„Сцената е място за мислещи хора“. Разговор със Силвия Лулчева за съвременния език на театъра

Разговаряме в гримьорната преди представление, тя току що се е върнала от турне и се готви за спектакъл. Умората ще прикрие с малко професионален грим, но е все така предразполагаща към диалог, енергична и вдъхновена, каквато я познаваме от сцената и екрана. „Питай каквото искаш, омръзнаха ми тривиалните интервюта“-казва.

Гледала съм я наскоро в „#Мъжът ми е виновен“ по текст и режисура на Лиза Шопова, камерен спектакъл, в който с разбиране, съчувствие и ирония чрез образа на своята героиня прави безкомпромисен анализ на психиката на съвременната жена. Зашеметяваща е с богатството и разнообразието на изразните средства, със сложната си, многопластова игра, в която загатнатото е повече от показаното. Но в който и спектакъл от репертоара на Сатирата да я гледаш, ще откриеш колко необятна е палитрата на нейните възможности и ще разбереш, че силата на нейната въздействие е в избора на позиция послание.

Затова скривам листчето с избраните теми и вместо да нищим мъжко-женските отношения, си казвам най-добре да говорим за възможностите на театъра да влиза в диалог с публиката, да е посланик на идеи, да поражда смисли, да подсказва възможности за познание и себепознание.

Какво ти носят срещите с публиката в страната, какво е турнето като срещи от близо с една публика извън софийските жълти павета?

Радвам, че се връщам точно от Казанлък, който ми се струва, че започва да се събужда като културен център, какъвто е разпознаваем в недалечното минало на историята ни, за да можем да го свързваме не само с дрехи втора употреба и „Арсенал“ . Там има много живи и будни хора, отгледана много специална театрална публика , хората живеят със съзнанието че са наследници на Чудомир, на Иван Милев, на една древна история всичко това ги кара да се чувстват горди и достойни тракийци от Долината на царете. Всичко това с се усещаше това във въздуха. Радвам се че така завърши нашето турне .

А иначе, турнето е една много особена форма на театрално съществуване, защото е различна от общуването с възпитаната по друг начин столична аудитория.

В столицата софийска аудитория е донякъде разглезена, тя не е толкова голяма, театралните зрители не са толкова много, те са едни и същи и ние по някакъв начин си ги отглеждаме, което си е наше задължение- от нас зависи тя да се увеличава и да разбира това, което ние подаваме като теми за разговор с всяка една пиеса, и тя свиква да разбира езика на театъра.

Когато обаче си извън София в началото се тревожиш, дали говорите на един и същи език. Но още с първата тишина в залата разбираш, че трябва да бъдеш много по-внимателен. Зщото всяко едно подчертаване, натискане, казано на наш еик преиграване, натъртване на някои тънки неща в театралното слово или в сценичното действие, обиждат тези хора. Те не го заслужават. Те имат своята реална представа за живота, това, че са малко по встрани от А1, от магистралата, не означава, че те не разбират от театър. Те имат своите срещи с изкуството, те четат, гледат филми и когато отидат при тях разпознаваемите лица или просто актьори от софийските сцени, за тях това е празник. Те жадуват тези срещи.
Там например, в Стара Загора, се срещнах със с хора, които бяха изкупили билети за всички гостуващи спектакли, на частни, държавни трупи, просто искат да гледат. И не се страхуват , ако вали и спектакълът на открито може да се провали.

Така че турнето е уморително да, но пък възнаграждаващо. И вкрая на краищата, проверяваш себе си. Къде се намираш ти. На нормален език ли говориш със зрителя.

Прави ми впечатление че Сатиричният театър сякаш е приел за своя мисия развитието и разширяването на средствата за общуване с публиката. И по отношение на репертоара, и по отношение на осъвременяването на театралния език?

