в държава, която отдавна е убедена, че притежава най-добрата здравна система в света. Списъкът може да продължи.
От друга страна, твърдението за „изоставяне“ не може да бъде приложено изцяло към политическата сфера. По време на предсрочните парламентарни избори през 2024 г. избирателната активност е била 67%, като делът на негласувалите е 33% – най-ниският от изборите през 1997 г. насам. За сравнение, на втория тур на парламентарните избори през 2017 г. негласувалите са били 57%.
Националното събрание, избрано през 2024 г., включва 11 парламентарни групи – рекорд за началото на един парламентарен мандат. Те отразяват както разнообразието на политическите възгледи на френското общество, така и дълбочината на неговите разделения.

- Франция има дълга история на имиграция, а днес в страната са родени и израснали няколко поколения хора с мигрантски произход. Защо някои млади хора, чиито семейства живеят във Франция от десетилетия, продължават да се чувстват изключени от обществото? Много от младите хора, участвали в безредиците, са родени във Франция, френският е техният майчин език и никога не са живели в друга държава. Въпреки това някои от тях очевидно не се чувстват пълноценна част от френското общество. Как се стигна до ситуация, в която част от цяло поколение се чувства отчуждено от държавата, в която е израснало?
- Както вече беше посочено, за да разберем интеграцията на имигрантите и техните деца, трябва да преосмислим начина, по който френската нация е била изградена от държавата. Освен това трябва да се откажем от илюзията за търсене на единна, монолитна колективна идентичност и вместо това заедно да признаем съществуването на множество индивидуални идентичности.

Франция някога е била страна с езиково и културно многообразие, чието население е било подложено на процес на уеднаквяване, движен от двоен натиск – от страна на обществото и от страна на държавата.

Чрез налагането на еднакви правила за всички – процес, започнал още с Френската революция (отново!) – и чрез въвеждането на безплатно и задължително обществено образование през 1881–1882 г. държавата изгражда „френския народ“ – нация, основана на граждански, а не на етнокултурен принцип.
През десетилетията този процес оформя както роденото във Франция население, така и имигрантите. Този успешен исторически процес се превръща в основа на мита за интеграцията и асимилацията – концепции, които напомнят за мита за приобщаването чрез гражданството по времето на Римската империя. Подобно явление, довело до заличаването на култури и идентичности, вече не би било възможно в съвременния свят предвид конституционното разпространение на принципа за върховенство на закона.

До Втората световна война имигрантите и техните деца практически нямат друг избор, освен да се интегрират и да се откажат от първоначалната си идентичност,

тъй като знаят или в повечето случаи са убедени, че заминаването им е пътуване в една посока. За бежанците, бягащи от политически, етнически, културни или религиозни репресии, това е нещо подразбиращо се. Същото важи за всички емигранти, независимо от крайната им дестинация.
Старият подход обаче вече не работи. Благодарение на развитието на транспорта, неговата достъпност и комуникационните технологии имигрантите и техните деца запазват връзката си с идентичността на страната на произход. Дете от второ или трето поколение имигранти например има възможност по време на ваканциите да се среща с роднините си, останали в родината на семейството.
Преди всичко трябва да разберем и признаем, че първоначалните идентичности не изчезват. Местните регионални идентичности се възраждат или стават по-видими, а идентичностите на имигрантите се запазват. Да вземем за пример спорта, който често се разглежда като ефективно средство за интеграция. В Сантяго, столицата на Чили, има футболен клуб – „Клуб Депортиво Палестино“, който се състезава в първа дивизия. Основан е през 1920 г. от палестински имигранти, повечето от които християни. Клубът използва цветовете на Палестина и изразява солидарност с палестинския народ в конфликта му с Израел.
Палестинската имиграция в Чили обаче започва още през 80-те години на XIX век – във време, когато не е имало самолети, с които хората да се връщат при семействата си по време на празниците, нито WhatsApp, чрез който да се обаждат на близките си. Въпреки това палестинската идентичност на тези чилийци остава неразделна част от тяхната същност, макар и в различна степен.

