Безплатна изработка на сайт и хостинг от хостинг компанията на fakti.bg от 2011 г.

Българинът, който чака да се провалим: странното удоволствие от чуждия неуспех

20 Ноември, 2026 16:57, обновена 20 Ноември, 2026 17:02 699 24

  • култура-
  • психология-
  • хейт

Има хора, които не гледат мач на националния отбор, за да се надяват на победа, нито пускат нов български сериал, за да открият нещо интересно. Те чакат издънката. Защото тя ще им даде най-голямото удоволствие – възможността да кажат: „Нали ви казах, че от нас нищо не става!“

Българинът, който чака да се провалим: странното удоволствие от чуждия неуспех - 1
Снимка: YouTube

Има една категория хора, съвсем не малобройна, която изпитва особено удоволствие от очакването на чуждия провал. Не просто от самия провал, а от неговото предчувствие. Тези хора са готови да отделят часове от времето си, за да гледат футболен мач, филм или телевизионен сериал, който предварително са обявили за обречен. Не защото имат надежда да бъдат опровергани, а защото чакат момента, в който ще могат да кажат, че са били прави.

Такава е съдбата на българския национален отбор по футбол. Такава е и реакцията на част от публиката към новите български филми и сериали, включително към продукции като „Под прикритие“.

Разбира се, критиката е напълно нормална. Националният отбор трябва да бъде критикуван, когато играе слабо. А един сериал не става добър само защото е български. Зрителят има пълното право да не харесва актьорска игра, сценарий, режисура или продукция.

Но има разлика между критиката и онова особено настървение, с което някои хора очакват да открият поредния недостатък. Разлика между разочарованието от слаб мач и удоволствието, че националният отбор отново е загубил. Между недоволството от посредствен сериал и почти празничното настроение, когато се появи повод той да бъде обявен за поредното доказателство, че българското кино не струва.

Това вече не е просто критичност. Това е социален и психологически феномен.

Удоволствието от чуждия провал си има име

В психологията съществува понятието Schadenfreude – удоволствие от чуждото нещастие или неуспех.

То описва познато човешко чувство: радостта, която изпитваме, когато някой друг се провали, особено ако го възприемаме като съперник, самонадеян или незаслужено успял.

Но в случая с отношението към българските спортисти, артисти и творци има нещо допълнително. Понякога хората не чакат провала на конкретния отбор или продукция. Те сякаш чакат провала на България.

Това е съществена разлика.

Ако един футболист направи грешка, тя се превръща в повод за присмех към целия национален отбор. Ако един сериал има слаб епизод, присъдата се разпростира върху цялата българска телевизионна продукция. Ако един филм не оправдае очакванията, изводът е, че българското кино по принцип е безнадеждно.

Отделният неуспех се превръща в доказателство за една предварително изградена теза.

Когато отрицанието се превърне в самоличност

Може би най-интересният въпрос е защо някой би изпитал удоволствие от провала на нещо, с което би трябвало да се идентифицира.

Защо човек, който живее в България, говори български и е част от българското общество, би изпитал задоволство, когато българският национален отбор бъде унизен на терена?

Защо зрителят би предпочел да докаже, че българските актьори не могат да играят, вместо да се зарадва, че някой от тях е направил добра роля?

Едно от възможните обяснения е, че отрицанието се е превърнало в своеобразна самоличност.

За някои хора да бъдеш разочарован от България вече не е просто емоция, а начин да демонстрираш превъзходство. Да се дистанцираш от всичко местно, да го обявиш за посредствено и да покажеш, че ти самият си над тези неща.

Така критиката се превръща в своеобразен знак за принадлежност към група, която се смята за по-интелигентна, по-образована и по-взискателна от останалите.

Само че има една уловка. Да откриеш недостатък е лесно. Да създадеш нещо по-добро е много по-трудно.

Българският парадокс: искаме успех, но сме готови да го накажем

В България често се оплакваме, че нямаме качествен спорт, кино, музика, театър и телевизия. Искаме да имаме успешни спортисти, добри актьори, режисьори, сценаристи и музиканти.

Но когато някой се опита да направи нещо, реакцията понякога започва още преди първия резултат.

Нов филм? Сигурно е поредната боза.

Нов сериал? Няма как да е на нивото на чуждите продукции.

Националният отбор? Няма смисъл да го гледаме, пак ще се изложат.

Тук се появява един странен парадокс. Искаме да имаме успехи, но не винаги сме готови да дадем на хората, които се опитват да ги постигнат, дори минимален кредит на доверие.

Това не означава, че трябва да приемаме посредствеността. Напротив. Високите изисквания са необходими. Но между високите изисквания и предварителното желание за провал има огромна разлика.

