Искай всичко, заплашвай с война. Все някой на Запад ще се хване на въдицата: Как ще преговаря Путин?

В една историческа седмица, в която целият свят очакваше срещата между Путин и Тръмп в Аляска, дългата история на съветската дипломация може да ни помогне да разберем как да преговаряме с Путин.

За тази цел френското онлайн издание Le Grand Continent анализира статия на руския писател и журналист Леонид Млечин, взета от биографията на бившия външен министър Евгений Примаков, може би най-влиятелната фигура в разбирането на руската геополитика от ерата на Елцин до Путин.

Още новини от Украйна

В тази статия Млечин анализира еволюцията на съветската дипломация през призмата на няколко фигури, от Троцки до Громико, като акцентира върху стиловете и стратегиите на преговори на всеки от тях, използвайки няколко поверителни източника. От нея разбираме, че тактиките на преговори на Путин и Лавров са резултат от визия за дипломация, диаметрално противоположна на образа, който имаме в Европа. Нейният създател е човекът, наричан "Чукът на Сталин" - Вячеслав Молотов.

Именно в този текст откриваме най-пълната формулировка на "Доктрината Громико": "Първо, изисквайте максимума и не се колебайте да преувеличавате исканията си. Изисквайте дори това, което никога не ви е принадлежало. Второ, поставяйте ултиматуми. Заплашвайте с война, не пестете заплахите, след което предлагайте преговори като изход от ситуацията: винаги ще има хора на Запад, които ще се хванат на въдицата. Трето, след като преговорите започнат, не отстъпвайте нито сантиметър. Вашите събеседници в крайна сметка ще ви предложат част от това, което сте поискали. Но дори и тогава не подписвайте: настоявайте за повече и те ще приемат. Когато сте получили половината или две трети от това, което никога не ви е принадлежало, можете да се смятате за дипломат."

Настоящият върховен представител Кая Калас повтори това преди две години на Мюнхенската конференция, установявайки пряка приемственост между метода на Громико и този на Путин.

Троцки, Сталин и съветската школа по дипломация

Според Троцки световният пролетариат не е имал нужда от дипломация: работниците биха се разбирали директно, без посредници. Леон Давидович особено мразел тайната дипломация. След него се утвърждава навикът тайно да се сключва споразумение, докато публично се декларира обратното.

Назначен за народен комисар на външните работи, Троцки възнамерява да демонтира дипломатическия и военния ред на стария режим. Затова той публикува в "Правда" няколко тайни договора, сключени от царска Русия, за да разобличи империалистическата дипломация и да провокира международен скандал, надявайки се на световна революция.

По време на преговорите в Брест-Литовск (между 1917 и 1918 г.), Лев Троцки, който оглавява съветската делегация, използва нестандартна и умишлено провокативна тактика: той отказва да подпише какъвто и да е договор, провъзгласявайки състояние, определено като "нито война, нито мир", което според него би предизвикало революция в Европа. Това решение се проваля и позицията на Троцки е напълно обърната с главата надолу от Сталин.

Сталин се възхищавал на британския дипломатически стил, но не го смятал за нищо повече от изкуство на измамата, доведено до най-висока степен на съвършенство: "Думите на дипломата не трябва да имат никаква връзка с делата му, иначе каква дипломация е това? Думите са едно, делата са друго... Искрената дипломация е невъзможна като сухата вода или желязното дърво."

Този цитат е взет от статия на Йосиф Висарионович Джугашвили, публикувана в брой 30 на вестник "Социалдемократ" на 12 януари 1913 г., както и в събраните съчинения на Сталин.

В нея червеният тиранин атакува буржоазната дипломация и нейното двуличие: "Когато буржоазните дипломати се готвят за война, те започват шумно да провъзгласяват мир и приятелски отношения. Ако някой външен министър започне да разпъва локуми за "мирна конференция", знайте, че неговото правителство вече е поръчало нови бойни кораби и моноплани."

По този начин сталинисткият стил на преговори имитира това, с което твърди, че се бори, като същевременно маскира намеренията си. За да приложи този метод, той разчита на най-опитния и хитър съветник: Вячеслав Молотов (1890-1986), който изобретява това, в което ще се превърне съветската дипломация до разпадането на СССР.

