Хората с увреждания не са само дата в календара

Обикновено покрай 3-ти декември, който е обявен от ООН за Международен ден на хората с увреждания, се появяват споредични знаци в обществото, че хора с увреждания в България все пак има. Никой обаче не се досеща, че хората с увреждания не са просто дата в календара, а са живи, дишащи, борещи се за живот хора, които са изтикани в периферията на обществените отношения. Това пише Петър Кичашки от Института за модерна политика.

Във времена на истеричен обществен дебат, който е обзет от вътрешно-политически нестабилности, от международни кризи и социални напрежения, първата жертва, която пада са всички теми, които изискват спокойствие, разум и мисъл. Темата с хората с увреждания е една от тези теми. В днешния обществено-политически дебат обаче истерията, крясъкът, хаосът и омразата са изместили всичко от сцената и за хората с увреждания въобще не остава и минутка обществено внимание, за да си поговорим за проблемите на тази огромна маса от хора в обществото ни.

И макар хората с увреждания да са повече от дата в календара, именно днешата дата дава повод, дори и за кратко, да привлечем общественото внимание към проблемите на хората с увреждания. Истината е, че това е една огромна маса от стотици хиляди хора, които са напълно изолирани и изключени от обществените отношения. Защо?

Причините са най-малко три. Най-тъжното от всичко е, че тези три причини са си същите от 20 години насам и никой не може да ни гарантира, че и след 20 години някой от тези въпроси ще бъде решен. На първо място в списъка с нерешени проблеми трябва да посочим личната помощ – липсата на възможност хората с увреждания сами да управляват асистентската услуга, която работи за тях и според техните нужди, е ключов недостатък на всичко случващо се в тази сфера у нас.

На второ място са техническите помощни средства. Знаете ли, че държавата отпуска средства за обикновена рингова количка... веднъж на пет години? А знаете ли, че за акумулаторна пари се дават на... десет години? Да не говорим, че за акумулаторна количка бюджетът предвижда 3000 лева, при положение че качествените колички са над 6000-8000 и повече хиляди лева. Срещу средствата давани от държавата може да се вземе само най-базовото, буквално стол с колела и акумулатор, което често не върши никаква или почти никаква работа.

На трето, но не на последно място – достъпността. Дори и да имаш лична асистенция, която да ти помогне да се облечеш и да си станеш от кревата, дори и да имаш нормална количка, на която да седнеш след като ти асистират да си станеш от леглото, какво значение има всичко това, след като е много вероятно дори да не успееш да излезеш от собствения си апартамент? А дори и да излезеш е много вероятно да няма къде да идеш, защото няма как. Знаете ли колко хора са затворници в собствените си домове? Стотици хиляди.

На всичко това властта и всяка нейна общинска и държавна проекция почти винаги отговарят по идентичен начин – „работим по въпроса“. Този понякога искрен, понякога не толкова искрен отговор, за съжаление, е хронично недостатъчен. Защото когато си затрупан под отломките на срутена сграда, искаш държавата да те спаси, а не да свива рамене и да ти казва „работим по въпроса“.

Най-лошото от всичко е, че държава и община често послъгват по темата с хората с увреждания. Ако наистина работеха, колкото твърдят, че работят, хората с увреждания отдавна да са видима и нормална съставка от социума ни. Уви, ситуацията не е такава. Напротив – имам чувството, че с всяка изминала година броят на хора с увреждания, които виждам по улиците, намалява. Като изключим броя на просяците с увреждания, те очевидно се увеличават.

В едно общество, което е тотално скъсало с всяка своя нишка на социална чувствителност, страдат всички, които са лесни за маргинализация и изключване. А най-лесни са онези, които е лесно да се превърнат в затворници на собствените си кожи. Уверявам ви, за съжаление, много голяма част от хората с увреждания се чувстват точно така – не затворници на неспособна общинска или държавна власт, не затворници на обществото-непукист, а затворници на собствената си кожа. Това, разбира се, е категорично нередно! Защото хората с увреждания нямат вина за това, че са с увреждания. Никой не си е избрал да е с увреждане, то просто ти се случва. Следователно не можеш да си виновен за нещо, което не зависи от теб. Обратното – една държава, която е абдикирала от социалните си задължения и която откровено не се интересува какво толкова ще се случва с едни тъй или иначе невидими хора, носи вина за (не)случващото се в живота на хората с увреждания, защото държавата сама е избрала да нехае за тази огромна маса от хора.

Истината е, че хората с увреждания са ни повече, ни по-малко хора. Сред тази група има работливи, сърцати, почтени хора, има, разбира се, и мързеливи, непочтени и цинични. Хора, като всички други на света. Според мен промените ще започнат да се случват тогава, когато и самите хора с увреждания, и обществото, а от там и държавата, започнат да гледат на тази група от хора като на равноправни частички от социума ни. Защото изравняването на неравенството ще започне тогава, когато осъзнаем, че неравенството се дължи на обществени фактори, които могат да бъдат поправени, а не на личен проблем или драма на отделния индивид, който нищо не може да направи по въпроса.