САЩ се нуждаят от Китай повече, отколкото им се иска, но са в позицията на слабия

Администрацията на Доналд Тръмп се отправи към срещата си с китайския лидер Си Дзинпин през октомври 2025 г. с увереност, като твърдеше, че разполага с лостове за натиск върху Китай, тъй като САЩ са страната с търговски дефицит в двустранните отношения. Това пише за Foreign Affairs Адам С. Посен - президент на Института за международна икономика "Питърсън".

"Както заяви американският министър на финансите Скот Бесент: "Какво губим, ако китайците ни наложат мита? Ние изнасяме за тях 1/5 от това, което те изнасят за нас, така че това е губеща позиция за тях". Скоро обаче стана ясно, че това е било погрешна преценка. Търговските войни се губят лесно, когато държавите зависят от износител за трудно заменими ресурси и същевременно възприемат търговията като игра с нулев резултат. Китай има ескалационно превъзходство спрямо Съединените щати, което означава, че на всяко ниво на заплаха китайското правителство има възможност да причини на САЩ по-големи щети, отколкото обратното. Например, за да облекчат ограниченията на Пекин върху редкоземните елементи, чрез които Китай контролира 80-90% от производството, САЩ направиха отстъпки по отношение на митата, технологичния контрол и визовата политика в рамките на различни преговори.

Но неспособността на Вашингтон незабавно да прекъсне икономическите си връзки с Китай, да не говорим за това да извоюва отстъпки чрез заплахи с мита, не означава, че трябва да се откаже от икономическата дипломация. В продължение на векове по-малките сили в световната икономика, изправени пред ескалационно превъзходство на по-могъщи противници, са управлявали отношенията си с тях чрез преговори, като са избягвали конфронтацията. Всъщност доскоро именно така Китай — както и почти всички останали държави — възприемаше икономическите си отношения със Съединените щати, понякога за раздразнение на американските представители.

Икономическите отношения не са въпрос на "всичко или нищо"; в тях има място както за съпротива, така и за сътрудничество, дори ако едната страна очевидно би загубила при открит конфликт. Въпреки дълбокото недоверие и стратегическото съперничество между двете държави, американско-китайските икономически отношения не трябва да се разглеждат като игра с нулев резултат. Ползите от търговията и диверсификацията за двете икономики остават значителни, а ескалационното превъзходство на Китай не би го предпазило от икономически щети, ако бъде принуден да влезе в конфликт с Вашингтон на принципа "око за око". Всъщност Пекин, който се чувства комфортно със сегашното положение, няма особен интерес към подобна ескалация.

На предстоящата среща между Си и президента Доналд Тръмп правителството на САЩ трябва да възприеме различен подход към икономическите отношения, като се стреми към увеличаване на вноса на ключови стратегически стоки, както и към увеличаване на преките чуждестранни инвестиции от Китай. Разбира се, това трябва да бъде само част от по-широка икономическа стратегия. Сътрудничеството със съюзниците ще бъде необходимо, за да се насърчат трайни промени в търговското поведение на Китай и в по-дългосрочен план да се диверсифицират източниците на доставки. За дългосрочен стратегически успех ще бъде необходим и по-задълбочен анализ на стратегическите цели на Си и уязвимостите на Китай. Но тази среща — както и следващите — дава на Вашингтон ценна възможност да спечели време за справяне с острите нужди на страната.

Трупане на запаси

Въпреки че в продължение на десетилетие администрациите на Тръмп и Байдън предупреждават за заплахата, свързана с китайския внос и инвестиции, правителството на САЩ не успя да постигне съществено отделяне дори на най-чувствителните индустрии от Китай. Намаляването на директния американски внос от Китай просто е довело до по-разтеглени и по-малко прозрачни вериги на доставки. Китай продължава да бъде източник на редкоземни елементи, специализирани магнити и нискокачествени полупроводници, използвани в автомобилите и домакинските уреди дори когато междинните етапи от производството вече се извършват на други места. В критичния сектор на фармацевтиката например САЩ могат да внасят множество генерични лекарства от Индия, но Индия разчита на Китай за суровините и компонентите, необходими за производството им.

