И Милена Фучеджиева сподели как е станала жертва на домашно насилие

"Случаят с Диана Димитрова и Юлиян Вергов е предупреждение как да не се действа в случаи на насилие - вербално, емоционално и физическо. Виновни има и те са няколко."

Това пише в профила си във фейсбук Милена Фучеджиева. Тя е поредната знаменитост у нас, която коментира изхода от делото между Диана Димитрова и Юлиан Вергов. Припомняме, че прокуратурата заключи, че няма доказателства за извършено престъпление и приключва следствието. За това решение натежаха разказите на свидетели на инцидента, според които Вергов не е посягал на Диана, не я е удрял и ритал, както тя твърди.

Ето и как продължава поста на писателката и сценаристка:

"Първо Диана Димитрова, която явно е преминала границата на приемливото поведение, контактувайки с чуждо дете по неприемлив начин.

Второ, Юлиян Вергов, който е допуснал дъщеря му да има контакт с човек, който явно е случаен в живота му.

Трето, продуцентът е трябвало да вземе необходимите мерки, да приложи необходимите наказания, и евентуално да отстрани от продукцията повода за конфликт.

Кой е чист като сълза и кой не е, няма как да знаем, но едно е сигурно - никой. Има една сива територия със синкави оттенъци, една снимка, която остава неизяснена, защото Димитрова не е отишла да се освидетелства когато трябва.

За съжаление този случай подкопава доверието в жертвите, което по принцип в България е ниско, особено от жени към жени. Единственият извод, който може да бъде направен е, че когато ти се случи нещо подобно, отиваш веднага в полицията и не слушаш никой друг, освен собствения си инстинкт за самосъхранение. Говоря от личен опит.

Някога, в началото на емиграцията ми в Америка, бившият ми съпруг разби с шут вратата на стаята в която избягах и се заключих, защото тръгна да ме бие по съвсем прозаичен повод - макар и да няма непрозаични поводи за насилие върху жена - изтръгна телефона от ръцете ми, късайки жицата, но аз слава богу, бях успяла да се обадя на познати, които живееха в съседния блок, и ме удари с всичка сила през лицето. Пред Радина.

Ако тя не беше там, щях да бъда жестоко пребита. Той се спря, защото се изплаши, виждайки я да пищи и да плаче, и избяга. На дъщеря ми беше нанесена психическа травма за която и аз нося вина, че позволих подобна ситуация в живота ми. Моята психическа травма не я споменавам, но тогава се зарекох повече никога да не завися от мъж. Заричане, което не съм нарушила и досега.

Лицето ми беше сериозно одрано и зачервено. Веднага се обадих на полицията. Те искаха веднага да дойдат, но аз трябваше да им разреша да го направят. Обясниха ми, че това означава арест и депортация за съпруга ми. Отказах се да дам официални показания за да не бъде върнат в България. Те бяха настоятелни, казаха, "Госпожо, той ще го направи пак, ако не предприемете мерки, имате 6 месеца да мислите. Ако размислите, ние веднага ще го арестуваме и ще изчезне завинаги от живота Ви."

Не го направих и не го изпратиха обратно в България, защото бях заминала за Америка благодарение на него - с това му се издължих, но между нас беше приключено. Това се случи след като се бяхме вече разделили, отново по негова вина, но по мое желание. Други жени биха останали, но аз не бях дошла ва Америка за да живея потисната. С Радина останахме сами, с минимални средства за живеене, ядяхме замразени пици, но каквото и да ми костваше тази самота, тя беше по-добра от това да живея с насилник. Дали съм простила? Не. Никога. Но съм му благодарна, че ме заведе в Америка, а той трябва да ми е благодарен, че остана там благодарение на мен, не на американските власти.

Надявам се този мой разказ, да послужи за пример и да даде смелост на някоя жена. Въпреки че в България никога не съм се чувствала в безопасност, защото тук жената почти винаги е виновна докато не е пребита до смърт. Властите не действат категорично, законът не е категоричен също. Обществото е зло и почти винаги на страната на мъжа."