- Защо младите хора толкова често се оказват в центъра на тези изблици на гняв? Не виждат ли бъдеще пред себе си, или се чувстват потиснати от държавната система?
- Френската република включва равенството сред основните ценности в националното си мото. Но ако перифразираме Джордж Оруел и неговата книга „Фермата на животните“, във Франция всички граждани са равни, но някои са „по-равни“ от други.

С други думи, публичните услуги – както по отношение на качеството, така и на количеството им – са по-ограничени в предградията и селските райони.

Националната образователна система отразява тези неравенства, въпреки че именно тя исторически е натоварена от обществото със задачата да ги намалява. В действителност недостигът на учители и помощен персонал, като например възпитатели и училищни надзиратели, засяга непропорционално силно училищата в тези райони. Това неравенство е видимо и осезаемо.
По време на президентските избори през 2002 г. Жан Сен-Жос, лидер на партията на ловците, го формулира по следния начин: той е готов да плаща данъци, с които да се финансира поддръжката на Операта „Бастилия“ в Париж, но очаква същите тези данъци да осигуряват и работата на пощенските станции в селските райони, заедно със съпътстващите ги услуги, включително банковите. Четвърт век по-късно тази пропаст само се е увеличила.

- Свидетели ли сме на криза на обществения ред във Франция, или на по-дълбока криза на доверието между държавата и определени части от обществото? Как може да бъде прекъснат този цикъл на конфронтация?
- Кризата на авторитите и обществения ред е повече от очевидна! Преди всичко трябва да преодолеем културата на политическа и социална конфронтация. Липсват ни междинни организации, които да служат като мост между гражданите и държавата. Необходимо е също така да преминем към хоризонтален модел на упражняване на властта – тоест към парламентарен подход, като се отдалечим от прекомерно вертикалния, президентски модел на управление. Във Франция дори се използва определението „монархически“. Този модел беше особено отчетлив по време на президентските мандати на Никола Саркози (2007–2012 г.) и Еманюел Макрон (2017–2027 г.).
След появата на политически фрагментирано Национално събрание и правителства на малцинството след парламентарните избори през 2022 г. нашите избраници би трябвало по необходимост да следват пътя на диалога и сътрудничеството – както е обичайно във всички парламентарни системи. Очевидно обаче все още не сме достигнали това първоначално ниво на политическа зрялост. При подобна конфигурация всички политически сили носят отговорност за успеха или провала на диалога.

Въпреки това във Франция все още съществуват пространства за диалог – например между синдикатите и работодателските организации.

Ето един пример: в рамките на нашата система за социална защита служителите на ръководни позиции имат право на задължителна придобивка, осигурявана от работодателя – застраховка за социална защита. За служителите, които не заемат ръководни позиции, тази придобивка е по избор. Въпреки това 91% от тях я получават благодарение на националните колективни трудови договори. Това е ясно доказателство, че е напълно възможно да се води диалог и да се постигат споразумения, без да се стига до конфронтация.

- Наблюдаваме как социалното напрежение и бунтовете във Франция се разпространяват и в други европейски държави. Заразно ли е това враждебно отношение към държавата, която хората смятат, че ги е изоставила?
- Едни и същи причини могат да доведат до сходни последици, но опитът тези различни социални напрежения да бъдат свързани помежду си ми се струва изкуствен. Те произтичат от местни процеси и специфична динамика, между които най-много можем да открием определени паралели.
За да установим действителна връзка между тях, би трябвало да съществува причина, която засяга и надхвърля отделните хора и групи, както и социалните и националните пространства. В случая това не е така.
-------------------------------------------------
Жулиен Арно притежава докторска степен по политически науки от Университета Париж Пантеон-Асас. Той е кавалер на френския орден „Академични палми“ (Ordre des Palmes académiques) и експерт към Европейската комисия. Жулиен Арно е преподавал политически науки и публична администрация, както и е бил асоцииран магистрат, представляващ Държавния съвет на Франция (върховната юрисдикция по административни дела), в Националния съд по правото на убежище.