Приказна притча за мира

До най-синьото море, на най-високата скала се извисявал величествен замък. В него живеела млада, четиринадесетгодишна принцеса. Когато се родила тя, кралете на две враждуващи държави се договорили, че ще се сродят като оженят принцесата на едната за принца на другата държава и така ще се помирят. Затова и на момиченцето дали името Оливия, което значи маслина - дърво, символизиращо мир. Вярно, в цялото кралство било забранено да се говори за това, преди да му дойде времето.

Принцесата била любознателно дете. Тя танцувала красиво, пеела мелодично, изкусно бродирала, плетяла вълшебни дантели и обичала животните, които в изобилие живеели в царството. Нищо не и коствало да погали по муцуната тигър или леопард, зверовете ставали кротки и ласкави под нейната омагьосваща, бяла ръчичка. Но повече от всички тя обичала кафявия мечок. Неговите тъжни очи не можела да развесели даже Оливия. Един ден тя проумяла, че той тъжи, защото е затворен и докато родителите и били на бал в съседното кралство, смело отворила вратата на клетката и пуснала мечока на свобода. Той побягнал, но изведнъж спрял, върнал се при момиченцето и го погледнал в очите с благодарност. Най-накрая очите му излъчвали щастие! Близнал ръчичката на Оливия и после, без да се оглежда, хукнал към гората.

Узнавайки за случилото, родителите и се ужасили: "А ако мечокът беше те разкъсал?", на което тя просто се разсмяла.

Девойчето не подозирало за плановете на родителите си, когато един ден те я натоварили на позлатената карета, затрупана със сандъците на принцесата, и пременена в коприни я изпратили "на гости при леля и". Но тя чувствала, че нещо не е точно така и по пътя измъкнала от слугата къде я водят. Водели я в кралството на крал Фредерик, за да я омъжат за сина му и с това да възстановят мира между държавите. Слугата и разказал всичко и се разплакал. А когато спрели, за да отдъхнат конете, незабелязана от прислугата и охраната, тя се скрила зад гъстите плетеници на дивата гора. Колкото и да я търсили, колкото и да я викали, не успели да я открият.

Оливия тичала, тичала ли тичала. По краката болезнено я жилела коприва, а клоните на дърветата ранявали нежната и кожа, но тя тичала, тичала, тичала, докато съвсем останала без сили. Изведнъж чула пукот на съчки. Примряла от страх, боейки се даже да диша, тя се приготвила за най-лошото. До ръката и се допрял грапавият език на животно. "Това беше" – минало и през главата. Но звярът не бързал да сяда на трапезата и принцесата отворила очи. Пред нея стоял същият мечок, когото пуснала на свобода. Така му се зарадвала, че е трудно да се опише.

Минали три дни и три нощи. Принцесата се хранела с корени и плодове. А мечокът я пазел, следвайки я навсякъде. Когато и било студено нощем, и позволявал да се грее в прегръдката му, сгушена в меката, гъста козина.

Веднъж, докато се разхождали из гората, пред тях изникнал юноша в знатни одежди и с лък в ръка. Той опънал тетивата на лъка и вече се готвел да пусне стрелата в мечока, когато Оливия застанала пред приятеля си, решена да приеме удара върху себе си.

– Не смейте да стреляте по него!

– Веднага се дръпнете от опасния звяр! – извикал младежът.

– Той не е опасен. Той е добър. Той е истински приятел!

След това тя му разказала цялата история на мечока. Така се сприятелили тримата. Мечокът ги пазел и топлел нощем.

Неусетно двамата млади се влюбили един в друг. Оливия и Александър, така се казвал младият стрелец, гукали като гълъбчета. Младежът целувал всяко пръстче на принцесата, съчинявал и сонети, свирел на флейта, а тя пеела и танцувала на горската поляна.

Нито един от тях не разказал на другия по каква причина се е озовал в гората, докато един ден не излезли близо до замъка на родителите на Оливия. Тогава тя се разплакала и му разказала всичко-всичко. А младежът, кой знае защо, се зарадвал, вдигнал я със силните си ръце, завъртял я и весело се засмял.

– На какво се смееш? – попитала го тя.

– Ти си същата принцеса, за която искаха да ме оженят родителите ми против волята ми, за да помирят двете кралства. А аз – същият този принц, за когото искаха да те омъжат против твоята воля. Но ние избягахме от щастието си. Избягахме, но то ни застигна. Искаш ли да избягаш от щастието?

Двамата така силно се смеели, че не забелязали как до тях се прокраднала стражата и ги обкръжила. Но те доброволно седнали в каретата и се отправили към родния дом на Оливия.

Такъв сватбен пир отдавна не били виждали по тези земи. Всички били щастливи. Александър не свалял влюбени очи от принцеса Оливия, а родителите им току пускали по някоя сълза, любувайки се на децата си. Масите се огъвали от ястия, музикантите свирели, без да си поемат дъх, гостите танцували.

Така се помирили две враждуващи кралства.