Театърът трябва да бъде комуникативен. Той както трябва да си остане на метър и нещо разстояние, но да се говори чисто, ясно, честно и коректно. Сатиричният театър няма амбиция да предлага как да кажа, софистицирани външни формални и самоцелни неща. Иска да бъде откровен, честен иска да показва истината. Сатирата оголва нещата. Трябва да умее да казва „Кралят е гол“. И това да се разбира от публиката. Това не значи, че отиваме на турне с постановки с беден реквизит и скромен декор, само и само да вземем парите и вниманието на хората. Дори в Израел, където не можехме да пренесем декор, ни направиха специално за да обезпечат спектакъла. За да може зрителите да получат адекватната визуална картина. Няма компромис относно качеството. Но имаме желанието да говорим, да сме с публиката и да получаваме ответна реакция.

В един скорошен диалог между Иван Вирипаев и Галин Стоев се говореше за търсенето на нов подходи комуникацията с публиката

Да той самият казваше, че с някои пиеси вече се чувства ужасно закъснял и назад във времето, че времето го е изпреварило и това, което е писал, е остаряло. Винаги се стига до онази прословута дилема дали животът имитира изкустото или изкуството живота- и дали Шагал е нарисувал първо Цигуларя на покрива или първо на едно еврейско погребение по време на войната невъзможността да изпратиш близкия човек не е накарала цигуларя да свири на покрива…Никой не знае кое е първо, кое е второ.

Но театърът затова е вечен, защото винаги намира точния път за комуникация със своята публика. И много се радвам, че се опроверга твърдението, че киното ще убие театъра, че съвременните технологии също ще унищожат желанието да вземеш билет и да влезеш в тишината на салона да се потопиш в живото театрално изкуство дори тези, които отпускайки се придремват, да сме честни и такива има, и за тях това са нужните два часа разговор, дали със себе си, дали с Господ…в края накраищата човек общува чрез изкуството и със Създателя по някакъв начин.

По близо сте вие, актьорите до Създателя?

Не сме богопомазани, просто заедно с режисьора, с целия екип и зрителите наистина имаме тази възможност да си позволим лукса да бъдем, как да кажа, и тъжни и слаби, и смешни, и грозни, и глупави , и жестоки без това да наранява, за да отключим размисъл и да лекуваме рани, да породим сълза, мисъл, да дарим преживяване. Нещо, което не може да бъде описано, защото това е една особена химия, която се случва между сцената и публиката. Домна Ганева казваше: „Ние пишем по вода“ Но то остава. Това е като онази пеперуда, която трепва от едната страна на океана а от другата има цунами. Случва се нещо. Но театърът никога не предизвиква война

Ти си много популярна със своите роли в телевизията и киното , но който те гледа в театъра в която и да е постановка: „Милионерът“ „Всички обичат Гари“, „Провинциални анекдоти“,“ Империя на красотата“ „Тя и той“ „Искам вашия мъж“, ще разбере, че сцената сякаш е истинската ти стихия,там в пълна сила се развихря цялата интелигентност, въображеине , импровизационна дарба, каква е провокацията на сцената?

Задължението на актьора е да не остави своите сетива да закърнеят. Да бъде любопитен смел щур леко крив, малко странен, да не бъде в чертежа, да не бъде в екселската таблица, да се отпусне дотам, че да провери докъде може да отиде ластика, разбира се с онова интелигентно чувство за мярка, както казваше проф. Люцканов: „Всичко е в мярката. Който владее мярката, владее всичко“. Обичам, когато виждам такива колеги и в киното и в театъра, и българи и в чужбина, които владеят тънкото умение с нещо много малко да успееш да провокираш нещо голямо. Тогавасе чувстваш наистина вълшебник.

Сатирата ли те откри или ти я потърси?

Аз нахално се самопредложих, признавам. Бях нахална, смела и по никакъв начин не съм го планирала да се случи точно на един 27-и март, когато актьорите празнуват своя международен ден, който беше един нормален работен ден за мен и всичките ми колеги. Но срещнах директора на Сатирата в една неформална среда и го попитах, като толкова много работи този театър, имаш ли нужда от работлива артистка? Той не брои и до три, каза: „Да“. После и двамата броихме до 10 да видим дали някой не е сбъркал, защото е бил прекалено емоционален. Но мисля, че нито той, нито пък аз, най-вече аз, не сгрешихме. Защото срещата ми с тази трупа наистина събуди у мен едни неща, които бяха започнали лееко да заспиват.

