Марко Мартин: "Бих попитал българите искат ли да живеят при Путин"

Марко Мартин е германски писател и журналист. Работи по теми като свободата и заплахите срещу нея, дисидентството, наследството на диктатурите, Източна Европа и Израел. Мартин е на посещение в България по поканата на фондация „Конрад Аденауер".

Още новини от Украйна

Господин Мартин, срещнахте се със студенти и ученици в България. Какво научихте от тях?

Марко Мартин: Бях изключително впечатлен от сериозността, от интелектуалното любопитство на учениците и въпросите, които задаваха във връзка с моята работа, по темата за свободата и заплахите за нея. Усещаше се едно осъзнаване, че темата за свободата не е просто тема от историята.

Сега ключовият въпрос е за агресивната война на Путин, това е нещо, което поставя всички нас пред предизвикателства - в германското общество и в българското общество. Впечатлението ми е, че младите хора в България осъзнават това.

Заблудите на германската политика

Вие сте критичен към германската политика по отношение на Русия от години. Защо според Вас предишните правителства в Берлин не осъзнаха до какво ще доведе това?

Защото арогантно смятаха, че могат да го предотвратят. Защото вярваха, че начинът на мислене на Кремъл е същият като техния и следва мотото: „И двете страни сключваме сделка, и двете извличаваме ползи, и двете печелим".

Но един стремящ се към експанзия деспот не мисли така. Не става въпрос за „печелим и двамата", а за „аз искам да спечеля, а другите трябва да загубят". И към това, разбира се, се добавя и силната антизападна нагласа, формирана от неговата „социализация" в КГБ.

Хората в администрацията на канцлера, водещите германски политици, но също и профсъюзите, както и бизнесът и голяма част от обществеността, не искаха да го видят. Въпреки че беше очевидно, въпреки че правозащитниците от „Мемориал" и някои политици от „Зелените" отдавна предупреждаваха какви контури придобива Русия, откакто Путин дойде на власт през 1999 г.

Последната Ви книга се казва „Задачи пред свободата". Парадоксално изглежда, че днес свободите в Европа се превръщат в най-голямата заплаха за самите себе си - политическата свобода позволи съществуването на партии, които застрашават демокрацията, икономическата свобода даде зелена светлина за търговия с диктатори, които се обогатиха и бетонираха по този начин, свободата на придвижване и миграция изгради стени, които уж бяхме разрушили. Коя е най-голямата задача пред свободата днес?

Вие засягате няколко теми, като всяка една от тях е изключително сложна. Смятам, че винаги трябва да се търси баланс между свободата и сигурността. Защото ако има прекалено много сигурност, възниква въпросът кой определя какво е сигурност. Ако този баланс е в ръцете на авторитарен владетел или авторитарна партия, тогава свободата се жертва в името на сигурността.

Силни служби, които действат активно

От друга страна, разбира се, правото да живееш без страх също е човешко право. И затова вътрешната сигурност играе голяма роля - тоест, вътрешната сигурност срещу лица, представляващи заплаха. Имаме крайнодесен екстремизъм, имаме крайноляв екстремизъм и имаме ислямизъм. Затова са ни необходими силни служби за сигурност, които могат да се намесват и да действат проактивно, за да гарантират свободата. Това означава, че винаги ще съществува напрежение между свободата и сигурността.

И аз смятам, че либералите, застъпващи се за гражданските права, опростяват нещата прекалено много, когато виждат опасността само от страна на държавата. Но също така вярвам, че държавата сама не може да реши тези задачи, ако сред цялото население липсва осъзнаване на тази амбивалентност и на тази двусмисленост. Имаме свобода, искаме да я запазим, затова трябва да я защитаваме решително - както вътре, така и навън.

Живеете в Берлин, а там последните избори и особено дебатът, който се разрази след тях, показа ясно колко поляризирано е обществото, особено по теми като антисемитизма и ислямофобията. Как според Вас могат да бъдат затворени тези рани?

