Георги Тодоров пред ФАКТИ: Историческите закономерности разкриват опасна връзка между властта и Църквата (ВИДЕО)

Какви са острите въпроси за църковното предание, съборността, отношенията между Църквата и политическата власт и влиянието на националните идеологии върху православното съзнание. Ето какво сподели пред Лили Маринкова в студио „ФАКТИ“ и предаването „Разговор“ богословът Георги Тодоров.

- Георги Тодоров, известният богослов и публицист, е наш гост. Поводът за разговора е предстоящото честване на годишнината от рождението и успението на свети Йоан Рилски. Българската патриаршия е поканила Вселенския патриарх Вартоломей, който ще оглави празничните богослужения в Рилския манастир и в София. Как оценявате усилията на българския патриарх за подобряване на отношенията с Вселенската патриаршия? Трябва ли да бъдат преодолени предишните разногласия?
- Самото водене на диалог е обичайна човешка дейност и не може само по себе си да бъде определено като достойно или недостойно. Основната ми цел е да проследявам историческите закономерности и да показвам как те хвърлят светлина върху съвременната църковно-политическа действителност.
Когато съпоставим историческите процеси с това, което се случва днес, според мен се очертава сериозен проблем. Историята и богословието могат да ни помогнат да разберем настоящето, стига да не се поддаваме на натиск и да не се съобразяваме с интересите на силните на деня.

- Каква е основната историческа закономерност, която според вас се повтаря и в съвременния църковен живот?
- Става дума за влиянието на светския хегемон върху Църквата. Във времето на Ромейската империя императорът е имал огромно влияние върху църковните дела. Според моя прочит на историята, когато императорът е подкрепял православието, са били свиквани събори, които утвърждават православното учение. Когато обаче е подкрепял еретически възгледи, държавната власт е можела да наложи съответната линия и в църковния живот.
Особено опасно е, когато дадено учение получи подкрепата на върховната политическа власт. Тогава тя може да влияе върху назначаването на патриарси и епископи и да определя посоката на църковната политика. Според мен подобни процеси трудно могат да бъдат преодолени само с вътрешноцърковни средства, докато не се промени политическата подкрепа за тях.

- Кой изпълнява ролята на този хегемон в съвременния свят, след като вече нямаме православен или еретически император?
- След изчезването на Ромейската империя ролята на върховната власт се променя. В определени исторически периоди това е бил османският султан, а в по-ново време можем да говорим за влиянието на т.нар. „дълбока държава“ или на големия геополитически център на властта.
Според мен механизмът остава сходен: силата, която има водещо положение в международната система, се опитва да влияе и върху църковния живот. Разбира се, въпросът кой точно упражнява това влияние днес е сложен, но аз смятам, че историческата аналогия заслужава внимание.

- Вие свързвате възникването на световната хегемония с възхода на западните колониални империи. Как се развива този процес според вашата теза?
- Според моя прочит на историята световната хегемония се оформя постепенно с възхода на колониалните империи през XVI век. В началото тя е колективна – Англия, Франция, Испания, Португалия и Нидерландия изграждат своите империи и се конкурират помежду си, но едновременно с това формират доминиращия западен център на власт. През XX век, особено след 1945 г., според мен тази система придобива по-ясен лидер в лицето на Съединените щати. Оттук идва и въпросът какви ценности и възгледи разпространява световният хегемон и как това се отразява върху църковните институции.

- Как свързвате ролята на Съединените щати с икуменизма и дейността на Световния съвет на църквите?
- В моята интерпретация на съвременните църковни процеси икуменизмът е свързан с влиянието на доминиращия западен център. Аз разглеждам Световния съвет на църквите като институция, чрез която се разпространяват идеи, които според моите богословски убеждения влизат в противоречие с православното учение.
Световният съвет на църквите е основан през 1948 г. Аз обръщам внимание и на факта, че същата година е важна за отношенията между Съединените щати и Вселенската патриаршия. Според мен това съвпадение трябва да се разглежда в по-широк исторически контекст, макар че самото съвпадение на дати не е достатъчно, за да докаже причинно-следствена връзка.

