Изборът е отговорност: Защо мнозинството у нас не гласува?

Коментар на Ивайло Нойзи Цветков:

Ще отделите ли момент от безценното си време да поговорим за отговорността да избираш? Защото отказът от избор в последно време сякаш поставя самата ни идея за демокрация в опасност. Мога за секунди да ви донеса цели кофи „светена политическа вода“ от поне девет интелектуални и философски кладенеца, т.е. от колеги-мислители, на чиито рамене съм стъпил, но няма.

Защото съм убеден, че всеки добре построен човек би трябвало да схваща, че самото право на избор не бива да се смята за рудиментарна даденост, а за нещо дължимо на социума; за него са умирали и продължават да умират хора.

Защо дори и умните понякога не схващат относително прости концепции

И после се запитах: защо мнозинството в България не гласува? Дали е, защото в неделя го мързи и му е лошо от снощи (супервалидно, поне 15% се дължат на това, обзалагам се), или пък сме наистина предмодерни и в това, ако се позовем на колеги-авторитети като Гейбриъл Олмънд и неговата „The Civic Culture“?

Възможно ли е като общество да не разбираме нещо просто - че гражданското съзнание и активност не се изчерпват с разходка и викове на площада (което само по себе си иначе е друг вид отговорен жест)? Т.е. че архисмисълът на площада, за разлика от 200-те истерика във Фейсбук, е да надскочи самия си жест и да търси отговорност чрез въпросната гражданска активност впоследствие?

И също, че негласуването, макар и също приемлив избор сам по себе си, поставя основните завоевания на демокрацията в опасност, особено сега, когато срещу нас “на тихия фронт" се води и руска хибридна война? И че да, изборът не е поколенческа категория априори, но в сегашния исторически момент, април 2026, може и да бъде, защото - без да противопоставяме едни социални или възрастови страти на други - се очаква основно от по-младите и активните (включително нелепо стигматизираните Gen Z) да кажат и “б”, след като казаха “а” на площада? Защото ченге-олигархията и моделът Борисов-Пеевски съвсем скоро ще метаморфират в Радев-плюс, т.е. и новият ще се храни И от отказа от избор. Забележете второто главно „и“!

Можем ли да се сърдим на онези, които отказват да избират

Да бъда честен: все ми е тая дали и за кого ще гласувате, смятам това за вид съвременно тайнство в почти библейски смисъл, т.е. никой не дължи никому обяснение какво и дали избира. Обаче ще ви подметна само една-единствена философска в корените си идея, която може да се проследи до Ясперс, а в телеологичен смисъл (т.е. по отношение на крайната цел) и до Уилям Джеймс: да избираш, всъщност, е тежък психологически дял и никой не бива да се сърди на онези, които се отказват от него.

Само че можем да се сърдим за нещо друго – че негласуването е отказ от действие, насочено единствено към настоящето. Ако искате да промените средносрочното бъдеще на България - т.е. включително какво ще стане с децата и внуците ви: „за мене изборът е ясен“, както пееше покойният гигант Кирил Маричков в „Конникът“.

Изборът, изборът. Още от Плиний Стари през Борхесовите там размисли той е в основата на битието: той е самият стълб на цивилизацията, а историческият му апогей е в съвременната либерална демокрация. Аз го деля на два вида: в момента у нас: изборът дали да избираш или не (рационалистката и някак картезианска, т.е. Декартова и като цяло просвещенска позиция), и изборът между конкретни, не особени красиви и смислени възможности, заради които обикновено се караме в стил „ама няма за кой“. Тук бих предписал „Реторика“-та на Аристотел, според която – най-общо – всяко жизнено действие попада най-често някъде в триединството „етос-патос-логос“.

Първото е свързано с как сме изградени като възпитание и устои, второто – с емоциите, които ни движат най-често, а третото – с разумното изговаряне, дори пред себе си, на причинно-следствените връзки, които съставляват рациото и, с извинение, ни правят умни или не. Някои колеги-философи подозират, че има и четвърто „нещо“, наречето „кайрос“, и че по-късният християнски дявол се крие тъкмо в него. Защо? Защото „кайрос“ посява съмнението и мързела, т.е. таткото и майката на провала. И самия отказ от избор.

Да избираш е отговорност

Обаче изборът, гражданският, днешният, не е и не бива да бъде податлив на митологеми, а си остава изцяло в сферата на интимното; аз съм гражданин и съм сам в решението си. Освен ако битието ми не зависи от работодател, кмет, партиен секретар или от сорта, но това е горчива тема за друг анализ. И аз обобщавам така: да избираш е отговорност, а не само възможност. Т.е. изборът е отговорност и отговорността е избор. Все ми е тая дали и за кого ще гласувате, ненавиждам просташката сентенция в стил „ако не гласуваш, после не може да изискваш и да се сърдиш на никого“.

Самият ваш акт на гласуване няма да оправи автоматично нещата. Единственото сигурно е, че отказът ви от избор съвсем закономерно ще ги влоши.