Той превърна Европа в американски васал! Лицемерието на Марио Драги

„В продължение на години“, заяви Марио Драги миналата седмица, „Европейският съюз вярваше, че икономическото му измерение, с 450 милиона потребители, му носи геополитическа сила и влияние в международните търговски отношения“. Но тази година, каза той, ще бъде запомнена като момента, в който тази илюзия се разсея. Както обясни бившият президент на Европейската централна банка и бивш италиански премиер, ЕС е бил подложен на натиск от страна на Съединените щати да приеме вредни мита и ненужно високи военни разходи „по начини и форми, които вероятно не отразяват интересите на Европа“, дори когато е сведена до ролята на обикновен „зрител“ навсякъде от Газа до Украйна.

Драги често е хвален за рядката си прямота при оценката на състоянието на Европа, качество, което му е спечелило репутацията на един от най-проницателните мислители на континента. И, разбира се, той е прав, когато твърди, че неолибералната архитектура на ЕС – основана на „съзнателно намаляване на властта на държавите“ в полза на пазарни механизми, основани на правила – е оставила Европа трагично неподготвена да се ориентира в свят, в който военната и икономическата сила се използват все повече за защита на националните интереси.

Проблемът е, че така наречените анализи на Драги обикновено се свеждат до малко повече от констатиране на очевидното – факти, които са ясни за всеки, който не е заслепен от идеология или лични интереси. Накратко, похвалите говорят по-малко за гениалността на Драги, отколкото за бедността на европейския публичен дебат. Но още по-важно е, че макар Драги да разбира правилно повърхностните симптоми на неразположението в Европа, той постоянно се проваля – умишлено – в поставянето на правилната диагноза за основните причини за това.

„Проблемът не е липсата на интеграция, а интеграцията.“

Защото ако той е прав, когато казва, че неолибералната рамка на ЕС – основана на съкращаване на държавните разходи, фискална строгост, свиване на заплатите и мания към увеличаване на износа – е отслабила Европа, то това е политически коктейл, в чието смесване той самият е участвал. Той беше архитект и изпълнител на този модел. Още в началото на 90-те години, когато беше генерален директор на италианското министерство на финансите, той се наложи като водещ защитник на концепцията за vincolo esterno („външно ограничение“) – идеята, че само чрез „вързване на ръцете“ на националните правителства чрез политико-икономическа риза могат да бъдат наложени неолибералните реформи, които не се ползват с подкрепата на населението. Това външно ограничение беше, разбира се, Европейският съюз и преди всичко единната валута, чиято пътна карта беше очертана в Договора от Маастрихт от 1992 г. В тази си позиция Драги също така изигра важна роля в насърчаването на мащабната приватизация на държавните предприятия в Италия.

През следващите три десетилетия, преминавайки от частния сектор (по-специално Goldman Sachs) към висши държавни постове, Драги се утвърди като един от най-изявените защитници на неолибералната ортодоксалност. Тази роля достигна най-пълното си изражение по време на мандата му като президент на ЕЦБ от 2011 до 2019 г., а действието, което символично бележи началото на мандата му, не може да бъде по-парадигматично.

През август 2011 г., в разгара на така наречената „еврокриза“, Драги и неговият предшественик Жан-Клод Трише изпратиха писмо до италианското правителство. Предназначено да остане тайна, то впоследствие беше разкрито. В писмото се твърди, че планът на Италия за намаляване на дефицита след кризата е „недостатъчен“ и се излагат подробни изисквания, включително „пълна либерализация на местните публични услуги“, „мащабни приватизации“, намаляване на заплатите и дори „конституционна реформа, затягаща фискалните правила“. Джулио Тремонти, тогавашен министър на икономиката и финансите на Италия, по-късно сподели на група европейски министри на финансите, че правителството му е получило две заплашителни писма през тази година: едно от терористична група, а другото от ЕЦБ. „Това от ЕЦБ беше по-лошо“, пошегува се той.

Драги трябва да е стигнал до заключението, че условията, посочени в писмото, не са били изпълнени, защото няколко месеца по-късно той „принуди“ (цитирайки неолибералния Financial Times) Силвио Берлускони да напусне поста си в полза на неизбрания Марио Монти. Драги постигна това, като преустанови покупките на италиански облигации от централната банка – по този начин умишлено предизвиквайки покачване на лихвените проценти над безопасните нива – и като постави отстраняването на Берлускони като предварително условие за по-нататъшна подкрепа от ЕЦБ за италианските облигации. Това бе признато със закъснение от самия Монти, който в интервю от 2017 г. заяви, че в края на 2011 г. Драги „реши да спре покупките на италиански държавни облигации, които бяха поддържали правителството на Берлускони през лятото и есента на 2011 г.“.

