12 май 1876 г. Георги Бенковски е убит след предателство

Днес, драги ми читателю на ФАКТИ, ще те върнем към кървавото потушаване на Априлското въстание. Геройство и предателство бележат тази велика епопея. На 12 май 1876 г. при засада в Тетевенския Балкан е убит Георги Бенковски. Поне така го е запомнила историята, описана в „Записките по българските въстания” на Захари Стоянов. Ако се разровим в аналите на историята, ще видим, че той е живял както в Истанбул, сърцето на империята, така и в нейните основни търговски центрове. Георги Бенковски е говорел свободно седем езика.

Георги Бенковски е роден в Копривщица на 21 септември 1843 г. В църковния регистър е записан като Гаврил Груев Хлътев. Има две сестри – Куна и Василя. Има тежко детство, баща му Грую Хлътев, дребен и почтен търговец, умира през 1848 и това принуждава Гаврил да учи само до 3-ти клас в Основното Копривщенско училище, а след това майка му го дава да учи занаят – терзийство. По-късно, неудовлетворен от тази перспектива, става абаджийски чирак, после се отделя от майстора си и сам се залавя с търговия.

Обикаля големите пазари в Цариград и на юг из Анадола. Има голям успех, печели и харчи много, но преживява внезапни обрати. Според неговите собствени думи пред Захарий Стоянов човек трябва да умее да лъже, за да бъде успешен търговец. В продължение на десет години живее на различни места в Ориента – Смирна, Цариград, Анадола, Александрия, работейки всевъзможни неща. Една година е бил гавазин на персийския консул и носел такава хубава униформа, че хората го взимали за самия консул. Говорел седем езика – български, турски, гръцки, италиански, полски, румънски и персийски. Приемайки името Георги Бенковски, той активно се включва в предприетите от българската революционна емиграция действия по организирането на неуспялото Старозагорско въстание (1875 г.) с подпалване на Цариград и саможертвеното Априлско въстание, което единствено в ръководения от него IV революционен окръг избухва истински, а жестокото му потушаване довежда до обявяване на Руско-турската освободителна война.

По време на обявяването на Априлското въстание, на 20 април 1876 г. в Копривщица, Бенковски е в Панагюрище заедно с повечето други апостоли. Когато разбира, че в Копривщица вече се бият, той обявява въстанието и в Панагюрище, след което бързо сформира чета и тръгва да вдига и околните села. Хвърковатата чета, с която неуморно обикаля целия регион и успява да мобилизира и мотивира много въстаници, играе централна роля във военните действия на въстанието. Към четата се включват даже шестима хървати от Далмация и един немец, които работят на жп станцията в Белово. Единият от тях, Стефан-Далматинеца, е последният им байрактар.

След жестокото потушаване на бунта в Панагюрския регион, Бенковски и четата се отправят към Тетевенския балкан, където на 12 май след предателство от страна на дядо Въльо пада в река Костина, пронизан от куршума на баш потеряджията Рюзгяр Хаджи Ахмед ага. Главата му е пратена в Ботевград, а след това в София. Тези събития са документирани от Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“. Самият автор преживява по чудо организираната им засада.

Ето какво казва и самият Захари Стоянов за Георги Бенковски:

....

Благодетелят ни и Бенковски бяха стъпили вече па противоположния бряг, а ние трима с о. Кирила и Стефа се намирахме още на мостенцето. Всичките мълчаха. Само аз си отворих устата, като гледах, че и от дясна страна на реката съществуват много признаци, които показваха, че мостът е направен нов, да обърна вниманието на другарите си върху това, да видя дали и тия мислят като мене по тоя въпрос.

- Ти трябва да знаеш, че не се намираме на пловдивския мост върху Марица, но в Тетевенския балкан на река Костиня - отговори Бенковски, като се и обърна наназад. Това бе сбогом от негова страна... Тия са последните негови думи!...