Молотов и раждането на съветската школа за преговори

Съветската школа за преговори е основана от Вячеслав Молотов. Той не е бил дипломат в традиционния смисъл на думата: не се е стремял нито да очарова събеседниците си, нито да създава приятели или съюзници. Упорит и педантичен, той преговаря с твърдост и негъвкавост. Казва това, което смята за необходимо, и когато събеседниците му възразяват, неуморно повтаря едно и също нещо, като грамофон, докато не ги подлуди. Проявява изключителна упоритост, готов да отстоява позицията си, докато не се изтощи напълно.

Едва след като е опитал всичко - включително заплахи за прекратяване на преговорите - той се е съгласявал на отстъпка.

Ветеран от съветската дипломация, Молотов - "леля Моли", както в крайна сметка го наричат британските дипломати, е наричан също и "Чукът" - препратка към звука на името му: на руски "чук" е молоток. Методите му за дестабилизация най-често се състоят в безкрайно повтаряне на едни и същи въпроси, прекъсване на дискусията или дори постоянно отлагане на срещата, за да разбие събеседниците.

Точно това прави той с Жорж Бидо, който се опитва да наложи присъствието на Франция на Потсдамската конференция. Както съобщава държавният секретар на САЩ Джон Фостър Дълес: "Целта на Молотов беше да накара Бидо да напусне конференцията. За тази цел Молотов се опитваше да засегне честта на Франция с поредица от дребни, пренебрежителни забележки. Той също така от време на време искаше отсрочки, без да информира Бидо. Последният, който пристига точно в уговорения час, чака с нарастващо нетърпение колегите му да се появят, преди да се върне в хотела си. Няколко пъти беше на прага да се върне в Париж."

В мемоарите си ("Война или мир", 1957 г.) самият Дълес разказва как човекът на Сталин е успял да проникне в личността на британския външен министър Ърнест Бевин. Бевин, пише Дълес, "блъфираше, но беше топъл, избухваше, но бързо се разкайваше". Молотов се отнасяше с него като матадор с бик, хвърляйки поредица от копия, за да го провокира, докато не избухне. В един момент Бевин толкова се ядоса, че накрая каза, че Молотов говори като Хитлер... Молотов скочи и се насочи към вратата. Бевин, разкаял се, побърза да обясни острите си думи и в знак на искреност отстъпи по спорния въпрос."

Тази неотстъпчивост и отказ да преразгледа позициите си може да изглеждат като добродетели. В политиката обаче те често причиняваха вреда на страната, тъй като срещаха същата твърдост от противоположната страна. Така във Вашингтон Молотов намира опоненти, които не му отстъпват по инат.

Между 1928 и 1953 г. Молотов присъства на повече от 2000 срещи в личния кабинет на съветския лидер. Въпреки че се справя блестящо с ролята си на Сталин номер 2 (той изпада в немилост при Хрушчов и умира през 1986 г.), неговият брутален стил на преговори е използван предимно за прокарване на идеологически проект, който може да бъде проследен до Путин и Сурков. В книгата си от 1946 г. "Проблеми на външната политика" той пише, че "понякога е трудно да се направи разлика между желанието за сигурност и желанието за разширяване". Както казва един от водещите историци от този период, Джефри Робъртс, цитирайки британския дипломат сър Уилям Сийдс, Молотов, който не е говорел друг език освен руски, е човек, "на когото самата идея за преговори - за разлика от простото налагане на волята на партийния му лидер - е била напълно чужда".

Въпреки това, когато са били конфронтирани, особено на конференциите в Ялта, Вашингтон и Дъмбартън Оукс през 1944 г., неговите американски събеседници - Кордел Хъл и по-късно Едуард Стетиниус - са показали подобна решителност, което е ограничило ефективността на тази тактика на изтощаване.

Влиянието на стила Сталин-Молотов върху съветското външно министерство и дипломатическата мрежа е било дълбоко. Както твърди историчката Сабине Дулин, тази стратегия е довела до изчерпване на експертизата: "Нито Сталин, нито Молотов са възнамерявали да оставят на своите посланици много място за маневриране, нито са се доверявали на позиции, които опитни дипломати от предишния период, служили по време на войната и във Великия алианс, са смятали за "опортюнистични." В края на живота си Молотов, осъзнавайки генерално ниското ниво на съветските дипломати в чужбина, го е отдавал на тяхната неопитност: всъщност това е било следствие, а не причина за тази политика.

Междуцарствието на Шепилов и Вишински

Чуждестранните дипломати не се доверяваха на Андрей Вишински. Те знаеха, че с него не е възможно споразумение и че не е постижим компромис. Вишински дори не се опитваше да убеди събеседниците си да приемат съветските предложения: той просто ги засипваше с обиди и ругатни.