Именно това прави индустриалното отделяне толкова трудна задача: силни икономически фактори са изградили тези търговски връзки, а тяхното прекъсване е бавно и скъпо. Засега най-важният приоритет на Вашингтон трябва да бъде натрупването на краткосрочни запаси от стратегически стоки, чийто краен източник е Китай. В идеалния случай САЩ биха могли незабавно да ги набавят от други места, но администрацията на Тръмп, както и администрацията на Байдън преди нея, не постигна значителен напредък по този въпрос. И двете се опитаха, но не успяха да стимулират създаването на алтернативни източници чрез по-широк достъп до американския пазар или други компенсации. В най-лошите си моменти и двете администрации се опитаха — в някакъв погрешен опит да създадат спонтанно американско производство чрез недостиг — да принудят американския бизнес да се откаже от китайските суровини и компоненти чрез мита и ограничения.

Междувременно американски представители пропиляха предишни срещи на високо равнище и преговори в опити да убедят Пекин да увеличи китайския внос на различни нестратегически стоки — именно онези, които Китай цени най-малко. Настоящи и бивши представители могат да оправдават тези усилия като косвен ход за увеличаване на зависимостта на Китай от американски стоки и придобиване на лостове за бъдещи преговори. Но износът на американски пътнически самолети и соя нито намалява непосредствената уязвимост по отношение на сигурността, нито подобрява макроикономическите основи на САЩ. Всъщност, доколкото подобен акцент върху насърчаването на износа позволява на Китай да противопоставя САЩ на съюзниците им — например чрез стимулиране на правителствени двустранни сделки за увеличаване на продажбите на самолети Boeing или Airbus — това отслабва способността на Вашингтон да изгради единен фронт срещу икономическата принуда.

На предстоящата среща администрацията на Тръмп трябва да избере различен подход. На срещата между Тръмп и Си през октомври 2025 г. САЩ и Пекин сключиха споразумение за временно намаляване на митата в замяна на частично облекчаване на ограниченията върху износа на критични материали от Китай. По този начин администрацията на практика се отказа от стратегическите си цели веднага щом се оказа, че зад демонстрацията на сила се крие слабост. А тъй като споразумението трябва да изтече през ноември, Вашингтон може да се изкуши просто да удължи условията му. Вместо това администрацията на Тръмп трябва да търси по-амбициозно споразумение, което да включва многогодишни широкомащабни договори за закупуване на критични стоки, чието производство в момента е силно концентрирано в Китай или чиито ключови компоненти се произвеждат там за вериги на доставки, разположени на други места. САЩ биха могли да използват държавни гаранции и дори директни покупки, за да създадат стратегически резерви, докато не се появят алтернативни местни или надеждни съюзнически източници. В замяна те трябва да позволят на Китай да внася повече от някои желани технологии, в които САЩ все още имат предимство.

Подобно споразумение е едновременно по-постижимо и по-устойчиво, отколкото много от противниците му може да смятат. Дори по време на Студената война, през 70-те и 80-те години на XX век, Съветският съюз и САЩ сключват серия от зърнени сделки, които позволяват на съветската страна да внася американска пшеница, царевица и соя. Въпреки постоянното изкушение да се използва зависимостта на СССР — например президентът Джими Картър налага ембарго върху търговията със Съветския съюз през 1979 г. след съветското нахлуване в Афганистан — сделките са подновявани и разширявани от президентите Роналд Рейгън и Джордж Х. У. Буш.

Китай, разбира се, може по всяко време да се откаже от подобни споразумения. Той вече е поставил условия за износа на редкоземни елементи и свързаните с тях продукти по начин, който възпрепятства препродажбата и натрупването на запаси — именно за да запази влиянието, което е изградил. Директната парична стойност на китайския износ на редкоземни елементи е малка и сама по себе си не представлява достатъчен стимул за отказ от това влияние.

И все пак заплахата Китай трайно да прекъсне доставките си, макар и реална, е преувеличена. От своя страна Пекин има интерес да увеличава износа си, за да компенсира хронично слабото вътрешно търсене и свръхкапацитета си в промишлеността. Освен това широкото използване на забрани за износ е скъпо, провокира ответни мерки и в крайна сметка насърчава развитието на враждебни алтернативни системи. Вашингтон би трябвало да разбира тези рискове по-добре от всеки друг: прекомерната употреба от страна на САЩ на финансови санкции насърчи през последните пет години изместването от долара към платежни системи, ръководени от Китай. По-вероятно е достатъчно изгодно търговско предложение от страна на САЩ да стимулира Китай да изнася по-свободно.

