Юлий Павлов: Основната вина за това, че Радев управлява толкова дълго чрез служебните кабинети, носят партиите

България изпраща политическа година, която започна с редовно правителство, но посреща новата 2023 година със служебен кабинет и минимални очаквания за решение на политическата криза. Първият мандат за съставяне на правителство се провали, вторият е с много малки шансове за успех, третият – под сериозен въпрос.

Ако се стигне до предсрочни избори обаче, картината на представителството в Народното събрание се очертава да бъде почти идентична. Как да се излезе от кризата, каква е ролята на държавния глава, който вече дълго управлява чрез служебни правителства, може ли да се стигне до крах на партийната система в резултат на силно разочарование от парламентарната демокрация?

Това са горещите въпроси на прага на 2023 година, когато през изминалите месеци се сляха две кризи – вътрешна и външна. Епицентър.бг. се обърна към социолози и политолози за отговори и прогнози.
Предлагаме ви мнението на Юлий Павлов, директор на Центъра за анализи и маркетинг.

- Събитията през 2022-а сочат, че политическата криза ескалира. Започнахме годината с редовно правителство, а влизаме в 2023-а със съмнения за успех и на третия мандат. Към криза ли върви и партийната система, господин Павлов?

- На ръба е. Да не се лъжем – поне 75% е вероятността да се стигне отново до предсрочни избори през март. Съотношението между вариант нови избори и редовно правителство е три към едно.
Ако партиите продължат да се държат така и след вота, мисля, че на хората ще им писне и не е ясно какво ще стане със съществуващите партии. Те сами режат клона, на който седят.

- Виждате ли рискове за парламентарната демокрация при толкова нисък рейтинг на Народното събрание и невъзможност да се постигне консенсус за преодоляване на политическата криза?

- Консенсус не може да се постигне не защото всички не искат, а защото определени политици не искат. Те смятат, че за тях са по-важни обещанията пред техните избиратели, а не това, в което са се заклели като депутати. Клетвата, в съответствие с конституционното изискване, гласи, че във всички свои действия, народните представители ще се ръководят от интересите на народа си. Не пише интересите на тези, които са гласували за мене.

Има няколко партии, които отказват да разберат разликата или се правят, че не я разбират.

Проблемът не е в парламентарната демокрация, а в поведението на такива партии. Те би трябвало да понесат съответните електорални щети.

Гражданите, които дават ниска оценка на парламента, не я дават на парламентарната демокрация, а на този конкретен парламент. Не смятам, че парламентарната демокрация има алтернатива.

Народното събрание е с традиционно нисък рейтинг. Новото, което води до рекордни стойности, е, че има партии, които искат да управляват еднолично с около 70 депутати.
Политиците трябва да разберат, че народът няма да даде на никого да управлява еднолично или почти еднолично.
Хората имат различни становища, харесват различни политици и в цяла Европа е така. Където има пропорционална избирателна система, еднолична власт не се дава.

Една партия може да обещае, че ще изпрати българин на Луната. Обещанията, първо, трябва да са реалистични. И второ, всички трябва да разбират, че поради липсата на възможност за еднолично управление, трябва да се намери общ знаменател между обещанията на няколко политически сили.

Не е сериозно някой да обещае, че няма да си играе с друг.
В същото време виждате, че в Народното събрание има голямо единодушие по основните вътрешни и външнополитически въпроси. Има няколко партии, които гласуваха всички важни решения – за изпращане на оръжейна помощ на Украйна, за покупката на следващите F-16, за ускореното въвеждане на еврото. Тези решения бяха приети от проевропейски и проатлантически сили. Става ясно, че що се отнася до ценности, имаме едно почти конституционно мнозинство. Другото са лични омрази, които не би трябвало да бъдат определящи.

Над две трети от хората искат да се състави редовно правителство дори и с цената на големи компромиси.

„Продължаваме промяната“, които са нова политическа формация, или не разбират принципите на парламентарната демокрация, или се правят, че не ги разбират.