В какво е силата на сатирата, и дали като общество нямаме в момента повече нужда именно през фокуса на сатирата да разчетем абсурдите в живота?

Защо не точно чрез сатира. Да речем, че в едни тоталитарни времена чрез хумора и сатирата се казваха някои неща, които не бяха удобни и които ни отваряха очите, а сега, когато е времето на свободния изказ и пълната свобода, всъщност се оказваме доста объркани- дезинформирани, подведени от най-различни истини, казано в кавички и само чрез интелигентен драматургичен текст нещата могат да бъдат казани така, че да провокират мислене. Когато възпитаваш мислещи хора, те по-трудно биха се подвели по тези псевдоистини. Затова е необходим именно сатиричният текст, сатиричният театър, дори жлъчно-саркастичния тон на клоуна, на шута, който може да каже неща, които никой не се осмелява, защото може да загуби власт, влияние, а ние какво да загубим, какво можеш да вземеш на един актьор?

А и като трупа ми се струва че напипвате нов подход в поднасянето на сатиричния текст чрез една изострена съвременна чувствителност?

Стремим се, защото това също се отглежда и възпитава. Не бива да бъде грубо, с назидателен пръст. Трябва да бъде хвърлено леко, с остра шпага, на която накрая трябва да има дантела елегантно, не може да бъде просташко. Ако е просташко, то трябва да бъде реплика, че простащината има думата. За да се разбере, че говори простащината.

Казваш някъде, че те вълнува емоционалната интелигентност. Може ли театърът я възпитава?

Много ме вълнува. Безобразно много.

Може. Защото емоционалната интелигентност означава да осъзнаеш собствените си търсения, да ги заявиш внимателно, но да имаш очи и уши да възпириемаш позицията, състоянието, страданието на партньора, колегата, детето ти, човека на пътя, хората на улицата. Защото какво е театърът, ако не диалог. Ако не реплика, която поражда реакция. Акция-реакция. И тогава кой друг да възпитава, ако не писменото слово, преврънато в действено слово.

Много са констатациите, че съвременното поколение е като че ли лишено от чувство за емпатия, за съпреживявана, може би заради новите технологии и виртуалния свят в който са потопени.

Вероятно, но аз пък си мисля, че едно такова крайно твърдение ни лишава от очи да видим изключението. А изключения има. Може би начинът, по който аз бих изразила своята емоционална позиция, е различен от този, на младия човек, който си служи с други средства. Но това не го прави лишен от чувство за емпатия. Може би моето страдание стига по друг начин до него, може моят проблем да е далечен за него, може би, понеже е млад, няма моя опит, а аз говоря от името на опита си, той има нужда да му бъде предадено на неговия език. Така че аз трябва да намеря начин да се изразя правилно, трябва да покажа какво изпитвам. Когато той разбере, той няма да остане безразличен, независимо че ни делят книгите и годините… Този път може да бъде скъсен, ако по-знаещият успее правилно да изрази себе си. Ако аз изразявам с гняв и упрек-ти не ме разбираш, като стигнеш на моие години, тогава ще ме разбереш, тогава аз го губя. На какъв език да ми отговори- „ами добре, изчакай ме на същото мсято след 50 години“? Не, младият човек иска да разбере през какво съм минала и защо сега страдам или се смея. Към какво съм безразлична, към какво искам да остана глуха кое ме интересува. Просто трябва да си спомня онова момиче , което съм била на 20-25 колко е имало нужда от подкрепа и внимание, някой лекичко да те подкрепи, за да си намериш сам пътя. Ние всички имаме млади хора край себе си. Най оибидно е да кажеш „спокойно“ по никой начин не го успокояваш Напротив. Виж му сълзите, виж му тревогите, уважи ги. Така и той ще научи за твоите.

С коя от твоите героини се идентифицираш най-много?