Трудно е да си представим по-тревожен сценарий от този, в който една уж „независима“ и „аполитична“ централна банка използва паричен шантаж, за да свали избрано правителство от власт и да наложи собствената си политическа програма. Всички доказателства обаче сочат, че точно това – паричен преврат – се е случило в Италия през 2011 г. Само няколко години по-късно Драги използва същите инструменти срещу Гърция, като ефективно блокира банковата система на страната, за да принуди правителството да се съобрази с изискваните от ЕС политики на строги икономии, които Янис Варуфакис, тогавашен министър на финансите на Гърция, оприличи на форма на „икономическо изтезание с вода”.

Дори в кратката си роля като италиански премиер между 2021 и 2022 г. Драги продължи тази политика. Малкото „структурни“ мерки, приети от неговото правителство, бяха насочени към насърчаване на приватизацията, либерализацията, дерегулацията и фискалната консолидация, докато той наложи на страната си едни от най-драконовските мерки срещу Covid в света.

Като цяло, през последните десетилетия малцина са били по-непоколебими в ангажимента си да насърчават недемократичния неолиберализъм от Марио Драги. Но неговата отговорност за низходящата спирала на Европа се простира далеч отвъд ролята му на главен изпълнител на неолиберализма. В речта си миналата седмица той фактически призна, че ЕС е бил подчинен на Съединените щати. И все пак, за пореден път, Драги пропусна да спомене собствената си роля в довеждането до това жалко състояние на нещата: той винаги е бил убеден атлантик и като такъв е играл ключова роля в осигуряването на структурната подчиненост на ЕС на Вашингтон.

Реакцията на ЕС на кризата между Русия и Украйна е добър пример за това. В широко обсъждания си доклад за европейската конкурентоспособност, публикуван преди година тази седмица, Драги подчерта високите енергийни разходи като една от основните причини за загубата на конкурентоспособност на ЕС. Докладът подчерта, че европейските компании са изправени пред значително по-високи цени в сравнение с американските си колеги, което сериозно затруднява индустриалния растеж и инвестициите.

Достатъчно справедливо — но това едва ли беше Божествен акт. По-скоро това беше пряка последица от решението на ЕС да се откаже от руския газ, който преди войната съставляваше почти половината от доставките на блока, в полза на много по-скъпия американски втечнен природен газ (LNG). По-точно, тази политика беше категорично подкрепена от Драги. Скоро след руската инвазия той, в качеството си на министър-председател, защити решението на ЕС да наложи ембарго върху газа от Русия, от която Италия внасяше около 40 % от газа си. „Искате климатик или искате мир?“, попита той, като логиката му беше явно съмнителна. Драги вероятно предполагаше, че санкциите скоро ще парализират руската икономика и ще принудят Русия да сложи край на войната – сценарий, който всеки, дори и с елементарни познания за икономическите и геополитическите реалности, би отхвърлил от самото начало.

Няколко месеца по-късно, в реч пред ООН, която в ретроспекция изглежда почти комично погрешна, Драги удвои залога, твърдейки, че санкциите са наложили „изключително тежки разходи на Русия“ и са имали „разрушителен ефект върху руската военна машина и икономика“, което „затруднява Русия да отговори на пораженията, които се натрупват на бойното поле“. Както знаем, нищо от това не се случи – руската икономика се оказа устойчива, военната машина продължи да работи, а пораженията се натрупаха не в Москва, а в заблудените прогнози на Драги. Всичко това беше лесно предсказуемо и всъщност беше предсказано от много от нас.

Всичко това повдига един очевиден въпрос: как е възможно Драги да продължава да бъде възхваляван за това, че осъжда последиците от погрешните политики, които сам е насърчавал? В един нормален свят той би бил осмян на сцената – или замерян с развалени яйца. Фактът, че той толкова лесно се измъква от отговорност, е най-ясното изражение на двойнствената същност на политиката на ЕС, където провалът не се наказва, а се награждава, и където некомпетентните лидери рутинно се издигат нагоре.

Но ако отказът на Драги да поеме отговорност за проблемите на ЕС е достатъчно лош, предложените от него решения са още по-лоши. За Драги лекът за дисфункцията на ЕС е да се даде на ЕС още повече власт. „Европейският съюз ще трябва да се придвижи към нови форми на интеграция“, заяви той в последната си реч. Превод: още по-голяма политическа, фискална, военна и технологична централизация. С други думи, според Драги проблемите на Европа могат да бъдат решени само чрез прехвърляне на още повече власт към Брюксел и по-нататъшно изместване на националните правителства и парламенти.

Но последното, от което Европа се нуждае, е да даде още повече власт на хора като Драги. Напротив, ако континентът иска да има някакъв шанс да обърне своя упадък, той трябва да отхвърли илюзорната догма за „повече Европа“ и най-накрая да потърси сметка от своите технократи, които създадоха кризисния ред, който сега се преструват, че диагностицират.

Thomas Fazi - UnHerd

превод: Nick Iliev