- Има ли роля президентът в задълбочаването на политическото напрежение?

- В момента – не. Имаше в миналото. Той носи вина в създаването на този климат на нетърпимост и остро противопоставяне. Но основната вина за това, че той сега управлява толкова дълго чрез служебните кабинети, носят партиите.
Упрекват президента, че бавел мандатите. Но това поискаха всички партии и той се съобразява с тях. Дава им шанс да се гласуват закони и да се разберат помежду си. Не е виновен президентът Радев, че не го правят.

- Набира ли скорост идеята за президентска република и откъде идва основният тласък за този дебат? Възможно ли е да си стигне до смяна на модела, след като и рейтингът на държавния глава ерозира?

- И сто процента да е рейтингът на президента, според българската Конституция промени във формата на държавно управление могат да се правят само от Велико народно събрание.
За да се свика ВНС, трябва две трети от депутатите да гласуват „за“. Според мен няма как да стане. Кои са тези две трети от депутатите, които ще гласуват да се свика ВНС, за да стане България президентска република?!

Идеята може да среща нарастваща подкрепа, но от 10-12% може да стигне най-много до 20%. Не повече.

Прогнозата ми е за обозримото бъдеще. Не се знае какво ще се случи, ако и след изборите през март партиите се въртят като в омагьосан кръг. Може наистина да влезем в сериозна институционална криза. Сега още не сме, но сме близо до нея.

- Идеята за помирение звучи примамливо, но откъде трябва да дойде тя, за да има желания ефект?

- Не бива конфронтацията, която е концентрирана в една малка екстремистка част, да се пренася върху цялото общество.

И защо някой трябва да призовава за помирение?! Връщам се към задължението на политиците – да се ръководят в своите действия от интересите на народа.

Искам да припомня какво се случи през 1990 година. СДС тогава загуби изборите за Велико народно събрание и беше в конфликт с БСП, който включваше много повече омраза, отколкото сега, и имаше много повече основание за омразата, отколкото сега. Ако не палачите и жертвите, то поне децата на палачите и децата на жертвите се изправиха едни срещу други в двата политически лагера.
Въпреки това се стигна до общо правителство с премиер Димитър Попов – неутрална личност, необвързана нито с БСП, нито със СДС. Министрите също не бяха от първите редици на основните политически сили. Това не беше помирение, а съвместна работа в името на държавата.
В СДС имаше много гласове против, но впоследствие всички се убедиха, че взаимодействието е било и в интерес на синята коалиция, която спечели следващите избори. Част от основанията за общата работа бе, че лицата, които най-много дразнят другия отбор, не са в правителството.

Нека подчертая отново – имаме исторически опит за подобно взаимодействие при много повече взаимна омраза.

- Ще успее ли едно експертно правителство да се справи с предизвикателствата, които идват по линия на геополитическите трусове или на България е нужно силно политическо лидерство на основата и на редовен кабинет?

- Няма готова рецепта. Възможно е силното политическо лидерство да доведе до успех, но може да ги забута и в кьорсокак.
Същото важи и за експертните правителства.
Кабинетът на Димитър Попов се справи, но няма гаранция, че едно ново ще се справи.
Но, мисля, няма начин да има правителство със силно политическо лидерство при това разделение. Единственият начин да бъде приемлив авторитетът на правителството е, ако начело стои необвързан човек, какъвто беше Николай Габровски.

- Ще успеят ли местните избори да развържат възела на българската политика?

- Зависи от развитията през април и май, ако гласуваме през март.
Регионалните избори са далеч.
Ако на жълтите павета новите политически сили имат шанс да извоюват позиции, не виждам как това ще стане в другата част от страната.
На местните избори трябва консенсусно поведение, а не отваряне на фронтове. Това важи особено силно за избора на кметове, където за балотажите трябват съюзници. Война срещу всички няма да позволи да се извоюват позиции на много места. На отделни места – да, но на много – едва ли.