Краен сталинистки лоялист - известен е с това, че е бил главен прокурор по време на Големите чистки - Андрей Вишински е министър на външните работи на СССР от 1949 до 1953 г., преди да бъде назначен за постоянен представител на Съветския съюз в Съвета за сигурност на ООН.

На Вишински не са му били чужди тирадите срещу Съединените щати, особено от подиума на тогава младото Общо събрание на ООН, заседаващо в Париж. Той въвежда брутална практика на директни обиди на международната арена на реда след Втората световна война. Обръщайки се директно към американските делегати Елинор Рузвелт, Джон Фостър Дълес, Уорън Остин и Джордж Маршал, Вишински обвинява Съединените щати, че се готвят за ядрена война срещу Съветския съюз.

Дмитрий Шепилов, по-млад, открит и далеч от закостенял, знаеше как да слуша събеседника си и когато смяташе аргументите му за разумни, се съгласяваше с него. Чуждестранните дипломати, свикнали с Молотов и Вишински, бяха изненадани да срещнат "нормален" човек.

Дмитрий Шепилов беше министър на външните работи на Съветския съюз между 1956 и 1957 г. Докато Молотов пое този пост за няколко години след смъртта на Сталин, Хрушчов се възползва от Суецката криза, за да го свали.

Той е известен с това, че е автор на "Плана Шепилов" в отговор на доктрината на Айзенхауер за Близкия изток. Както предполага Млечин, той е бил преди всичко преходен министър, предназначен да отбележи скъсване с метода на Молотов.

Громико - консолидатор на школата на Молотов

Громико беше обучен в школата на Молотов. В редки моменти на откровеност той даваше съвети на младите си асистенти. Един от тях, Олег Алексеевич Гриневски, го е записал:"Първо, изисквайте максимума и не се колебайте да преувеличавате исканията си. Изисквайте дори това, което никога не ви е принадлежало. Второ, поставяйте ултиматуми. Заплашвайте с война, не пестете заплахите, след което предлагайте преговори като изход от ситуацията: винаги ще има хора на Запад, които ще се хванат на въдицата. Трето, след като преговорите започнат, не отстъпвайте нито сантиметър. Вашите събеседници в крайна сметка ще ви предложат част от това, което сте поискали. Но дори и тогава не подписвайте: настоявайте за повече и те ще приемат. Когато сте получили половината или две трети от това, което никога не ви е принадлежало, можете да се смятате за дипломат."

Въз основа на заплахите и твърдото убеждение, че Западът винаги отстъпва в крайна сметка, тактиката на преговорите на Громико, усъвършенстваща и теоретизираща практиката на Молотов, се основава предимно на третия пункт: никога не отстъпвайте по нито един въпрос

По отношение на Украйна, противно на твърденията на американската администрация и въпреки привидното влизане в "преговори", Русия на Путин никога не е променяла линията си: тя изисква капитулация на Украйна и обезглавяване на нейната суверенна власт. Ето защо Володимир Зеленски отново заяви на 11 август, че според него никакви отстъпки вероятно няма да принудят Владимир Путин да отстъпи.

Ето какви препоръки Громико-старши дава на сина си, когато заминава да работи в чужбина:

"В група се отнасяй към всички еднакво - не се изтъквай, бъди скромен. Слушай повече, отколкото да говориш. Важно е да слушаш другия човек, а не себе си. Ако не си сигурен дали да говориш, е по-добре да мълчиш. И най-важното - не се сприятелявай с чужденци: за политиците и дипломатите те са ненужно бреме."

Наричан "Г-н Не", подобно на Молотов, Громико въплъщава идеала за съветски дипломат, който е диаметрално противоположен на европейските традиции - например френската или британската - където дипломацията е синоним на етикет, познаване на света, връзки и т.н.

Както обобщава Сабине Дулин: "Методът на Молотов за провеждане на външна политика не изисква толкова дълбоко разбиране на начина на мислене на другата страна, както в предходния период. Освен това, най-често не става въпрос за нахлуване на територията на противника, а за консолидиране на позицията и принуждаване на противника да заеме твоята страна. В следвоенната среда присъствието на дипломати, които са слабо запознати с външния свят, имунизирани срещу неговите прелести поради строго политическо образование и следователно неподвластни на влияние, могат да бъде ценен актив в дипломацията на Студената война."