Не съм лечител, а наблюдател, затова мога да дам само идеи. Налице е голяма поляризация - от една страна имаме десния популизъм, чиято цел е да раздроби и унищожи демократичния център, както и демократичноконсервативните партии. А от другата страна имаме левия популизъм, който е пропутински и поглежда към Франция, към лявоавторитарни фигури като Жан-Люк Меленшон и вижда там модел за успех. Моделът на техния успех се състои в това, че отиват в определени мюсюлмански имигрантски среди и печелят точки с критики към Израел, които насаждат и антисемитски настроения. И тъжното е, че това работи. Смятам, че както от демократичната десница се очаква да се дистанцира ясно от крайнодесния екстремизъм, така и демократичната левица носи отговорността да направи съвсем ясно разграничение от авторитарните леви, крайнолевите и ислямистите.

Но „Алтернатива за Германия" и „Левицата" стават все по-силни и просто няма как да бъдат игнорирани при създаването на някои мнозинства.

Политика без морализаторски пози

Да, но с тези партии не може да се състави мнозинство. Който се опита да състави мнозинство с тези партии, ще бъде погълнат. Историята го доказва. Става въпрос за ново самосъзнание на центъра, включително в обръщението към избирателите, да ги попитаме: „Какво искате?" Наистина ли вярвате, че г-н Хьоке, г-жа Вайдел, г-жа Райхинек, имат дори и най-малката представа за икономиката, за политиката на сигурността, за пенсионната политика? Какви са последствията от това, за което гласувате?

Мисля, че демократичният център трябва да стане много по-уверен в себе си. Това, което имаме, е морализаторство, но то е дефанзивно морализаторство, а не гордост от постигнатото и точно описание на проблемите, с които се сблъскваме.

Оптимист ли сте за Германия?

Нямам друг избор. Моят стар приятел Волф Бирман, който сега навършва 90 години, на Франкфуртския панаир на книгата определи песимизма като „голяма гадост". Той каза, че твърде много хора са умрели за по-добро бъдеще. А ние, които все още не сме пред опасност за живота си, нямаме право да се отказваме още преди голямата борба наистина да е започнала.

Пишете много за дисидентите през 20 век. Кои днес са бастионите на свободата - местата, където дисидентите могат да намерят защита? САЩ още ли са сред тях?

Не съвсем. Гал Бекерман има книга, която се казва „Как да бъдеш дисидент?" И това е наистина много интересно. Той се позовава именно на тази традиция на източноевропейските дисиденти. Когато се позоваваш на правото и закона, когато водиш живот без страх и не търпиш репресии.

Такива активисти се срещат в Източна Европа - Вацлав Хавел, хората от „Мемориал". Мисля и сега за моя колега и писател, Михал Хворецки, който живее в Братислава. Той наскоро издаде книга със заглавие „Дисидент" за това как може да се противодейства на авторитарните правителства на Путин и Роберт Фицо чрез гражданско неподчинение. В Хонконг се срещнах със студентския активист Джошуа Уонг, който и до днес е в затвора. Той ме попита откъде съм и когато отговорих, каза: „Берлин, градът на свободата! Сега Хонконг е фронтови град."

"На нашия начин на живот е обявена война"

На нас, на нашия начин на живот, е обявена война. Дали това са привържениците на Тръмп с техните лъжи, дали са привържениците на Путин с техните хибридни и съвсем реални войни или петите колони вътре. Живеем във „фронтови град", а всеки може да бъде на този фронт срещу злото. И то в името на едно добро, което не трябва да поучава, което не трябва постоянно да повтаря, че ние сме по-добрите, а да се позовава на факти, на успешния модел на либералното общество, за да кажем: „Ние имаме повече да предложим".

И накрая още един въпрос за България: какво казвате на всички онези българи, които симпатизират на Путин или пък са против подкрепата за Украйна?

Искам да попитам тези хора съвсем конкретно дали биха искали да живеят под режима на Путин. И ако отговорят с „да", тогава да им представя фактите. А ако кажат „не", следващият въпрос би бил: „Добре, а украинците трябва ли да го правят?" Колко безсърдечен, да не кажа, колко покварен трябва да бъде човек, за да пожелава на други хора нещо, което сам иска да избегне на всяка цена.

Трябва да се чуват гласовете от Украйна. И то не непременно на интелектуалците. Свидетелският разказ на един дядо пред горящата му къща, който се сбогува с децата си и с внуците си, защото те току-що са загинали от дроновете и ракетите на Путин, всъщност би трябвало да е достатъчен. Всеки от нас може да го покаже. Учтиво, но и настоятелно.

Източник: www.dw.com