- Каква роля отреждате на Вселенската патриаршия в тези процеси?
- Според мен Вселенската патриаршия има централно място в съвременните спорове около икуменизма. В исторически план на Константинополския патриаршески престол са се възкачвали духовници, които са подкрепяли различни богословски позиции, включително такива, които по-късно са били осъждани от Църквата.
Моята теза е, че в някои периоди тези процеси са били свързани с политическата воля на императора или на друга доминираща власт. Според мен не винаги става дума само за личните убеждения на отделния патриарх, а и за натиск и интереси, които идват отвън.

- Можете ли да дадете исторически пример за подобно влияние на светската власт върху църковното учение?
- Като пример посочвам периодите на иконоборството във Византия. Тогава държавната власт подкрепя възгледа, че почитането на иконите е недопустимо, а тази позиция се отразява и върху църковното управление. Според моята теза подобни процеси показват как политическата подкрепа може да превърне дадено учение в господстваща позиция за определен период.
Аз разглеждам и други исторически примери, при които различни богословски направления са получавали подкрепа от императори. Важно е да се разбере, че според мен влиянието на политическата власт не е случайно явление, а повтарящ се исторически модел.

- Смятате ли, че днес наблюдаваме подобен модел във връзка с икуменизма?
- Да, според мен съществува такава закономерност. Аз разглеждам съвременната линия на Вселенската патриаршия като продължение на процес, който се оформя през XX век и е свързан с икуменическото движение. Според моята оценка това влияние продължава и днес.
Виждам приемственост между отделни патриаршески управления и смятам, че тази линия може да се запази и при бъдещи наследници. Затова въпросът не е само кой заема патриаршеския престол, а каква богословска и църковна политика следва институцията.

- Какво означава всичко това за Българската православна църква? Как трябва да подхожда тя към диалога с Вселенската патриаршия?
- Това е основният въпрос, който трябва да си зададем. Българската православна църква трябва да участва в диалога, но според мен не бива да допуска стремежът към добри отношения да измести богословската преценка. Необходимо е да се разглеждат внимателно както историческият опит, така и конкретните действия и позиции на църковните институции.
За мен същественото е дали този диалог се води при запазване на православното учение и църковната самостоятелност. Самият факт, че предстои посещение на Вселенския патриарх, не дава автоматичен отговор на тези въпроси. Именно затова е важно да се обсъждат открито.

- Защо се съмнявате в предстоящото посещение на Вселенския патриарх Вартоломей в Рилския манастир и участието му в честването на свети Йоан Рилски?
- Не бих казал, че е недопустимо той физически да влезе в манастира. Рилският манастир е отворен за всички. Там влизат православни, хора от други религии и атеисти. Няма забрана хората да посещават манастира.
Самото му присъствие не пречи на никого и не нарушава канони. Но поканата му да участва в официалното честване е нещо различно от това просто да влезе и да се поклони пред свети Йоан Рилски. Според мен в тази покана има нещо неблагоприлично – нещо като изневяра към църковните принципи. Не е нарушен конкретен канон, но сякаш е нарушена духовната хигиена.

- Поводът е особено значим – отбелязват се 1150 години от рождението на свети Йоан Рилски и 1080 години от неговото успение. Вие посвещавате книга на предстоящото посещение на патриарх Вартоломей. Какъв жанр е тя – сатира или научно изследване?
- Това е научно изследване, сто процента. Заглавието е „Патриарх анаксиос и светата съборност“. Показаният екземпляр е макет, който представяме на зрителите.
„Анаксиос“ на гръцки означава „недостоен“. Това е възглас, с който църковната общност изразява отношението си, когато смята, че даден човек не е достоен за епископско ръкоположение.

- Заглавието и съдържанието на книгата очевидно са предизвикали реакция. Вярно ли е, че Българската патриаршия е забранила премиерата ѝ?
- Премиерата беше обявена за четвъртък от 18:30 часа. Доколкото знам, под натиск от Софийската митрополия на издателството е било предложено тя да се отложи за след заминаването на патриарх Вартоломей.
С мен лично никой не е разговарял. Идеята, доколкото разбирам, е да не се създава впечатление, че книгата е непосредствена критика към патриарха по време на посещението му.

