Защо България редува суши и наводнения?

Проблемът с безводието в България става все по-сериозен с всяка изминала година. Но веднага щом завалят дъждовете, темата рязко изчезва от публичното говорене – сякаш проблемът е решен. Всъщност не е. България все по-често живее в климатичния парадокс на редуващи се суши и внезапни, разрушителни порои при почти непроменено годишно количество на валежите. Наводненията и засушаванията не са противоположности, а двете страни на една и съща климатична промяна, пише "Климатека".

Това „ново нормално“ изисква не реакции след всяко бедствие, а дългосрочна промяна в начина, по който мислим, планираме и управляваме водните ресурси.

Как затоплянето „зарежда“ екстремното време

Колкото по-топла е атмосферата, толкова повече енергия се натрупва в нея. При повишаване на глобалната температура с всеки 1°C, количеството влага във въздуха нараства средно със 7%.

От друга страна във всяка изпарена водна частица се съдържа известно количество енергия, взета от изпаряващата среда – била тя океан или суша. Така изпарението непрекъснато зарежда атмосферата с колосални количества енергия – именно тя задвижва всички атмосферни процеси.

Колкото повече е тази енергия, толкова по-интензивни стават метеорологичните явления: валежи, бури, градушки и ветрове. Но между тях нараства и другата крайност – по-продължителни и по-тежки периоди на засушаване.

Новият ритъм на валежите в България

В България този ефект от климатичните промени се съчетава и с изменения в атмосферната циркулация, което постепенно променя режима на валежите – увеличават се валежите през студеното полугодие за сметка на тези през топлото.

На този етап годишните количества валежи се променят сравнително слабо. По-дългосрочните прогнози обаче сочат известно намаляване на общите суми на валежите. В комбинация с нарастващите температури това очертава сериозна дългосрочна тенденция към засушаване в цялата страна.

„Новото нормално“: по-редки, но по-интензивни валежи

Особено притеснителна е изявената тенденция, най-вече през пролетно-летния период, валежите да стават по-редки, но значително по-интензивни.

Докато преди 30–40 години в по-голямата част от страната рядко се наблюдаваха периоди без дъжд, по-дълги от 7–8 дни, днес 15–20 дневните засушавания вече са често явление. В отделни случаи и на някои места безвалежните периоди достигат дори два, а понякога и два и половина месеца.

Това „ново нормално“ означава много по-голям стрес за природните екосистеми, земеделието и водните ресурси.

Какво ни очаква занапред?

Прогнозите са за задълбочаване на очерталите се в последните години тенденции. Разбира се, валежите имат и краткотрайна цикличност с редуване на по-сухи и по-влажни периоди от по няколко години. Не е изключено известно увеличаване на количествата до края на десетилетието. Трендът към учестяване на интензивните валежи обаче ще се запази.

Морето като генератор на бури

Едно сравнително ново явление (или поне сериозно зачестяващо) е увеличаването на валежите в есенните месеци, и то с честа проява на проливни дъждове. Основен “виновник” за това са извънредно високите температури на водата в Средиземно и Черно море през август-октомври.

На фона на вече изстиващата след летните жеги земя, топлата водна маса е генератор на силно изпарение, и всяко преминаващо над тези акватории атмосферно смущение може да прерасне в циклон, подобен на тропичните урагани от малките географски ширини. Именно тези бури допринасят най-много за увеличаването на есенните валежи.

Но това не са благодатните, равномерни дъждове, от които изсушената след дългото лято земя има нужда. Това са порои, които карат реките да преливат от коритата си, разрушават инфраструктура, подкопават брегове, активират свлачища и срутища и все по-често водят до тежки щети и реална заплаха за човешкия живот.

2025 г. – нагледен пример за „новото нормално“

2025 г. се превърна в ясен и тревожен пример за това как изглежда „новото нормално“ на климата в България. В рамките на една година страната преживя рязко редуване на климатични крайности – от безснежна зима и продължителна суша до разрушителни валежи и ранни снеговалежи.