Свършил-несвършил той последната си дума, бачо Вълю, нашият благодетел, преданият дядо Вълю, когото наричахме баща, гледам, че пълзи по земята, като четвероножно животно, и отиде да се затули зад едно паднало на земята дърво. Аз за себе си не можах да се сетя от един път в що се състои работата, надали можаха да се сетят и другарите ми. Докато се готвех аз попитам защо старецът се влече по земята, устата ми се заключиха, язикът ми засъхна на гърлото. Около двадесят и повече пушки от двете страни на реката от четири страни изгърмяха отгоря ни и куршумите бръмнаха около ни като пчели!...

- Вурун! Тутун! Дейн бре! Басън! и пр.... - бяха гласовете, които придружиха първите изгърмявалия! ...

Засега аз не съм в състояние да разкажа по-големи подробности за съдбата на моите другари. Ужасната картина така ненадейно ме порази окончателно, изгубих и ум, и разум, и кураж, и всичко човеческо!... Няма да ви се похваля така също, че се залових за пушката си или че взех позиция да се браня. Не! Аз не направих нищо, не видях и не чух така също що направиха тримата ми другари, които вървяха напред. Та и с кого ли щях да се боря? С вятъра и шумата? Ни човек се виждаше, ни пушка, ни дявол. Аз ми се стори, че всичко това е сън. Допреди десятина минути да слушаш за 12-те байряка, за отиванието на всички кучлаци към София, за топовните гърмежи на дяда Ивана - и гласовете „вурун“ и „тутун“ - всичко това е повече от безбожно, всичко това накарва човек да се вкамени на мястото си!

Щом препукаха първите пушки и изреваха грубите гласове, гъст облак от барутен дим напълни празното пространство над реката. Вижда се работата, че аз съм останал вцепен на моста за няколко секунди. Помня само, че когато през облаците дим се премержа Бенковски, който трепереше, с разперени ръце, а после се изкриви на една страна и рухна на земята по очите си, то аз се стреснах, но не ми идеше на ума що трябва да правя. Бенковски държеше в ръката си един от своите револвери ... Повече аз нищо не зная, затова оставете ме да ви разкажа поне своя хал.

... Аз дойдох окончателно в себе си чак тогава, когато се потопих в буйните води на реката. Дали нарочно съм се хвърлил от моста долу в реката, или съм паднал безсъзнателно - така също не съм в положение да уверя.....

.... Няма нужда да казвам, че Бенковски е святец както в Панагюрско, така и в Тетевенско, гдето е паднал. Населението уверява, че нощно време, срещу събота и другите по-знаменити празници, гори кандило на мястото, гдето той е убит. После убийството смъртните му останки са прибрани от една набожна бабичка, баба Удреница, която ги заровила в гробницата на черковата „Св, Всех Святих“. Всичко това тя извършила скритом, защото правителството, естествено, е наказвало и ония набожници, които отдавали какво-годе почитание към останките на неговите заклети врагове. Освен това в с. Шипково живеел някой си дядо Боро, или Беро, който се занимавал да ходи и призира коя бабичка пали свещи на бунтовниците и им пише имената в литургия. Всички такива той отивал да ги предава на турците.

А главата на Бенковски, както ще да видят по-нататък читателите, се отсече и занесе в Тетевен, Орхание, а Оттам - в София. Свещеник Христо Павлов е бил повикан от турското правителетво да вземе и погребе тая глава, което той сторил на Свети Костадина (21 май). Значи, подир девят деня е била погребана главата на българския войвода. Тя била турена в една конска торба, била се вече разложила и свещеникът я заровил с торбата заедно в присъствието на един мюлезимин и на Николчо гробаря само, който изкопал дупката с мистрията (с която мажат дюлгерите) и я закопал. Това се е случило в София. Главата на Бенковски е закопана в новите гробища, край града на западна страна, от дясна страна на шосето, като се отива на Княжево, при мястото називаемо Халкалъ капусъ. Тялото - в Тетевен, а главата - в София!...