Громико превъзхождал Молотов по умения, което било признато дори от проницателен наблюдател като бившия държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър. Според него Громико не вярвал във внезапни прозрения, нито в хитри маневри: това противоречало на вроденото му благоразумие. Неуморен и невъзмутим, той се ядосвал само нарочно. Никога не започвал преговори, без да проучи случая: да се води дискусия с него, без внимателно да се проучат документите, било равносилно на самоубийство, признал Кисинджър.

Хенри Кисинджър посвещава голяма реч по случай стогодишнината на Громико през 2009 г. - наричайки го също "приятел" - в която хвали интелигентността и ефективността на съветския дипломат: "Андрей Громико създаваше впечатление на много строг, много професионален, много коректен човек и това наистина беше вярно. Но бих искал да добавя, че той беше и много интелигентен, винаги добре подготвен и никога не губеше самообладание. Имаше прекрасно чувство за хумор, което не ставаше очевидно веднага, но след като го опознахме по-добре, ни беше от голяма полза в разговорите."

В същата реч той признава, че Громико понякога е изпитвал затруднения да промени предишната си непоколебима позиция: "Когато му е било наредено да промени позицията си, е било очевидно, че това го е карало да се чувства неудобно."

Громико отдава голямо значение на подготвителната работа - лично е събирал необходимата документация, така че тя да е готова в момента. Не се е страхувал от мръсната работа, която често му е позволявала да доминира над по-малко подготвените дипломати. Не е оставял място за импровизация, въпреки че тя е била неразделна част от дипломацията, тъй като в разгара на Студената война може да бъде опасна. Можел е да преговаря с часове, без да забравя нищо, запазвайки почти всичко в паметта си: само потокът от технически данни го е принуждавал да се обръща към бележките си. Въпреки че е говорил свободно английски, той винаги е изисквал превод: докато преводачът е говорил, е печелил ценно време да обмисли отговора си.

С безкрайно търпение Громико се стремеше да изтощи събеседниците си, пазарейки се за всяка точка. Той разчиташе на тяхното нетърпение и не отстъпваше, докато не бяха готови да отстъпят. Знаеше как да разменя малки отстъпки за значителна компенсация и беше още по-негъвкав, защото искаше да изглежда по-малко нетърпелив да постигне споразумение от американските си партньори.

Както в покера, той винаги започваше с твърда позиция, след което изброяваше исканията, които Вашингтон смяташе за прекомерни, преди да похвали търпението и щедростта на собственото си правителство: един вид ритуално начало. Така преговорите станаха тест за издръжливост. В крайна сметка той успяваше фино да преформулира противоположната позиция, приближавайки я до своята, за да създаде прецедент за следващата среща.

С течение на времето обаче тази тактика се обърна срещу него: чуждестранните му партньори осъзнаха, че ако останат твърди, могат да го принудят да направи отстъпки. Страхувайки се, че преговорите ще се проточат или ще се провалят в последния момент, той понякога подписваше твърде бързо, от страх да не се наложи да отговаря пред Политбюро за провал.

Той никога не поемаше инициативата без инструкции и дори когато те предвиждаха възможност за компромис, той не искаше да ги използва. Тази твърдост понякога го караше да пропуска възможности за осигуряване на благоприятни условия. Той можеше също така да се вкопчи в нереалистични обещания към Брежнев, че да се наложи да жертва основни неща, за да спаси споразумението. Както пише бившият посланик Валентин Фалин, "притиснат - често сам - той не смяташе за под достойнството си да жертва фундаментални ценности". В преследване на малки печалби, той понякога губеше основни неща.

Въпреки формалната и тактическа приемственост от Молотов до Путин, чрез Громико, анализът не бива да пренебрегва това, което остава фундаментална разлика между съветския период и Руската федерация при путинизма.

Както отбелязва Млечин в края на този текст, негъвкавостта и непоколебимостта, които в крайна сметка се превърнаха в доктрина на дипломацията на СССР, могат да бъдат отчасти обяснени с високо йерархична система, със сигурност съсредоточена върху фигурата на Върховния съвет, но след смъртта на Сталин, зависима и от административна и бюрократична логика със силен инерционен ефект.

Дипломацията на Путин, водена от Лавров и Патрушев - които пророкуваха в началото на 2025 г., че "Украйна може да престане да съществува тази година" - може да използва тази непримиримост още по-ефективно, защото се фокусира върху един-единствен въпрос и отговаря на едно-единствено желание: желанието на Владимир Путин да разшири територията на Русия.