Житие, битие на един емигрант в САЩ, който иска да се върне в България… Костадин Граматиков пред ФАКТИ

С редакцията на ФАКТИ се свърза Костадин Граматиков, който е емигрант в САЩ от близо 30 години. Той ни написа писмо, в което разказва подробно през какви премеждия продължава да минава, за да се прибере в България с втората си съпруга, която е китайка.

- Г-н Граматиков, защо се обърнахте към ФАКТИ, за да разкажете история си?
- Търся помощ, за да се разреши казусът.

- Разкажете за себе си. Как стигнахте до САЩ?
- Аз съм продукт на Българската академия на науките (БАН) и един от най-добрите ученици на бившия министър на образованието академик Асен Хаджиолов. 1992-а не беше добра за биологичните науки в България, повечето квалифицирани и опитни учени напуснаха страната, включително моят преподавател д-р Олег Георгиев. След няколко години финансови борби в БАН, получих стипендия в кантон Цюрих (Швейцария) и 3 години по-късно защитих втората си докторска дисертация (април 1995) в Цюрихския университет. Ситуацията с финансирането в България все още не се подобряваше и аз потърсих нови възможности в САЩ. Така се случи.

- Така стигате до Сан Диего…
- Да. Аз живея тук от 27 години и съм част от най-иновативния център за биотехнологии в САЩ. Няколко години по-късно, след като влязох в САЩ, правителството ми даде гражданство в категорията „Извънредни способности“, защото разработих ваксини срещу ХИВ и рак. В обобщение, през годините в Калифорния имах възможността да работя в топ компании, с най-умните учени и най-умните бизнес разработчици. Върнах се обратно в друг университет - в Сан Диего, за да получа дипломата си по бизнес, което повиши способностите ми за интегриране на науката и иновациите. През всичките тези години не е имало нито един ден, в който да не съм мислил как да се върна в България.


- Но решавате да се върнете?
- Очаквам, че животът в България се е подобрил, а най-важното, че българските биотехнологии и медицина могат да се възползват от моите обширни познания и опит. През лятото на тази година (май 2023 г.) бях поканен да се присъединя към Варненския медицински университет и да ръководя Катедра по „Технологии и иновации“. Бях много развълнуван да мисля, че мога да се върна и да започна нов живот в моята страна! Но…

- И така започва сагата ви…
- Причината за проблемите е, че се ожених за момиче, родено в Китай. За да вляза в България със съпругата ми, трябваше да осигуря безкрайно количество документи, всеки с апостил от щата Калифорния, което отне повече от 3 месеца от първоначалното намерение, да не говорим за цената в долари. Най-интересното е, че дори след няколко дузини запитвания по имейл, изпратени до българското консулство в Лос Анджелис с подробности относно КАК ДА получа виза за жена ми - не успях да получа нито един изчерпателен отговор. Напротив, трябваше да открия за период от 3 месеца чрез метода проба-грешка колко труден и противоречив е процесът. Въпреки факта, че имам валиден български международен паспорт, трябваше да се чака един месец в град Добрич (където съм роден), за да получат потвърждение от Министерството на правосъдието, че все още имам българско гражданство и не съм се отказал от него, въпреки че има уверение от паспорта ми!
Като цяло процедурите бяха връщане с най-малко 3 стъпки назад, които бяха необходими преди кандидатстването за виза D за жена ми (също се оказа блокирана в напълно замразения имиграционен процес в САЩ след „имиграционната реформа“ на Доналд Тръмп). Всички тези 3 месеци бяха „прескачане на примките" на бюрокрацията до безпрецедентна степен. Трябваше да отлагам срещата си във Варненския университет три пъти. Беше ми невероятно трудно да обясня цялото това необяснимо пътуване през нелогични процедурни примки на колегите си там.
Миналия месец (13 октомври 2023 г.) най-накрая успях да кандидатствам за дълго подготвяната виза D за жена ми. Между няколко документа трябваше да представя и адрес на пребиваване.