- Вие обаче твърдите, че не съдите патриарх Вартоломей като човек. Как разграничавате личността му от действията му като църковен предстоятел?
- Като християни нямаме право да съдим човека като цялостна личност. Патриарх Вартоломей е Божи раб и неговият Господар е Бог. Само Божият съд има истинско значение. Моят съд над него като човек е нищожен.
Но освен че е Божи раб, той заема и длъжността патриарх. Когато в това си качество извършва действия срещу Църквата, вече не става дума за личните му грехове, за които трябва да мълчим, а за нарушения, които сме длъжни да разобличаваме.
Свети апостол Павел призовава да бъдат разобличавани безплодните дела на тъмнината. За един патриарх такива дела, според моята оценка, са нарушенията и престъпленията срещу Църквата.

- Кои конкретни действия на патриарх Вартоломей определяте като нарушения срещу Църквата?
- На първо място поставям икуменизма, който смятам за тежко престъпление срещу Църквата и за ерес.
На второ място е т.нар. фенеропапизъм – според мен опит за придобиване на власт в Църквата, който представлява сериозно нарушение.
Третото е елинофилитизмът – пагубното надценяване на гръцкия елемент в църковния живот и проявите на гръцки епископски и езиков империализъм.

- Какво имате предвид под гръцки църковен и езиков империализъм?
- Говоря конкретно за Църквата. Извън нея гръцката културна експанзия не е предметът на моята критика. Но в българската църковна история има болезнени примери. През османския период Българската патриаршия е ликвидирана, а епископатът постепенно става гръкоезичен. Следва продължителен период, през който българският народ е лишен от епископат, говорещ неговия език – тоест от епископи, с които хората могат да общуват непосредствено.
Според мен това има сериозни последици. Свещеникът на местно ниво може да казва на хората да не крадат и да спазват основните нравствени правила, но стратегическата перспектива е работа на епископа. Когато епископът е чужд и не можеш да разговаряш с него, губиш възможността да имаш обща стратегия. Така се губят историческата памет, националната идентичност и други важни неща.
Затова разглеждам епископския и езиковия империализъм в Църквата като тежко посегателство конкретно срещу българската църковна общност.

- В книгата си говорите и за украинския църковен разкол. Защо го смятате за толкова сериозен проблем?
- Според мен това е тежко и кърваво престъпление срещу Църквата. Освен това е атака срещу съборността и автокефалията.
Българската, руската, сръбската, румънската и грузинската църква са автокефални. Но в документа, издаден от патриарх Вартоломей във връзка с украинската църква, според моя прочит се съдържа противоречие: новосъздадената от него църковна структура е определена като автокефална, но същевременно той е представен като неин глава.
За мен това е несъвместимо. Ако една църква е автокефална, тя не може едновременно да бъде подчинена на друг патриарх. Аз виждам в тази формулировка опит за установяване на власт над църква, която би трябвало да бъде самоуправляваща се.
Смятам, че подобен подход засяга не само украинския църковен въпрос, но и институцията на автокефалията като цяло. Ако се приеме, че Вселенският патриарх има власт над всички останали автокефални църкви, това подкопава съборния принцип.

- Какво следва от тази ваша позиция за Българската православна църква и нейното ръководство?
- Ние не просто имаме право да разобличаваме това, което смятаме за нарушения срещу Църквата – според мен сме длъжни да го правим. Ако мълчим, ако се стремим да угодим на определени хора или избягваме критиката от страх да не засегнем патриарха, това е зло за Църквата и за България.
Смятам, че в известна степен подобно поведение се наблюдава и при Светия синод, включително при българския патриарх.

- Вие твърдите и че разполагаме с погрешна история на Църквата. Какво имате предвид?
- Докато пишех книгата, стигнах до извода, че нямаме достатъчно достоверна история на Църквата. Преди това самият аз смятах, че разполагаме с такава.
Един от проблемите според мен е, че използваме названия и понятия, които не отразяват правилно църковната традиция. Например наричаме патриарха „Вселенски“. Още през VI век, както посочвам в изследването си, свети папа Григорий Велики, известен и като Григорий Двоеслов, критикува подобна претенция като проява на сатанинска гордост. Вторият проблем е, че го наричаме „Константинополски“...