Исторически дори съперници, които са се приближавали до война, успешно са натрупвали запаси и са продължавали да търгуват. Преди Втората световна война Япония е правила всичко възможно, за да внася енергийни ресурси, каучук и други критични доставки, като дори през 1941 г., когато Вашингтон забранява търговията с Токио, до 40% от военните ѝ доставки идват от САЩ. Междувременно Германия и Съветският съюз търгуват с технологии с военно приложение и петролни продукти по време на съответните им инвазии в Полша през 1939 г. Търговията между Франция и Германия пък остава до голяма степен стабилна през десетилетието, предхождащо Първата световна война.

Същите стимули, които са определяли поведението на стратегическите съперници през цялата модерна история, важат и за Китай и Съединените щати днес. Затова администрацията на Тръмп и по-настоятелните ѝ критици трябва да признаят, че по-голяма гъвкавост по отношение на американския контрол върху износа — съчетана с отваряне на възможности за инвестиции в САЩ в рамките на по-широки търговски отношения — си струва да бъде приложена заради ползите от по-надежден достъп до китайски стоки, за които Вашингтон в момента няма алтернатива. Това означава просто да се признае реалността, вместо или да се откажем, или да настояваме за използването на инструмент, който няма да работи. Разумният ход за американското правителство е да внася и складира възможно най-много стоки от Китай, докато това е възможно. Това не би трябвало да възпрепятства създаването на местни или надеждни съюзнически източници повече, отколкото прекъсването на американския достъп до китайски доставки досега е насърчило такова производство.

Инвестиции в успеха

От древни времена потенциални врагове са използвали форма на размяна на заложници, при която благородници или членове на кралски семейства са били изпращани да живеят — и да бъдат изложени на риск — в столицата на противниковата страна. Това не е било абсолютна гаранция срещу конфликт, но е действало като възпиращ фактор срещу нападенията и е забавяло необмислената ескалация. Някои заложници дори се оказвали полезни пратеници, като подобрявали взаимното разбиране чрез публична дипломация, разузнавателна дейност или и двете.

Съвременната икономическа форма на размяната на заложници са преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ). Водещи компании създават присъствие в съперничещи държави, прехвърляйки технологии и управленски практики през границите. Подобно на древните благородници, това присъствие има символична стойност, тъй като компаниите често са тясно свързани с елитите в собствените си държави, а инвестициите им са изложени на риск.

Но съвременните двустранни потоци от преки чуждестранни инвестиции носят и значително повече икономически ползи от някогашната размяна на отделни благородници. Статистически ПЧИ са свързани със създаването на работни места с възнаграждения над средните за местната икономика, увеличаване на местните разходи за научноизследователска и развойна дейност и намаляване на нестабилността на доставките чрез географска диверсификация. Този вид обмен беше ключов компонент на последователни икономически споразумения между САЩ и Европа, Япония и Южна Корея, когато последните страни отбелязаха относителен ръст на индустриалната си конкурентоспособност спрямо американската промишленост от 60-те години на XX век до началото на XXI век. ПЧИ намалиха честотата на наказателните мита и ограниченията върху износа както чрез директно намаляване на необходимостта от тях, така и чрез създаване на политически групи с икономически интерес от интеграцията.

Разбира се, отношенията между САЩ и Китай са доста различни от отношенията на Вашингтон с неговите военни съюзници. А много американски компании, които в началото на този век направиха значителни преки чуждестранни инвестиции в Китай, се разочароваха от ограниченията върху възможността да репатрират печалбите си, да увеличават пазарния си дял или да защитават интелектуалната си собственост. В резултат на тези разочарования, както и на по-враждебната среда по отношение на сигурността, двустранните трансгранични потоци от преки чуждестранни инвестиции между САЩ и Китай са намалели с 90% спрямо пиковите си стойности през 2016 г.

Но основните стимули и потенциалните икономически ползи остават. А нетните ползи за САЩ от китайските ПЧИ са се увеличили през последните години, тъй като технологичните възможности на Китай в сектори като батериите и електромобилите са нараснали. Затова администрацията на Тръмп трябва да насочи вниманието си към привличането на китайски преки чуждестранни инвестиции. Най-доброто използване на достъпа до американския пазар като лост за влияние от страна на Вашингтон е да се насърчават чуждестранните инвестиции в САЩ, вместо да се настоява за увеличаване на износа. Това не би било нещо ново. Администрациите на Рейгън и Буш успешно привличаха японски и германски инвестиции в автомобилната и химическата промишленост през 80-те години, а Китай използва преки чуждестранни инвестиции от целия свят, за да изгради собствената си индустрия през първите две десетилетия на този век. Съвсем наскоро Европейският съюз започна да използва китайски ПЧИ за развитието на собствения си сектор на електромобилите.