- И това се превръща в казус?
- Аз никога не съм имал личен имот в България, защото апартаментът, в който живеех тогава, се водеше на родителите ми, а единственият ми жив роднина е майка ми, която е в напреднала възраст и която не може да помогне с никакви документи.
Предоставих четири адреса, включително един на близък приятел в Добрич, където съм роден, дори и адрес на потенциален наем във Варна. Как бих могъл да имам постоянен адрес след 30 години далеч от дома? За това изискване за адрес от българското консулство в Лос Анджелис не ме е предупреждавало или поставяло конкретно изискване преди или по време на кандидатстването!
След 30 дни чакане за визата (общо 4 месеца от началото на всичко това) в петък (13 ноември) се свързах с миграционни служители в град Добрич, които търсеха местоживеенето ми в къщата на майка ми в Балчик, изплашвайки я с неканената им визита и гестаповски разпит за миналото ми, оставяйки впечатление в съзнанието на горката ми майка, че трябва да съм станал престъпник, който нарушава имиграционния закон на България! Изглежда, че служителите по миграцията са действали въз основа на така нареченото "ограничено знание" за един адрес, на който живях преди много години, който вече не е собственост на майка ми - въпреки факта, че подадох четири адреса.
Служителите по миграцията твърдят, че българското консулство в Лос Анджелис НЕ е изпратило и четирите адреса за проверка, които посочих по време на кандидатстването си - а само един - използван за издаване на паспорта ми преди няколко години (ул. „Кубадин“ No1). Това постави началото на нова каскада от документи и нотариуси, които ми препоръчаха, по моя инициатива, да изпратя директно в българското консулство в Лос Анджелис, декларация за осигурено жилище и адрес за регистрация.
На това от консулството веднага реагираха, че това не е правилният ред! С няколко думи, тези миграционни служители ме изпратиха на „преследвам диви гъски“ и майсторски прехвърлиха отговорността върху раменете ми – пращайки ме в задънена улица!

Така след общо над 4 месеца чакане за визата (за която ми казаха, че ще бъде готова след един месец), процесът изглеждаше изхвърлен и не можеше да се предвиди видимо решение!

След цялото това мъчително преживяване аз се питам: „Това ли е всичко и защо на никой не му пука, никой не знае какво да прави, всички комуникации са прекъснати, никой не уважава съседите си или просто съм наказан, че съм толкова години далеч от дома?!“
Когато споделих това с колеги в други страни… сравненията са невъзможни. Например, китайското правителство е разработило специални програми за напредналите завърнали се (докторанти, наречени „костенурки“) не само за бързо настаняване, но и за финансово стимулиране и възнаграждение за завръщането им, внасяйки целия си опит, натрупан в САЩ, за да дадат своя дял в напредването на страната им. Румъния е подобен пример - по думите на друг колега, Румъния предлага само един месец преходен период за професионалисти от моята категория.
В Китай са ми предлагани позиции, където ще съм издигнат до позицията на „кавказки цар“. В Румъния можех да се присъединя към всеки университет без всички тези проблеми за много по-кратко време. И не съм гражданин нито на Китай, нито на Румъния. Защо да ходя в страни, които не ме интересуват? Изкушаващо е да се запитаме: Какво кара горните две държави (Китай и Румъния) да ценят собствените си граждани или дори чужди граждани повече от България? Чувствам се дълбоко засрамен, когато трябва да обяснявам на колегите си през какви проблеми трябва да премина, за да се върна в РОДИНАТА си с намерение да допринеса нещо полезно. Освен това чувствам, че правата ми като гражданин и семеен човек са нарушени от невидим враг, разпръснат по ведомства и процедури! Споделих с българската диаспора своя горчив опит и чух, че опитът ми досега не е изненадващ, че мнозина са минали през различни, но подобни болезнени пътувания. Това обаче не ми донесе никаква утеха. Тогава чух, че може би в Министерството на външните работи може да има някой, който да ме чуе, да възприеме моята ужасна история и да се намеси, за да спре цялото ѝ безумно развитие. Други ми препоръчаха да намеря българска медия, за да публикувам тези болезнени мемоари... Така че се надявам в сегашното правителство на България да има нови хора, които са видели как функционира останалият свят (да не кажа най-ефективните страни). И тъй като са нови, те може да искат да подобрят и да доведат България до различен имидж и ниво на работа, противоположно на стагнацията. С надежда желая да можете да разберете нашата голяма беда и да ни помогнете да разрешим ситуацията възможно най-скоро!

PS: Писахме писмо до консулството ни в Лос Анжелис и те ни отговориха в рамките на следващия ден следното : Поради съображения за сигурност на личните данни, както и чувствителна информация свързана с процедури и преписки за заявления за издаване на виза за Р. България, генералното консулство няма възможност да споделя подобна информация без съответните официални указания.
Имате възможност да се свържете с колегите ни от МВнР и чрез, които да изискате съответната информация по надлежния ред.

PS2: От консулството в Лос Анжелис отговориха за ден, а през миналата седмица изпратихме писмо до Външно министерство. Все още нямаме отговор.