Критиката може да мотивира. Презрението обикновено само разрушава.

Социалните мрежи превърнаха присмеха в развлечение

Има и още един фактор – социалните мрежи.

Днес не е необходимо човек да бъде футболен специалист, филмов критик или експерт по телевизионна драматургия, за да участва в публичното заклеймяване.

Достатъчно е да изчака грешката, да направи саркастичен коментар и да събере одобрението на хора със сходни нагласи.

Нещо повече – отрицателната реакция често получава по-голямо внимание от умерената положителна оценка. Подигравката се споделя, иронията събира реакции, а категоричната присъда се запомня по-лесно от аргументирания анализ.

Така се създава своеобразна икономика на презрението. Колкото по-остър е коментарът, толкова по-голям е шансът да привлече внимание.

В този механизъм няма особено значение дали критиката е справедлива. Важно е да бъде достатъчно унищожителна.

А може би проблемът е в страха да не се надяваме?

Има и по-дълбоко обяснение, което заслужава внимание.

Да се надяваш означава да допуснеш възможността да бъдеш разочарован. Да подкрепяш национален отбор означава да преживяваш и загубите му. Да очакваш с интерес нов български филм означава да рискуваш да не ти хареса.

За някои хора емоционалното дистанциране е по-лесно. Ако предварително обявиш всичко за безнадеждно, няма как да бъдеш разочарован. А ако нещо действително се провали, получаваш и допълнителен бонус – удовлетворението, че си предвидил резултата.

Това е удобна психологическа позиция. Тя не изисква нито ангажираност, нито вяра, нито готовност да бъдеш опроверган.

Но има цена. Човек постепенно губи способността да се радва на чуждия успех, защото започва да го възприема като изключение, което трябва да бъде обяснено или омаловажено.

Да не бъркаме патриотизма с безкритичността

Разбира се, не става дума да обявим всеки критик на националния отбор или на българското кино за човек с комплекси.

Има достатъчно основателни причини да бъдем недоволни. Българският футбол има сериозни структурни проблеми. Част от телевизионните продукции действително страдат от слаб сценарий, неубедителна режисура или недостатъчно добра актьорска игра.

Никой не е длъжен да харесва нещо само защото е произведено в България.

Но има разлика между това да кажеш, че един филм е слаб, и да изпитваш удоволствие от факта, че българският филм отново е слаб.

Между това да критикуваш националния отбор и да чакаш с нетърпение поредната му загуба, за да се присмееш на футболистите.

Първото е гражданска позиция на зрителя. Второто е нещо съвсем различно.

Защо ни е толкова трудно да се зарадваме на собствен успех?

Може би най-важният въпрос не е защо някои хора обичат да критикуват, а защо понякога им е по-лесно да се обединят около чуждия провал, отколкото около общия успех.

Да се присмееш на загубилия не изисква усилие. Да подкрепиш някого, когато е слаб, е по-трудно. Да признаеш, че нещо българско е направено добре, понякога изисква да преодолееш собствените си предубеждения.

И все пак точно това е разликата между обществото, което само констатира неуспехите си, и обществото, което има амбицията да ги преодолява.

Не е необходимо да ръкопляскаме на всеки слаб мач. Не е необходимо да харесваме всеки български сериал. Но може би е време да се запитаме защо понякога отделяме повече енергия да чакаме някой да се провали, отколкото да се зарадваме, когато успее.

Защото има нещо наистина тъжно в това да отделиш два часа от живота си не за удоволствието да гледаш футбол или кино, а за удоволствието да докажеш, че нищо не струва.

И може би най-голямата загуба не е поредният мач на националите или поредният слаб сериал. Тя е в онзи момент, в който преставаме да искаме нещо наше да бъде добро и започваме да чакаме то да бъде лошо, за да се почувстваме самите ние малко по-добре.


Поставете оценка:
☆ ☆ ☆ ☆ ☆
Оценка 1 от 7 гласа.


Подобни новини


Напиши коментар:

ФAКТИ.БГ нe тoлeрирa oбидни кoмeнтaри и cпaм. Нeкoрeктни кoмeнтaри щe бъдaт изтривaни. Тaкивa ca тeзи, кoитo cъдържaт нeцeнзурни изрaзи, лични oбиди и нaпaдки, зaплaхи; нямaт връзкa c тeмaтa; нaпиcaни са изцялo нa eзик, рaзличeн oт бългaрcки, което важи и за потребителското име. Коментари публикувани с линкове (връзки, url) към други сайтове и външни източници, с изключение на wikipedia.org, mobile.bg, imot.bg, zaplata.bg, bazar.bg ще бъдат премахнати.

КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА