Какви граждани, какви пет лева?

Мнението е публикувано в Редута

Гражданин у нас е обидна дума. Точно както „свестните у нас считат за луди”. Когато излязохме да протестираме срещу назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС на 14 юни 2013 г. и най-вече, когато продължихме да протестираме месеци наред, вече срещу правителството на Орешарски, най-хубавото беше надеждата. Не, че ще свалим тия и ще дойдат ония. Не, че ще се случи чудо и изведнъж България ще стане нормална европейска държава с правила, ред и почтеност в политиката. А надеждата, че можем да бъдем общество. Че ни има, че имаме значение.

Месеци наред наблюдавах хората около себе си, лицата им, усмивките им. Спираха ме непознати, само за да ми кажат колко се радват, че всички сме там, заедно. И наистина се радвахме. И това си личеше от снимките, от телевизионните репортажи. Разбира се, бързо стана повод за долнопробен сарказъм по отношение на „умните и красивите”. Разбира се, бързо се появиха „опорните точки” за платените протестиращи, за партийно организираните протестиращи, за намесата на „чужди”, антибългарски  интереси. Но всеки, който е бил на протестите и е видял с очите си хората, повървял е с шествията, поседял е в топлите вечери на Орлов мост и е почувствал атмосферата знае, че това са лъжи. Не манипулации, откровени лъжи. 

Но протестите продължиха твърде дълго. Хората започнаха да се уморяват, да намаляват. В оределите редици започнахме да виждаме различни лица.  Веднъж забелязах група хора, предвождана от младо момче, което изглеждаше като техен отговорник. Показа им къде да застанат, каза им нещо и се отдалечи. Приближих се да чуя какво си говорят – бяха ги докарали с автобус от провинцията сутринта, оплакваха се, че са изморени и искат да се прибират. Бяха добре подбрани – семейство с дъщеря на около 10 години, момче и момиче на 20-ина година, неколцина по-възрастни хора. Нямаха никакви отличителни белези, освен очевидната липса на ентусиазъм и незаинтересованост от случващото се наоколо. Когато отговорникът се върна, започнаха да надуват свирките и вяло да подвикват „Оставка”.

По същото време забелязахме и други групи – млади момчета, в тъмни дрехи с качулки, бръснати глави и характерни татуировки. На няколко пъти се появиха слухове, че се очакват провокации и хората взаимно се предупреждаваха да сме нащрек. После дойде оня прословут 4 септември, когато ГЕРБ официално докара хора с автобуси на площада пред парламента, а Цветанов и Борисов излязоха да се окъпят в народната любов. Аз бях там и си тръгнах погнусена. Видях как и други хора, с които месеци наред бяхме се усмихвали заедно на същото това място, си тръгнаха с наведени глави и с думите „Това вече не е моят протест”.  

Защото това си беше нашият протест – не на „Протестна мрежа”, не на ГЕРБ, не на Реформаторския блок, не на Сорос. Беше си нашият начин да покажем, че ни има и значим нещо. Да излезем от вътрешната емиграция и да бъдем заедно с други като нас. Сигурно е имало хора, които са имали друг тип ангажимент към протестите, сигурно са осребрили „гражданската” си активност на дребно или по-едро. Но силата на протестите не беше нито в бройката, нито в артистизма, нито в „посланията”, „лидерите” и „алтернативите”, които се очакваха от него. Силата и смисълът на протестите беше в енергията им. В чувството на заедност. Е, с дружни усилия успяхме да ликвидираме това чувство и да го превърнем от сила в слабост. От победа – в поражение.

А поводът да кажа всичко това са вчерашните думи на премиера Бойко Борисов в Народното събрание. "Ама това модела „Кой”.. Ама какъв „Кой”, какви 5 лева!”, възкликна Борисов и попита: „Къде бяха тогава реформаторите и протестърите да скочат да ме защитят мене? А?” Няма как да не забележим употребата на думата „протестъри” – обидната дума за протестиращите, измислена от антипротестните идеолози. Няма как да не забележим и използването на любимата на същите конструкция „А къде бяха протестърите, когато...”. И кулминацията: „Къде бяхте – на улицата. На улицата бяха 100 души, когато дръпнахме ГЕРБ от улицата, след първите митинги. Останаха 100 души е тука, отзад."

Не, г-н Борисов. Когато протестите бяха в разгара си, ГЕРБ ги нямаше. Нямаше ги на улицата сред нас – ако е имало симпатизанти на ГЕРБ, те са били там като граждани, като частни хора. ГЕРБ ги нямаше и в парламента – освен, за да използват телевизионното време за колоритно политиканстване, което да влезе във вечерните новини. И Реформаторският блок го нямаше – имаше го като отделни хора, които бяха там като граждани, като частни хора. Сега е много удобно да кажете, това бяха мойте протести, както казвате мойта партия, мойте министри, мойте магистрали. Но да Ви кажа, даже и новина не може да произведете от това – Нина Гергова откога обясни, че „протестърите искат да върнат Борисов на власт”.

Само че, Вие знаете, че това не е вярно. Знаете, че каквато и роля да е имала партията Ви в протестите, без нас, гражданите, те никога нямаше да са това, което бяха. Знаете, също така, че ние, свободните и безплатно протестиращи граждани, не можем да бъдем организирани, натоварени в автобуси и закарани да протестират или да гласуват. И съм сигурна, че това изобщо не Ви харесва. Затова е добър ход да ни дискредитирате, да компрометирате самата идея, че някакви хора правят нещо единствено по силата на свободната си воля. В това отношение не сте сам – пред очите ни се роди и се провали проектът България без цензура. Още едно доказателство в подкрепа на тезата, че всичко е въпрос на пари и власт. Че политическа алтернатива е възможна само ако някой налее милиони в създаването на куха фасада и напазарува избиратели.

И, с мъка ще добавя в този списък на успешните опити да се дискредитира гражданското начало, Реформаторския блок. С риск да засегна много честолюбия ще кажа, че Реформаторския блок не би бил това, което искаше да бъде, без участието на гражданите. А ние, гражданите, се появихме в Реформаторския блок, напук на конспиративните теории, случайно, спонтанно и пак в резултат на протестите. Да, имаше партийна воля да бъдат привлечени свободни, независими граждани. И да, имаше свободна воля от страна на гражданите да помогнат да се роди истинска алтернатива на управленския ступор. И пак напук на всички нелепи обвинения към гражданите в службогонство и властолюбие, с очите си видях как се създава общност от единомишленици; как хората жертват време, средства и комфорт, за да работят за една кауза; как трудно и болезнено правят компромиси, защото вярват, че каузата е по-голяма от егото и амбициите на отделни индивиди. И видях как всичко това беше пожертвано, в името на обидно дребни сметки, на задоволяване на болни амбиции и усвояване на властови позиции. Гражданите бяха важни, когато беше нужна енергия и обща кауза, но се оказаха излишно бреме, когато трябваше да се разпределят постове и субсидии.

Парадоксално (или не) се оказа, че партиите в България имат един голям враг – свободните граждани. И една обща кауза – да превърнат свободните граждани в безразлични избиратели. Защото да си гражданин и да отглеждаш граждани е скъпо, а избирател се става за пет лева. Къде по-лесно се възпитават патриоти, отколкото граждани. Тъжната истина е, че това устройва всички. Защото, писано е: „този луд беше единственият човек, който се осмели да протестира”.

Революция й трябва на тая държава, ми каза вчера един таксиметров шофьор, докато слизах от таксито му. Не пречим ли на движението тук, попитах го, виждайки колоната зад нас. На кой му пука, отговори той.