Неотдавнашното публично писмо на министъра на транспорта на САЩ Шон Дъфи, атакуващо Ford за лицензионното му споразумение с китайския производител на батерии CATL за завод, собственост на американския автомобилен производител в Мичиган, както и по-широкото недоволство в Конгреса срещу китайските инвестиции, пренебрегват тази възможност. Китай е станал по-устойчив и е увеличил растежа си чрез договаряне на местно производство и трансфер на технологии в началото на XXI век. Съединените щати имат всички основания да следват този път към повишаване на конкурентоспособността. В свят на дистанционно наблюдение, кибератаки и обратно инженерство, да не говорим за нелицензираното извличане на най-новите достижения в областта на изкуствения интелект, допълнителният риск от загуба или компрометиране на технологии чрез присъствието на китайски корпорации в САЩ е минимален. Китайските ПЧИ всъщност биха донесли чисти ползи под формата на заетост, научни изследвания и производствено ноу-хау, подобрявайки националната сигурност на САЩ.

Време е за сделка

Срещата на високо равнище от миналата година беше неприятно отрезвяване за администрацията на Тръмп и за противниците на Китай от двете партии, но даде полезен урок: никакви двустранни заплахи, свързани с търговията, нито изключването на Китай от американската икономика няма да дадат на САЩ лесна победа над Пекин. Съединените щати се нуждаят от време, за да намалят зависимостта си от Китай и, освен това, от други концентрирани източници на критични промишлени ресурси, както и да възстановят съюзите си, така че тези алтернативи да станат жизнеспособни. Опитите на администрациите на Байдън и Тръмп едностранно да се отделят от Китай и да притискат съюзниците да осигурят алтернативи, не са успели да постигнат тези цели. За щастие, китайското ръководство смята, че времето е на негова страна, след като Вашингтон се отказа от ролята си на лидер и гарант на световната икономика. Затова срещата трябва да се използва, за да се увери и стимулира Китай да предостави това време чрез взаимноизгодни търговски отношения.

Първата стъпка е Съединените щати да се върнат към формите на икономическа дипломация, отдавна използвани от държави, свикнали невинаги да постигат своето. САЩ вече са създали нова икономическа география. Сега трябва да действат така, както всяка друга по-малка сила е действала спрямо тях през последните 80 години: като търсят взаимноизгодни сделки, преговарят предпазливо от позиция на относителна слабост и съзнателно използват оставащата икономическа взаимозависимост, за да изградят устойчивост.

Историята показва, че дори привидно неизбежни противници продължават да търгуват, да инвестират и дори да си сътрудничат. При Съединените щати и Китай този модел вероятно ще се запази, може би дори по-дълго, отколкото в някои предишни периоди на съперничество между велики сили, заради благоприятните условия, които създават Тихият океан, ядреното възпиране и запазеното технологично предимство на САЩ в редица сектори. Икономическите и демографските проблеми на самия Китай правят още по-вероятно той да има интерес от запазването на относителен мир, включително чрез продължаване на износа и инвестициите в САЩ.

Няма гаранции, че възстановяването на определена степен на икономическа взаимозависимост ще попречи на Китай някой ден да прекъсне достъпа на САЩ до критични стоки или да предизвика военен конфликт. Нито един изцяло двустранен подход няма сам по себе си да създаде устойчивост за САЩ — необходими са и вътрешни усилия, както и действия от страна на съюзниците. Но мащабният внос от Китай, обменът на ценни американски стоки за натрупване на критични запаси и своеобразната "размяна на икономически заложници" под формата на преки чуждестранни инвестиции ще дадат необходимото време и допълнителни икономически ресурси за укрепване на американската устойчивост.

Администрацията на Тръмп трябва да погледне както отвъд подхода си, основан на игра с нулев резултат, така и последвалото преминаване към прекалено угоднически подход и поредица от частични сделки. Двустранната икономическа дипломация започва, когато едно правителство признае взаимозависимостта си с потенциален противник; тя не трябва да приключва дотам".

Източник: news.bg