- Как на практика участваме в тези заблуди и как постепенно свикваме с тях?
- Георги Тодоров: Всички деца знаят, че Константинопол не съществува като днешен град под това име. Тези лъжи и утопии обаче продължават да съществуват и ние съучастваме в тях. Приспиваме се, свикваме с тях. На равнището на цялата Църква това са микропредателства.
Когато разкривам този механизъм, показвам как на практика в ежедневието си всеки път, когато кажем „Константинопол“ вместо „Истанбул“, ние съучастваме в тази голяма измама. Когато говорим за „Вселенския патриарх“, също участваме в нея — от куртоазия, от човекоугодничество. Винаги намираме някакви малки оправдания. Истината обаче е, че съучастваме в една самоизмама. Самият той също се е родил в тази самоизмама и смята, че това е редно. Затова трябва да се запитаме как сме стигнали дотук и защо приемаме тези представи за нормални.

- Защо нямаме собствена история на Църквата, изградена върху православни критерии?
- Когато Западна Европа се утвърждава като световен хегемон, там се строят университети, пишат се книги, развива се книгопечатането и се извършва огромна научна работа. Ние по това време сме под турско иго. Нас ни няма на тази сцена. Западните учени вършат цялата работа: събират фактите, създават университетите, провеждат изследванията и издават ръкописите. Така се натрупва планина от ерудитска работа, до голяма степен първокласна в хоризонталата, но, според мен, сбъркана във вертикалата — по отношение на православието. Тези изследователи нямат православни критерии за нещата. Когато ние излизаме на арената, тя вече е заета. Започваме да градим православната си къща с техните гнили дъски. А те са гнили: забиваш пирона, той хлътва и нищо не държи. Именно поради тази причина нашата църковна история е болна от т.нар. западен плен. Това всички го признават — западния плен на богословието. Но имаме и други пленове.
- Какви други пленове имате предвид?
- Имаме елинофилетически плен. Гледаме историята през призмата на гръцкия църковен империализъм, а това е зло. Става дума за гръцкия църковен империализъм и за т.нар. Мегали идея — идеята за възстановяване на Византийската империя, която е Римска, ромейска, но вече представена като гръцка национална държава. Това е една много лукава утопия, защото се опитва да съедини две различни неща: имперската, гръцката патриотична и национална идея, от една страна, и писанията на светите отци, от друга.
Разсъждението е следното: светите отци са писали на гръцки език, следователно гръцката империя била империята на светите отци. Но между двете няма такава връзка. Едното е гръцкият език, с който отците са си служили, а другото е определена държавна и национална идея.
Тази държава, в представения от привържениците на Мегали идеята вид, не съществува. Тя е утопия. Свързваш една истина с една лъжа, с една утопия, и получаваш тази амалгама, която наричат Мегали идея.

- Защо смятате, че тази идея е била катастрофална за самите гърци?
- Защото, според мен, те са изгубили много от онова, което са могли да запазят или да получат след Първата световна война. Обсъждани са териториални промени, включително въпроси, свързани с Източна Тракия и Одрин. Измир също е бил под гръцка власт. Но, подведени от утопията за възстановяване на Византия, гърците се насочват към една максималистична цел и в крайна сметка губят много. Вместо да се придържат към реалистичните възможности, те се увличат по идеята за възстановяването на една империя. Така губят и присъствието си в Мала Азия. Гръцкото население е изгонено от Мала Азия, включително от Кападокия. Според мен тази утопия има трагични последици. Съществували са и идеи Константинопол да получи международен статут, включително да се обсъжда международно управление на града. Но подобни алтернативи остават неизпълнени.