Не, не си ги ухажвам една повече, една мо-малко. Приятно ми е, че са различни. Вълнува ме, че ми дават възможност да проявя различно въображение, всяка една роля те кара да се вглеждаш в различен тип човек в различни женски характери. Любопитно ми е, когато ми предлагат да крия, защото е по интересто какво крие тази жена, която се появява в 7. 30 на сцената, и дали скривайки проблема си, ще мога да изразя повече от това, което с думи казвам, това ми е любопитно и ме порвокира. Понякога си позволявам много леко да сменя нещо в силата, с която искам да го изразя и си кавам, ако изрека сега малко по-тихо това, дали няма да бъде чуто повече-да сменя средството, не задачата, дадена от текста и режисьора.

Но винаги се имам на ум един витизчийски урок, запомнен от Младен Киселов, който ръководеше режисьорите в нашия випуск, а те чрез нас, актьорите, показваха откъсите си. Веднъж Младен гледа и обсъжда някакъв откъс, става въпрос какво се е случило по време на играта ни и аз започвам да се защитавам, да минавам в обяснителен режим и казвам, ами тука аз почувствах това и това… А той казва: Стоп. На сцената не се чувства. На сцената се мисли. А мисълта вече може да породи чувство. Дали у теб, дали у партньора или в публиката… Ти мисли! Мисли върху проблема си, върху целта си, какво искаш да постигнеш, кое те вълнува, кое те изнервя, кое те възмущава мисли.. пък гневът, страховете, реакцията-тя ще си дойде. Няма да бъде прочетена грешно.

Как работиш с режисьорите, разчиташ ли на сътрудничеството, партньорството?

Сътрудничеството и партньорството са неща, които ти трябват само на сцената, те трябват в къщи, на пътя с колата, на всякъде. А тръгнеш ли егото да върви пет минути преди да си влзъл в стаята, не става. Не работи. Аз съм много добър слушател. И съм много изпълнителна и обичам да бъда водена., Единственото, което трябва, някой да ми спечели доверието. Да му се доверя и да му повярвам. Важно ми е да спечели режисьорът като водач. В името на това: ЗАЩО. Като ми обясни ЗАЩО и накъде ме води, оттук нататък нямам никаква съпротива относно КАК. Може да иска да съм на главата надолу, без коса, без зъби, всичко, което мога и не мога ще го науча и ще го направя. Само да му се доверя, че знае накъде ме води, знае какво иска и че това, което прави го вълнува, че не е просто пореден проект. Като чуя проект и ми започне някой със срокове от-до да ми говори, почвам да си намирам други оправдания. Кажи ми, че това те вълнува, че те държи буден, че си трескав от това нещо и край, аз съм ти войничето.

Ти си човек с изострено социално чувство. Как ти влияе това, което се случва или не се случва около нас?

Разбира се че ми влияе, но не искам да ме трови. Няма да му позволя да ме трови, защото така мачът е загубен. Затова социалното ми дело относно присъствието ми в социални каузи и обществено значими събития се ограничава до здраве и образование. И затова моето име винаги е в подкрепа на хора, които имат кауза, свързана с детско здраве, женско здраве, здравна култура и образование. Зщото смятам че това са критични и важни сфери, които възпитават нация, възпитават публика, възпитават личности, отглеждат хора. И защото липсата на култура е от липса на образование, липсата на образование е от липса на възпитание. Липсата на възпитание е от липса на култура: Щрак. Кръгът се затваря.

В това отношение какво би посъветвала новия Министър на културата, който е от вашата гилдия, уважаван колега?

Нямам никакви основания да натоварвам новия министър с моите лични очаквания. Дълбоката ми убеденост е, че липсата на стратегия за култура на държавно ниво е спънката, която се случва на всичко останало надолу, ако щеш до читалища и кръжоци. Ние нямаме дългосрочна визия накъде вървим, какво целим, какво искаме да постигнем. Дават се средства тук-там за проекти, програми, усвояват някакви пари, но това е на парче. Това е грозен пачуърк, който получаваме накрая. Един шарен килим с много дупки и кръпки. Така че не Кръстьо Кръстев ще промени това, а имаме нужда на държавно ниво от визия, от закон, от основополагаща програма за 10-15, 20 години, защото това, което посеем сега, то ще поникне утре..