Годината започна със зима с малко сняг, подобно на предходните две години – без натрупване на устойчив снежен запас. Това беше последвано от необичайно сух летен период, който започна още през юни – месец, в който по традиция в много райони на страната се отчита максимум на валежите. Вместо това количествата на валежите тогава достигнаха едва около 30% от климатичната норма.

Лятото премина под знака на екстремни горещини. Особено през втората половина на юли температурите бяха изпепеляващи, а съчетанието от суша и жега доведе до огромни пожари и значителни загуби – често вследствие на човешка немарливост или умишлени действия.

Само няколко седмици по-късно картината рязко се промени. След сравнително по-умерен август и сух септември последваха много влажни октомври и ноември, белязани от интензивни валежи и наводнения. Засегнати бяха редица райони – сред тях Елените, Царево и части от Югозападна България.

В началото на октомври студена вълна в тила на циклон доведе до рязко застудяване и снеговалежи, като в Северозападна България снежната покривка достигна около 20 см, а в Стара планина – над 50 см.

Само в рамките на една година станахме свидетели на суши, горещи вълни, пожари, порои, наводнения и ранни снегове – почти всички климатични крайности, за които говорим.

Когато климатът удря всекидневието

Това „ново нормално“ се превръща в сериозно изпитание за земеделието и питейното водоснабдяване, особено на фона на тежкото състояние на водопреносната инфраструктура у нас, при което до потребителите не достига близо половината от подадената вода. В страна с остарели мрежи и големи загуби климатичните крайности вече не са само природен феномен, а дълбок социален и икономически проблем. Последствията са многопосочни – щети по растенията и земеделските култури, сериозни материални разрушения, загуби на човешки живот и ускорена ерозия на почвите, причинявана както от наводненията, така и от продължителните засушавания.

Адаптация вместо кризисни реакции

През последните години се изговори много за необходимите действия и решения. Основните насоки са добре известни и не изискват нови открития, а последователност и постоянство.

Ключовата дума е адаптация – пригаждане на отводнителната инфраструктура към по-високи максимални водни количества, сериозно намаляване на загубите по водопроводната мрежа и по-разумно, дългосрочно управление на водните ресурси.

В условията на нарастващи температури и по-чести засушавания става все по-наложително и въвеждането на реална икономия на вода – както в промишленото производство, така и в битовото потребление. Водата вече не е даденост, а ограничен ресурс, който трябва да се управлява целенасочено.

Наред със системните мерки, решаващо значение има и човешкото поведение. В горещите и сухи периоди отговорността на всеки от нас е ключова за ограничаване на риска от пожари – чрез елементарни, но често пренебрегвани действия: да не се хвърлят незагасени цигари, да не се изхвърлят отпадъци сред природата, да не се палят стърнища и боклуци, а нарушенията да се санкционират строго и последователно.

В дългосрочен план най-важната инвестиция остава възпитаването на децата в отговорност към природата и опазването на горските и водните ресурси – защото адаптацията не е еднократна мярка, а траен обществен процес.

Основният извод е ясен: вече не можем да си позволим да мислим за решенията едва след като проблемът се е разразил – когато има жертви, разрушения, опожарени гори и хора, останали без вода. Реактивният подход се оказва все по-скъп и все по-недостатъчен.

В условията на променящ се климат управлението на водата, земята и горите трябва да бъде целогодишно, системно и последователно, а не кампанийно и кризисно. Природата няма повече да толерира нашето безотговорно поведение – и цената на това вече я плащаме. Всяко дърво, всяка тревичка и всяка капка вода имат значение.

Проф. Емил Гачев е автор в Климатека. Той е професор в секция „Води“ на Института за изследване на климата, атмосферата и водите при БАН, като работи и в департамент „География“ към Института по геофизика, геодезия и география – БАН. Получава докторска степен по специалност „Ландшафтознание“ през 2005 г. от ГГФ на СУ „Св. Климент Охридски“. Занимава се с изследвания в областта на хидрологията, геоморфологията и климатичните промени.