Жан-Пол Белмондо: 5 години без легендата на френското кино

На 6 септември се навършват пет години от смъртта на Жан-Пол Белмондо – едно от най-популярните лица на френското и европейското кино. Актьорът почина на 6 септември 2021 г. в Париж на 88-годишна възраст. Франция го изпрати с национална почит в Дома на инвалидите, а президентът Еманюел Макрон го нарече „национално съкровище“.

Роден на 9 април 1933 г. в Ньой сюр Сен, Белмондо израства в артистично семейство. Баща му Пол Белмондо е известен скулптор, а майка му е художничка. Любопитното е, че бъдещата кинозвезда първоначално е много по-запалена по спорта, отколкото по киното. Особено силна е страстта му към бокса и за кратко той дори се занимава професионално с него.

Преподаватели не вярвали, че може да стане звезда

Пътят му към актьорството съвсем не започва с обещания за голяма кариера. Белмондо среща сериозен скептицизъм от преподавателите си. Един от тях го определя просто като „нулев“, а друг смята, че не е създаден за професията. В Консерваторията преподавателят Пиер Дюкс дори му предрича, че с неговата външност няма да бъде убедителен като романтичен герой.

Историята доказва точно обратното.

Неговият счупен от бокса нос, широката усмивка и привидно небрежното поведение се превръщат в запазена марка. Белмондо показва, че водещият актьор не е задължително да притежава класическа красота, за да се превърне в секссимвол.

Големият пробив идва с „До последен дъх“ („À bout de souffle“, 1960) на Жан-Люк Годар. Филмът се превръща в една от емблемите на Френската нова вълна, а Белмондо – почти за една нощ – в международна звезда.

Следват десетки роли и сътрудничества с режисьори като Франсоа Трюфо, Клод Льолуш, Филип дьо Брока, Анри Верньой и Жан-Пиер Мелвил.

Сред най-популярните му филми остават „Човекът от Рио“, „Лудият Пиеро“, „Борсалино“, „Професионалистът“, „Асът на асовете“ и „Глезеник на съдбата“.

Сам изпълнява опасните каскади

Белмондо има още една особеност, която го отличава от много от големите звезди на своето поколение – често изпълнява сам каскадите си.

Зрителите го виждат да тича по покриви, да виси от хеликоптери, да скача от автомобили и да участва в опасни преследвания. Именно съчетанието между сериозен актьорски талант, физическа смелост и чувство за хумор му позволява да преминава с лекота от авторското кино към приключенските комедии и екшъните.

И макар част от критиците да го упрекват, че изоставя интелектуалното кино заради комерсиалните продукции, Белмондо никога не приема подобна критика. Публиката също остава на негова страна – във Франция той просто е „Бебел“.

Инсултът, който промени живота му

През 2001 г. Белмондо получава тежък инсулт, след който се оттегля за години от киното. Възстановяването му е продължително, но той демонстрира същата упоритост, която някога показва на боксовия ринг.

През 2008 г. се завръща на големия екран във филма „Човекът и неговото куче“ на Франсис Юстер.

Последните години от живота му преминават далеч по-спокойно, но обществената любов към него не намалява. Това става особено видимо след смъртта му. Хиляди французи се стекоха в Париж, за да му отдадат последна почит, а сред присъстващите на погребението беше и другият голям символ на френското кино – Ален Делон.

Думите, които останаха след него

Белмондо е известен с чувството си за хумор както на екрана, така и извън него. Една от мислите, приписвани на актьора, прекрасно отразява отношението му към времето:

„Да трупаш години не е толкова страшно, защото всяка възраст има своите удоволствия и своето щастие.“

Не по-малко известни са репликите на неговите герои. В „До последен дъх“ Мишел Поакар демонстрира типичната провокативност, която превръща Белмондо в символ на цяло поколение:

„Ако не обичате морето, ако не обичате планината, ако не обичате града... вървете по дяволите!“

А във филма „Гиньоло“ героят му задава един от онези въпроси, които звучат неподражаемо именно от устата на Бебел:

„Знаете ли разликата между глупака и крадеца? Крадецът от време на време си почива.“

Жан-Пол Белмондо остави след себе си повече от шест десетилетия в киното и образ, който трудно може да бъде повторен. Той беше едновременно лице на Френската нова вълна и звезда на масовото кино – интелектуален антигерой при Годар и безстрашен авантюрист в касовите продукции.

Пет години след смъртта му прозвището „Великолепният“ продължава да изглежда напълно заслужено.