- Как тази идея се отразява върху съвременното православно съзнание?
- Ние продължаваме да поддържаме същата утопия и в Църквата — че Православната църква била гръцка. Но тя не е гръцка. Тя е и руска, и грузинска, и българска, и сръбска, и румънска, и гръцка, разбира се. Тя принадлежи на всички православни народи. Не може да се отъждествява православието с гръцката национална идентичност. Гръцкото православие е гръцко, българското православие е българско, но Православната църква като цяло не е собственост на една нация. Всички тези представи за нормалност, които са ни внушени чрез една, според мен, фалшиво изградена история на Църквата, всъщност са мисловни болести. Всички ние сме техни носители. И аз самият бях носител на част от тези заблуди, докато не отворих историческите извори и не видях как определени модели се повтарят.

- Какво показват историческите извори за отношенията между светската власт и църковното управление?
- Например през IV век император Констанций II отсъствал от града, когато бил избран православен патриарх. Когато се върнал, реагирал с въпроса: „Какво направихте вие? Този не става.“ Отстранил го и поставил свой човек. Според мен подобни механизми се повтарят и в по-ново време. През 1948 г. в Истанбул управлявал патриарх Максим V. Американците се намесили, отстранили го и бил поставен друг патриарх — Атинагор. Това показва как външни политически сили могат да влияят върху църковното управление. Когато изследваме историята, трябва да търсим истината за тези механизми, а не да приемаме безкритично установените разкази. В момента, в който намерим истината, цялата къщичка от карти, изградена върху заблуди, започва да рухва. И тогава стигаме до въпроса за светата съборност.

- Какво ни казва светата съборност за властта и първенството в Църквата?
- Тя ни кара да зададем един основен въпрос: има ли вселенски първосвещеник? Има. Кой е той? Христос. Христос е вселенският първосвещеник. Христос е Всесветейшият. А патриарх Вартоломей и други преди него, според моята теза, узурпират тази титулатура и се поставят на мястото на Христос. Впрочем папа Григорий Велики също е възразявал срещу претенцията някой човек на земята да носи титлата „вселенски“. Аргументът е, че Христос е нашият първосвещеник. Не може да има друг Христос, който да заеме Неговото място. Следователно тук става дума за узурпация на титли и власт, които според мен не принадлежат на никой земен първойерарх по този начин.

- Какви са последиците от това за църковната история и богословието?
- Последиците са създаването на една самоизмамна история на Църквата, самоизмамна еклесиология — учение за Църквата — и самоизмамно богословие във всички негови измерения. Ние се гмуркаме в този океан от измами и самоизмами и започваме да реагираме неадекватно на тях. Приемаме определени неща за нормални, без да осъзнаваме докъде могат да ни отведат.

- Как виждате опасността от тези процеси в последните времена?
- Това е изключително сериозен въпрос. Според мен, ако историята продължи по този начин, последният хегемон ще бъде антихристът и той ще прокара последната ерес — своята религия. Ще я прокара чрез първосвещеници, както по времето на Христос първосвещениците Го осъдиха на смърт чрез разпятие, използвайки римската власт и Пилат Понтийски. Те Го осъдиха чрез неправеден съд. Съществува опасност подобно нещо да се повтори в последните времена, когато дойде антихристът. Разликата между сегашното свикване с лъжата и онова, което може да се случи тогава, според мен, е количествена, а не качествена. Механизмът е същият: ние се прекланяме пред една измама и правим малки отстъпления. Това са микроапостасии — малки стъпки към великото отстъпление в края на времената, когато хората ще признаят антихриста за Христос.

- Сигурна съм, че сте написали интересна книга, която заслужава внимание. Надявам се да има и истинска премиера, която да бъде събитие за Вашите ценители и почитатели...
- Вижте, в днешно време истинските премиери се случват и в интернет.

- Да, разбира се. Засега обаче ще се придържаме към предпремиери. Официалната премиера ще оставим за след 20 октомври, а преди това ще има няколко предпремиери...
- Смятам да напиша кратък текст, наречен „100 тезиса“, който да представлява извлечение от книгата. Това също ще бъде една предпремиера в интернет. Впрочем аз бих могъл с две кликвания да кача цялата книга в интернет и това също би било премиера.

- Разбира се. А това, което е извършено като санкция срещу Вас, е изключително потискащо и неприятно.
- Направо нежелателно — не за нас, а за тях.

Още от разговора вижте във ВИДЕОТО.