Как оцеляват "лошите' в живота?

В гората край едно село живеела лоша змия. Тя била зла, проклета и подла. Хапела хората за забавление — за собствено забавление естествено. Когато годините й напреднали, започнала да се пита какво става със змиите, когато умрат. През целия си живот тя съскала и плюела презрително срещу религиите и онези змии, които според нея били лековерни и се поддавали на подобни глупости. Но ето, че сега проявявала интерес.
Недалеч от дупката й, на върха на хълма, живеела една свята змия. Всички светии живеят по хълмовете или високо в планините, дори светите змии. Такава е традицията. Никой не е чувал за светец, живеещ в блато.
Един ден лошата змия решила да посети святата Змия. Облякла си дъждобрана, сложила тъмните очила и шапка, за да не я разпознаят приятелите й. После запълзяла нагоре по хълма към манастира на святата змия. Пристигнала по средата на проповедта. Святата змия стояла на един камък, а пред нея стотици змии слушали захласнати. Лошата змия се плъзнала най-отзад, близо до изхода, и се заслушала.
Колкото повече слушала, толкова по-ясно й ставало всичко. Първоначално се почувствала убедена, после — вдъхновена, а накрая била спечелена за вярата. След проповедта тя отишла при змията светец, разплакана, признала многобройните си грехове и обещала, че отсега нататък ще е напълно различна змия. Дала обет пред святата змия никога повече да не хапе човек. Щяла да бъде добра. Щяла да проявява състрадание. Да учи други змии на доброта. Дори пуснала пари в кутията на излизане (когато всички я гледали, разбира се).
Въпреки че змиите разговарят помежду си, за хората това винаги е просто съскане. Лошата змия, или по-точно бившата лоша змия, не можела да им каже, че е станала пацифист. Селяните продължавали да я отбягват, само дето се чудели каква е тази значка на „Амнести Интернешънъл“, която змията така важно носела на гърдите си. Но веднъж един селянин, унесен в песента, звучаща от уокмена му, минал с танцова стъпка на сантиметри от лошата змия. Змията не го ухапала — само се усмихнала кротко и набожно.
От този момент селяните осъзнали, че лошата змия вече не била опасна. Започнали да минават покрай нея, докато тя седяла в поза лотос и медитирала пред дупката си. Един ден лоши момчета от селото дошли да я тормозят.
— Ей, лигаво пълзящо същество! — подигравали се те от безопасно разстояние. — Покажи ни зъбите си, ако имаш такива, гигантски червей такъв! Ти си безхарактерно влечуго, позор за вида си!
На змията не й харесвало да я наричат „лигаво пълзящо същество“, нищо че в описанието имало известна истина, или пък „гигантски червей“. Но как да се защити? Била дала обет да не хапе.
Виждайки, че змията е пасивна, момчетата добили смелост и започнали да я замерят с камъни и буци пръст. Когато я улучели, се смеели. Змията знаела, че е достатъчно бърза да ухапе което и да е от момчетата, преди някой да успее да каже: „Световен фонд за дивата природа“. Даденият обет обаче я спирал. Така момчетата все повече се приближавали, докато започнали да я налагат с пръчки по гърба. Змията понесла болезнения побой, но осъзнала, че в реалния свят трябва да бъдеш гаден, за да се защитиш. В края на краищата религията се оказала глупост. Ето защо тя запълзяла с болка нагоре по хълма, за да се види с онази змия шарлатанин и да се освободи от обета си.
Святата змия я видяла да идва, пребита и охлузена, и попитала:
— Какво ти се е случило?
— Ти си виновна за всичко — оплакала се горчиво лошата змия.
— Какво говориш? — възразила святата змия.
— Ти ми каза да не хапя. Виж какво ми се случи! Религията може да дава резултати в манастира, но в истинския живот…
— Ах, ти, глупава змия! — прекъснала я змията светец. — Как може да си толкова наивна! Вярно е, че ти казах да не хапеш. Но не съм ти забранила да съскаш, нали?
Понякога в живота дори светците трябва да „съскат“ — въпреки милосърдната си природа. Но никой не бива да хапе.