Разказ: Старият телефон

Бях съвсем малък, когато у нас се появи телефон – един от първите в града ни. Помните ли какви големи щайги-апарати бяха? Аз бях още доста нисък, за да достигна до бляскавата слушалка, висяща на стената, и винаги очаровано гледах как моите родители разговаряха по телефона. След това се досетих, че в тази удивителна слушалка стои човек, който се нарича: Оператор, Бъдете Добри. И нямаше нещо на света, което този човек да не знае.

Оператор, Бъдете Добри знаеше всичко – от телефонните номера на съседите до разписанията на влаковете.

Първият ми опит за общуване с този джин в бутилка бе, когато бях сам в къщи и си ударих палеца с чук. Нямаше смисъл да плача, защото нямаше никой в къщи, който да ме съжали. Но болката бе силна. И тогава аз преместих стола до телефона.

- Оператор, Бъдете Добри.

- Слушам.

- Ударих си палеца… с чук….

И тогава заплаках, защото вече имах слушател.

- Мама вкъщи ли е? – попита Оператор, Бъдете Добри.

- Няма никой, - проплаках аз.

- Има ли кръв? – попита гласът.

- Не, но много боли.

- Има ли лед в къщи?

- Да.

- Ще можеш ли да намериш кутийката с лед?

- Да.

- Сложи малко лед върху палеца - посъветва ме гласът.

След този случай аз звънях на Оператор, Бъдете Добри по всеки повод. Молех за помощ за уроците и разбрах от нея с какво да храня хамстера.

Веднъж канарчето ни умря. Аз веднага звъннах на Оператор, Бъдете Добри и съобщих печалната новина. Тя се опита да ме успокои, но аз бях безутешен и попитах:

- Защо трябва такава красива птичка, която ни носеше толкова радост с песните си, да умре и да се превърне в бучка, покрита с пера на дъното на клетката?

- Пол, - каза тя тихо, - помни винаги: има и други светове, където може да се пее.

И аз някак си изведнъж се успокоих.

На следващият ден позвъних сякаш нищо не се е случило о попитах как се пише думата "поправям".

Когато станах на девет, се преместихме в друг град. Мъчно ми бе за Оператор, Бъдете Добри и често си спомнях за нея, но този глас принадлежеше на телефонната слушалка на апарата в предишния ми дом и никак не се свързваше с новия блестящ телефон на масичката в хола.

Като тинейджър също не я забравих: спомена за закрилата, която ми даваха тези диалози, ми помагаше в моменти на недоумение и обърканост.

Вече като голям успях да оценя колко търпение и такт е проявила тя, беседвайки с малчуган.

След няколко години, след завършване на колежа, се случи да бъда в родния си град. Имах половин час до излитането на самолета.

Без да мисля се приближих до уличен телефон и набрах номера. Удивително! Отговори ми познатия глас. И тогава аз попитах:

- Подскажете ми, моля, как се пише думата "поправям"?

Отначало – дълга пауза. След това дойде отговорът, спокоен и мек, както винаги:

- Надявам се, че палецът ти вече е оздравял.

Аз се засмях.

- О, това действително сте вие! Интересно, дали се досещахте колко много означаваха за мен нашите разговори!

- Интересно ми е, - каза тя, - знаеше ли колко много значеха за мен твоите позвънявания. Аз нямам деца и твоите позвънявания ми доставяха голяма радост.

И тогава й разказах колко често съм си спомнял за нея през всичките тези години и попитах може ли да се видим когато отново дойда в града.

- Разбира се, - отговори тя. – Просто позвъни и извикай Сали.

След три месеца аз отново бях в този град.

Но ми отговори друг, непознат глас.

- Оператор.

Аз помолих да извика Сали.

- Вие неин приятел ли сте? – попита ме гласът.

- Да, много стар приятел, - отговорих аз.

- Съжалявам, но Сали почина преди няколко седмици.

Преди да успея да затворя, тя каза:

- Почакайте малко. Вие Пол ли сте?

- Да.

- Ако е така, то Сали остави бележка за вас, в случай че позвъните. Позволете да ви я прочета. Така...В бележката пише:

„Напомни му, че има и други светове, в които може да се пее. Той ще разбере.“

Аз благодарих и затворих.

Автор: Пол Вилард